Всички удоволствия

14.

В политическите среди съществува изразът „Типичен Кливлънд“, който се отнася до определена комбинация в облеклото — бял костюм, бял колан, бели чорапи и обувки, бяла вратовръзка и електриковосиня или яркорозова риза. Сид Бенкс пристигна облечен с нещо, което можех да определя единствено като „Типична редакция“ — безформен тъмен костюм, светлосиня разкопчана блуза, антична вратовръзка, захабени бели чорапи и боти, които вероятно му бяха останали от армията. Напоследък се забелязва нова вълна репортери, които си докарват имиджа на брокери, но Сид очевидно беше привърженик на старата школа.

Той ме поздрави хладно, но лицето му светна, щом забеляза бара. Когато вече държеше пълна чаша в едната си ръка, издърпа един стол и седна срещу мен. И изръмжа:

— Какво ти се е случило?

— Двама главорези ме пребиха.

— Познавам някои главорези. Опиши ми ги.

Информацията ми бе оскъдна и Сид поклати глава.

— Трябва ми повече, за да мога да направя нещо.

Болките ми бяха твърде силни, за да си позволя повече любезност.

— Не съм сигурен дали искам да ти кажа повече. Не вярвам на Джилс и не виждам защо трябва да вярвам на теб.

— Успокой се — отвърна той, след като изгълта наведнъж половин чаша. — Джилс каза да ти помогна, ако имаш нужда от нещо.

— Какво още ти каза?

— Че търсиш някаква курва. Че сте стари приятели и че иска да ти направи услуга.

— И ти му повярва?

Сид довърши съдържанието на чашата си с грациозно движение. Познавах още само един човек, който се справяше с питиетата така уверено — Стивън Спендър, с когото Сид обаче имаше много малко общи черти.

Репортерът сви рамене.

— Знам, че не сте стари приятели. Но това няма значение. Очаквах Джилс да ме излъже.

— Какви са отношенията ви? — Спомних си, че преди около година някъде бях чел нещо за Сид Бенкс.

— Много е просто. Той ме мрази, аз мразя него. Но сме свързани, защото някакъв тъп губернатор ни съди за клевета. Затова Джилс ме махна от репортерския екип и сега прекарвам времето си, ровейки се в глупости. А твоят случай просто е добър повод да съм по-далеч от офиса.

Докато говореше, той се пресегна към уискито и леда.

— Но ще го държиш в течение?

Сид изглеждаше раздразнен.

— Виж, казах ти, че го мразя, но не си спомням да съм казал същото и за теб.

Докато се опитвах да сипя още и на себе си, той добави:

— Сигурно няма значение, но знам с какво се занимаваш. Спомням си някои от статиите ти. Така и не разбрах защо се прехвърли на книги.

— Въпрос на финанси. Можеш да умреш от глад със статии. А и редакторите са пълни идиоти.

— В издателствата не са ли същите?

— Налага се да контактуваш само с неколцина.

Той пак сви рамене не особено убеден.

— Пишеш статии и прецакваш другите. Пишеш книги и другите те прецакват.

Този човек си имаше принципи. Познавах и други журналисти от неговия тип. Подозрителни, язвителни и сантиментални копелета, от които излизат отвратителни съпрузи и лоши работници, но пък са предани на своето понятие за морал и истина, не много различно от това на кръстоносците. Инстинктът ми подсказваше да му се доверя, но само донякъде.

Разказах му по-голямата част от историята, без да споменавам предположенията на Ури за съдържанието на касетата и факта, че изчезналото момиче е дъщеря на Хари Прескът.

Когато привърших, Сид се бе изтегнал на пода, беше събул обувките си и се взираше в захабените си чорапи.

— Приятел, в голяма беда си — обяви той.

— По-добре ме изненадай с нещо.

Той намери някакъв сериал по телевизията, увеличи звука до максимум и се премести близо до мен.

— Да започнем с курвите — каза той. — Моника, Рут и останалите.

— Блеър ги наричаше „мадам“. Каза, че познавала шест-седем такива.

— Те са стотици. Това е най-развитият бизнес в „Ийст сайд“. Момиче като Моника започва с продажба на собствения си задник. Взима средно три стотачки на чукане. Може би две от редовните си клиенти, но по четири-пет от разните глупаци. Колко чукания седмично? Може и двайсет, ако реши, но нека бъдем по-консервативни. Да кажем десет. Това са три бона седмично и сто и петдесет годишно — в брой, без данъци, а и се чука по-рядко от средна новобрачна двойка. Не е зле, а?

— Разбира се. Рози и шампанско.

— Съвсем скоро тя има пред вратата си повече мъже, отколкото може да поеме. Затова се обажда на някоя приятелка да помогне. После на още две или три. Да кажем, че четири от тях се чукат десет пъти седмично за по триста долара на сеанс. Това са шестстотин хилядарки годишно. Звучи твърде гот, за да е вярно, нали?

Кимнах в съгласие. Ребрата ми пулсираха. Докторът каза, че няма счупено, но може би лъжеше.

— Е, наистина звучи твърде гот, за да е вярно. Събуди се, Малой. Това е Голямата торта. Ще оставим Моника да прибира половин милион годишно, защото е сладур и има страхотен задник, така ли? Не, не е така. Някой се намесва.

— Мафията.

Чудех се защо не се бях сетил по-рано. Може би защото живеех в провинцията твърде дълго, а там откраднат велосипед се счита за зараждане на организирана престъпност.

— Точно така. Един ден някакъв умник чука на вратата и казва: „Скъпа, аз съм твоят нов съдружник. Ще те защитавам, ще продавам дрогата ти навсякъде и ще взимам половината от печалбата. Ако офертата не ти харесва, ще ти счупя ченето“. Чупи няколко ченета и започва да се носи мълвата, че е сериозен бизнесмен. Моника плаща и запазва профила си красив.

— Много е явно — отбелязах аз.

— Винаги е било така. Но това, което всъщност ме интересува, не е мафията, а чужденците — араби, израелци, японци. Моника сякаш се е опитвала да вкара в леглото си цялото проклето ООН.

Докато говореше, Сид небрежно почистваше подметките на обувките си с ножа, който бе измъкнал от джоба си.

— Много чужди бизнесмени идват в Ню Йорк.

— Много чужди политици също. И всички те искат да пробват местните готини задничета. Мафията не я е грижа за чужденците, а само за приходите, но има момчета, които се интересуват и от останалото.

— ЦРУ.

— Именно. Те държат под контрол арабите, евреите, всички. И няма по-удобен случай за документиране от онзи, в който гащите им са смъкнати. Ти каза, че момичето се е скрило в стая, където Моника мислела да сложи камера, но не го е направила. Кой твърди, че не го е направила?

— Искаш да кажеш, че ЦРУ може би знаят кой е убил онези хора?

Сид замислено се втренчи в подметката си.

— Кой, по дяволите, да ти каже? В ЦРУ има повече фракции, отколкото в ООП. Някои са произраелски, други — проарабски. Да ти се намира някаква храна?

Махнах към кухнята. След минута той се върна със сандвич. Надявах се, че си е измил ръцете.

— Не го споменах, но вечерта при Моника срещнах и един вол с черна брада — Ник Алегро. Блеър каза, че бил пласьор на наркотици. После го видях у Рут Орландо. Анет се изплаши до смърт.

Сид отхапа от сандвича.

— И би трябвало. Ники е много зло копеле. Той е Мистър Кокаин и ще остане такъв, докато някой не го застреля. Преди две-три години мафията направи сделка с ненормалните колумбийци, те внасяха дрога на парче. Ники беше в основата на споразумението — застреля четирима или петима от колумбийците и успя да убеди оцелелите.

— Блеър каза, че е била и в неговия апартамент. Каза, че там имало колумбийци с куфарчета, пълни с кокаин.

— Сигурно. Рекетът над проститутките и наркотиците си пасват като джин и тоник. За отношенията на Ники с момичетата се носят някои наистина гадни слухове.

Положението се усложняваше. Аз търсех Бони, а не някаква международна наркоконспирация. Но си спомних какво каза Пени за мъжете, които я бяха нападнали — говорели испански. Тези, които ме бяха пребили, също.

— За Алегро работят ли колумбийци?

— Стопроцентово. Той е от работодателите, които дават равни шансове на всички кандидати.

— Значи той е ключът към шибаната история — заключих аз.

Прекъсна ме телефонът. Изключих телевизора и вдигнах слушалката.

— Чух, че си имал неприятности — каза Лий Драпър.

— Лошите новини се разпространяват бързо.

— Обадиха се от хотела, защото си в апартамента на Орт. Слушай, сенаторът иска днес да вечеря с теб.

— Не мисля, че мога да пътувам — казах му аз.

— Ще решим проблема. Една лимузина ще те вземе и ще те откара до самолета на Орт. Ако искаш, ще ти осигурим медицинска сестра по време на полета да ти държи ръката. На другото летище ще те чака кола и ще те откара до офиса на сенатора. Какво ще кажеш?

— Осигури в самолета студена бира и перкодан. Никаква сестра.

— Готово.

— Кога ще дойде лимузината?

— Когато се приготвиш, тръгваш. Тя вече е долу.

Не ме интересуваше вечерята с Хари Прескът. Исках да се прибера вкъщи.

— Тръгвам си — казах на Сид. — Току-що ми направиха предложение, на което не мога да устоя.

— Кой? — попита той подозрително.

— Познаваш ли човек на име Лий Драпър?

Той мрачно изхъмка, но не отговори. Не го и насилих. Нямах намерение да се срещам с Лий Драпър повече.

— Какво смяташ да правиш? — попита Сид.

— Не знам. Или ще се прибера у дома и ще забравя за всичко, или ще пощурея и ще се върна, за да пръсна главата на Алегро.

— По-добре недей. Той е здраво момче и зад гърба си има други такива. Искаш ли да се разровя?

— Разбира се — отвърнах аз. — Но не се безпокой за наркотиците, ЦРУ или другите глупости. Просто намери момичето. Нищо не обещавам, но си мисля, че ако я намериш, семейството й ще бъде доста благодарно.

— Парите никога не са ме вдъхновявали — мрачно отсече той. — Само копелетата, които ги притежават.

Той си тръгна и аз се затътрих към банята, изпиках нещо розово и започнах да си събирам багажа.