Всички удоволствия

8.

С Пени отидохме в стаята й към полунощ. На сутринта бях събуден от някакво момиче, което търсеше цигари. Последва един час, изпълнен с викове, кикот, ругатни, тряскащи се врати, шум от течаща вода и сешоари, гръмка музика. Момичетата се подготвяха за училище. Пени очевидно не ходеше на предобедните занимания, тъй че се отбихме в местното бистро, наречено „Ъгъла“. Седнахме до прозореца и получихме войнишка порция пържени яйца, салам и бира.

— Знаеш ли, че тук бира е пил и Милтън Лофтъс? — попита ме тя по време на кафето.

— Кой?

— Милтън Лофтъс. От „Лежащ в тъмнината“. Има една сцена, снимана тук.

— Бях забравил — промърморих. Дъщеря ми имаше доста интереси.

Докато плащах, тя бръкна в чантата си и извади тетрадка и тефтерче за телефони.

— Бони ме помоли да ти предам това. Едното е със срещите й — имена, адреси и прочее. За другото не знам. Май си е писала разни неща.

Натъпках ги в джобовете си — още не бях готов да ги чета — и се отправихме обратно към колата. Тъкмо се готвех да се сбогувам и тя за пореден път ме изненада.

— Имаш ли няколко минутки? Искам да ти покажа нещо.

Закара ме до сенчеста стара къща в покрайнините на града. Оказа се дом за сираци и щом влязохме, веднага бяхме обградени от дечица, търсещи вниманието на Пени. Тя ги прегръщаше, представяше ме на всяко от тях. Пени винаги е имала успех сред децата.

Към нас се приближи жена на около шейсет.

— Дъщеря ви е истински дар за нас — сподели тя, а после се опита да разтърве две момчета.

Пени поигра с топката, после ощипа няколко нослета, поговори си с разплакано шестгодишно момиченце и се сбогува, като викна „Ще се видим утре, сладури!“. Децата ни изпратиха до колата, надявайки се на последна прегръдка.

— Идвам тук доброволно два пъти седмично — призна тя, докато се връщахме в града. — Една съученичка ме доведе за пръв път и не можах да устоя. Нали са сладки?

— Защо не си ни казала?

Пени сви рамене и запали цигара.

— Страхувах се, че ще ме посъветваш да си гледам учебниците.

— На такъв ли приличам?

— Понякога.

Въздъхнах. Може би наистина понякога се държах като идиот. Както и да е, сега обаче бях горд с нея и й го казах. Пени върши доста неща, които не понасям — като пушенето и така нататък, а понякога ми напомня и за самия мен. (Боговете ни наказват за греховете ни, като ни даряват с наши копия.) Но често ме изпълва с невероятна радост и гордост. Преди да съм ви разплакал, спирам с тази тема.

Бях у дома към три и най-сетне разказах на Линда цялата истина за Бони.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Трябва да й помогнем.

— Знам.

— Какво ще направиш?

— Ще говоря с Хари. Все пак дъщеря му е.

— Но…

— Подробностите за настоящия й бизнес ли? Мисля да ги пропусна. Някой друг ще му ги каже.

— Сигурно доста е искала да ги огорчи.

— Е, и е разбрала как. Децата имат тази способност.

— Ами касетата? Какво ли е записано на нея?

Свих рамене.

— Код? Списък с имена? Военни планове? Нещо достатъчно важно, за да предизвика убийство.

— Трябва да приберем Пени от училището.

— Съмнявам се дали ще се съгласи. А и там вероятно е на по-сигурно място.

Очите на Линда се разшириха. Това й дойде множко, но пък аз имах информацията от тетрадката на Бони. Бях я прехвърлил по пътя за насам. Част от написаното беше шифровано, но очевидно представляваше списък на някои от клиентите й и описание на техните странни сексуални предпочитания. Може би убийците мислеха, че и касетката е у мен, и щяха да дойдат да я потърсят, а къщата ни не е най-сигурното място в Америка. Не заключваме дори външната врата.

Линда си сипа глътка бърбън, поколеба се, изпи я и се отправи към градината, за да изкопае последните останали картофи.

Известно време бях потънал в размисли, а после се обадих на Хари Прескът и му казах, че искам да поговоря с него относно Бони. Той каза да отида веднага.

Вълна от автомобили ме заля, щом доближих Вашингтон. Бях пред сградата на Сената в шест. Паркирах на забранено място с надеждата, че вечер полицаите не обикалят толкова стриктно. Хари обитаваше голям, елегантен офис в едно от крилата и бях сигурен, че при повече желание в него можеше да се играе баскетбол. Но се съмнявах, че някой го прави, особено пък потенциалният президент на Америка.

Нямах пропуск за Сената, тъй че минах по етапния ред — през голямото фоайе, където се събираха обикновените хора. После взех асансьора за към Хари. Докато влизах, се сблъсках с Орт Бътлър, неговия тъст.

Орт беше едър побелял мъж на около седемдесет, спечелил фантастични суми през войната, и оттогава постоянно се мешаше в политиката. Даваше пари и на двете партии, в резултат на което вратите на Белия дом бяха отворени за него почти по всяко време. Влиятелните му контакти му бяха позволили да отмъкне няколко важни договора за износ в Русия и през последните трийсет години отделяше на тях доста от времето си. Беше близък с три поколения съветски лидери и когато възелът се заплетеше, американските президенти го пращаха в Москва със специални мисии.

Срещнах го скоро, след като с Хари станахме съседи. Орт реши да ме покровителства, тъй като беше наясно, че съм писал запомнящи се речи за няколко сенатори. След като първият ми роман се провали и бях със сериозни финансови затруднения, той ме отведе на обяд в „Космос клъб“, побъбрихме за политика и най-накрая ми предложи да ми помогне, докато се „изправя на крака“. Реших, че иска да „купи“ някои от политическите ми връзки и любезно отказах. След този случай отношенията ни се промениха. Все още бяхме близки, но съществуваше една невидима граница, която никога не пристъпвахме. Да откажеш парите на богат човек е все едно да откажеш да спиш с красива жена — никога не ти прощава напълно.

Не че престанах да харесвам Орт. През годините той бе вършил неща, които уважавах, като например директното му обвинение към Линдън Джонсън, че е луд да подклажда война във Виетнам. Но сега не се радвах особено, че го виждам, той бе далеч по-опитен от своя зет, и щеше да ми бъде трудно да скрия част от истината, както си бях наумил.

Хари ме посрещна с мрачна физиономия.

— Какво имаше предвид за Бони?

Казах им основното: обаждането на Бони до Пени, срещата ми с нея в Ню Йорк, посещението ни в апартамента на Моника. Хари се опита да ме прекъсне, но Орт Бътлър го пресече:

— Остави го да довърши!

Не споменах с какво точно се занимаваше Бони. Казах, че тя иска да се сдобри с родителите си и е потърсила моя съвет.

Най-сетне стигнах и до убийствата — таблоидите ги наричаха „Клането Пентхаус“1. И двамата утихнаха, след като им казах, че Бони е била там същата вечер и се е измъкнала невредима. Привърших с мистериозната касета, отиването на Бони в Шарлътсвил, нападението и нейното бягство.

— Това е — завърших. — Съжалявам.

— Съжаляваш?! — изкрещя Хари. — Защо, по дяволите, не ми каза всичко това по-рано?

О, да, сенаторе, обвинявай куриера заради лошите вести… Всъщност очаквах нещо подобно.

— Нямаше кой знае какво за казване, докато…

Орт обаче ме прекъсна:

— Хари, дръж се по-достойно. Този човек се опитва да ни помогне.

Хари бавно кимна.

— Съжалявам, Грейди. Сигурно си представяш какъв е шокът за нас.

— Разбира се.

— Кажи ми, тези хора… знаели ли са, че Бони е моя дъщеря?

— Почти сигурен съм, че не. Тя е била известна с името Блеър, а и никой май не е знаел фамилиите на другите.

— Пълното й име, разбира се, е Елизабет Блеър Прескът — отбеляза Орт.

Хари не изглеждаше убеден.

— Може би е заговор, насочен против мен. Искат да ме шантажират!

Подобен параноичен пристъп не е непознат за тази професия.

— Не мисля, Хари — казах аз. — Според мен тя просто е красиво момиче, забъркало се с неподходящи хора.

— Как са се запознали с тази… Моника? — настоя той.

— Останах с впечатлението, че Моника е известна с шумните си купони и познанството си с много хора. За Бони сигурно е изглеждало доста впечатляващо.

Опитвах се да избягам от темата, но долових особен блясък в очите на Орт. Беше вдовец от петнайсет години и подозирах, че няколко пъти се е забавлявал в компанията на различни „Моники“. Но не и Хари. Ако срещнеше някоя такава на парти, вероятно щеше да й говори за дефицита и данъците.

— Използвали ли са наркотици? — попита Хари. Тази година Сенатът беше открил топлата вода и обяви, че кокаинът е най-голямата опасност за бъдещето на Америка.

— Арабите със сигурност — отвърнах. — Не видях Бони да показва особено влечение.

— Тя никога не е употребявала наркотици — увери ни той. — Но, дявол да го вземе, вече не можеш да бъдеш сигурен. Тези пласьори само гледат как да вкарат невръстни момичета в беда.

— Задачата ни е да открием Бони — обобщи Орт. — И да идентифицираме убийците, след като те са убедени, че касетата на Халид Ясин е в нея.

Отбелязах наум, че името на арабина изскочи от устата му доста непринудено.

— Познаваш ли го? — попитах аз. — Халид Ясин имам предвид.

— Беше известен. — Орт остана изненадан от моята неосведоменост.

— От Палмак ли са го убили? — намеси се и Хари.

— Как бих могъл да знам? — възкликна старият човек. — Нека подредим плановете си… Как да намерим Бони? Разбирам, че не знаеш къде е, Грейди?

— Не.

Докато го казвах, нещата, които нямах намерение да споменавам — и може би с основание, сами изскочиха от устата ми.

— Но пък имам някои идеи. Попитах Пени къде би отишла Бони. Според нея тя ще се върне в Ню Йорк, за да се скрие в големия град. Може би ще се обади — на Пени, на мен или дори на вас — но преди това аз бих могъл да замина за там и ако почукам на подходящите врати, има шанс да я открия.

— Тогава тръгвай за Ню Йорк незабавно — отсече Орт. — Остани в апартамента ми в „Уолдорф“. Парите не са проблем. Просто намери детето. И шибаната касета.

— Чакай малко. — В главата ми се оформиха нови въпроси. — Те са проникнали в стаята на дъщеря ми в общежитието. Могат да опитат и у дома. Не мога да замина и да оставя Линда сама.

— Може би жена ти има нужда от ваканция — предположи Орт. Явно бе взел нещата изцяло в свои ръце. — Моят самолет може да я откара до вилата ми в Литъл Дикс Бей. Обещавам, че там ще е на сигурно място. Двама президенти са отсядали в къщата.

— Ще я попитам.

— Той трябва да поговори с Лий Драпър — каза Хари.

— Да, така е — съгласи се Орт. — Имам човек в Ню Йорк, който би могъл да ти съдейства.

— И кой е той? — попитах.

Хари ми подаде визитка, на която пишеше „Лий Драпър, консултант по сигурността“ и телефонен номер в Ню Йорк.

— Лий помагаше в някои разследвания на Сената — продължи Хари. — Ще му се обадя. Кога можеш да тръгнеш?

Съмненията ми се завърнаха, но явно бе твърде късно да се отметна.

— Утре сутринта.

И двамата кимнаха.