Всички удоволствия

23.

Във фоайето млада двойка се препираше с бодигарда — латиноамериканец с отеснял сив костюм. Други двама подобни седяха наблизо.

Момчето от двойката беше символ на преуспяващия колежанин, облечен в син блейзър с униформена вратовръзка. Беше елегантен, антипатичен и пиян.

— Виж, амиго, просто кажи на Ники, че го търси Фрезиър Халоуей, дето се видяхме миналата седмица в „Клуб 97“. Той ми каза, че мога да мина, когато искам.

— Фрезиър, късно е — прошепна момичето, но пазачът вече се обаждаше горе.

Докато чакахме, съзрях телефонен автомат в ъгъла и звъннах в хотела, но все още нямаше вести от Пени.

Момичето с пияния колежанин беше на около осемнайсет, с нежни черти, чаровно бяло личице, порозовели бузи и големи очи. Беше облечена скромно и не пасваше нито на Фрезиър, нито на 110-а улица.

— Някакво хлапе. Твърди, че те познава, води момиче със себе си — измърмори бодигардът по телефона.

— Дай на мен — изломоти момчето и грабна слушалката. — Ники, мама му стара, ще ме пуснеш ли горе или не? — Изчака отговора и погледна пазача триумфиращо. — Качваме се!

Латиноамериканецът каза нещо на испански в слушалката, после кимна към асансьора.

— Последният етаж.

Момчето хвана приятелката си за ръката и я повлече към асансьора. Тя се поколеба, но той вече бе на седмото небе — страхотният мъжага, богоизбраният, който общуваше с пласьори на кокаин и харлемски гангстери. Погледнах към двете горили в креслата. Може би бяха същите, които ме пребиха, но в момента не ми обръщаха никакво внимание. Погледите им поглъщаха момичето, бяха като вълци, открили беззащитно апетитно агънце. Единият измляска, когато тя мина край него.

— Ей, мистър Найт, добре дошли отново — обърна се към Ройс портиерът. — Как беше шоуто?

— Окей — ухили се Ройс.

— Момчетата с вас ли са?

— Да, трима смотаняци от Нешвил.

— Качвайте се. Ники е там, има доста хора.

Нагоре пътувахме с младата двойка. Момчето ни изгледа сърдито, сякаш се опитвахме да му развалим купона, но момичето се изчерви и каза:

— Мистър Найт, много харесвам вашата музика. Майка ми също. Името ми е Диина, Диина Коул.

Ройс й намигна. Стори ми се, че неговото присъствие й помогна да се почувства малко по-добре. Тя знаеше, че трябва да се прибира вкъщи, но не можеше да убеди приятеля си идиот, а и нямаше смелостта да си тръгне сама. Прехапах устни, но не казах нищо. Имах свои собствени проблеми, като например какво щях да правя, ако Алегро или някой от биячите ме разпознае.

Вратите на асансьора се разтвориха и ние излязохме в коридора, където зад неголямо бюро седеше още един латиноамериканец с широки рамене. Той се ухили към момичето и натисна звънеца. Вътрешната врата се отвори и рамката й се изпълни от туловището на Алегро, черните му очи блеснаха. Ако Павароти беше психопат и около два пъти по-голям, щеше да прилича на този пред нас.

Момчето се втурна напред с протегната ръка.

— Ник, аз съм Фрезиър Халоуей, дето се запознахме миналата седмица. Това е Диина.

Ръката на Алегро погълна тази на колежанчето.

— Добре си се сетил — изръмжа той. После се обърна към момичето и леко се поклони. — За мен е удоволствие. Заповядайте, мис. Ако нещо ви хареса, ваше е.

Момичето изписука някакъв поздрав, поразено от гиганта пред себе си, после Алегро се обърна към нас.

— Ройс, шибалнико, къде изчезна? Имам нещо да ти покажа.

— Доведох някои от момчетата — каза Ройс.

Алегро кимна към нас, видимо незаинтересован от присъствието ни.

Той ни въведе в голяма, тъмна стая, която приличаше на нещо средно между склад и нощен бар. Наоколо безразборно бяха пръснати мебели, мръсни чинии, бутилки, саксии. Имаше доста хора, разделени на малки групички. Забелязах слабо осветен бар, носеше се пулсираща дискомузика, а в единия край на стаята се издигаше полукръгла платформа, подобна на подиум, оградена с метален парапет.

Алегро ни поведе към новата си играчка, един класически джубокс „Вурлицър“ от четиридесетте.

— С монети е — обясни той. — Имам всичките ти парчета. Слушай.

И той натисна някакви бутони — прозвуча „Едилу“.

— Ей, супер — извика момчето и сграбчи ръката на спътничката си. Двамата изтанцуваха няколко стъпки, но това явно не я забавляваше.

— Вземете си нещо за пиене, момчета — обърна се към нас Алегро и поведе Ройс и младата двойка към подиума — трона, от който направляваше царството си.

Музикантите и аз — техните имена бяха Мик и Тери — взехме по бира и се настанихме в три кресла в един от тъмните ъгли. Те продължаваха да спорят за религия. Стана ми ясно, че Тери е покръстен християнин, а Мик — непоколебим атеист. В същото време очите ми изучаваха стаята.

На подиума Ник представяше Ройс на половин дузина почетни гости. Разпознах един застаряващ комик, известна манекенка и един от най-популярните защитници в Националната футболна лига. Те заобиколиха Ройс, хилеха се и го потупваха по рамото, а той прие фамилиарностите им с примирение.

Единственият, който не се усмихваше, беше костюмиран латиноамериканец, чиито очи шареха между Диина и Алегро.

От мястото, където седях, това, което се случи впоследствие, приличаше на пантомима, но смисълът му бе ясен. Колежанчето искаше да вземе участие в разговора и да се почувства като важна клечка, но Алегро нямаше нужда от присъствието му. Той постави едната си ръка на раменете на латиноамериканеца, а с другата прегърна момчето и момичето и ги отпрати към центъра на стаята.

На момчето не му хареса, че се отърваха от него, но костюмираният се държеше любезно, заведе го на една маса близо до джубокса и изсипа малко кокаин върху нея. Фрезиър Халоуей видимо се оживи. Момичето нервничеше и нещо го молеше, но нямаше никакъв шанс пред перспективата за безплатен кокаин. Неколцина други латиноамериканци наобиколиха масата, образувайки кръг около младата двойка, но Фрезиър само им махна с ръка и започна да смърка.

Мик се отправи към подиума, за да поиска цигари от Ройс. Когато се върна, Тери попита:

— Какво става там?

Мик се изхили.

— Една мацка току-що попита Ройс дали харесвал Елвис.

И тримата шумно се разсмяхме. Ройс мразеше Елвис — мразеше музиката му, мразеше вида му, мразеше дори смъртта му, защото тя бе продала още повече плочи.

— А пък Ройс разказва старите истории — продължи Мик. — Нали се сещаш — как бил написал „Едилу“ и други такива.

Не сдържах усмивката си. Бях чувал всичките тези истории — разказите за момичетата, които беше обичал, но за които никога не се бе оженил, за дългите оргии в Лас Вегас, за турнетата с Чък Бери и Бо Дидли през златните години. Ройс се забавляваше — това беше животът му, смисълът, който заместваше семейството и дома. А аз седях в тъмния ъгъл и се питах какво да предприема.

Толкова дълго бях търсил начин да попадна в убежището на Алегро, че сега не знаех откъде да започна. Гостите бяха струпани в различни групички — пънк-рокери тук, латиноамериканци там, бродуейски звезди някъде другаде, и идеята да се разхождам между тях, задавайки въпроси, приличаше на самоубийство.

Мястото беше шумно. Мик и Тери си подаваха цигара с трева и спореха за Исус, няколко пънкари обсъждаха джубокса, групичка негри и латиноамериканци играеха карти, а през цялото време хвърлях по едно око и на Диина. Костюмираният — Мик каза, че името му е Раул — беше мазен дребосък с тънки черни мустачки и непрекъснато движещи се ръце. Той допълни чашата на момичето, сви цигара, подреди няколко линии кокаин и през цялото време не преставаше да бърбори.

Фрезиър Халоуей се чувстваше като в рая на колежанчетата: беше почетен гост на тузарски купон и го черпеха с безплатен кокаин. Страхотна история за перчене в общежитието. Той подаде една цигара на момичето, настоявайки да я опита, докато най-сетне тя не се съгласи. Сетне тя отпи от виното, а той изсмърка четири линии кокаин. И я заувещава и тя да направи същото. Представям си какъв беше аргументът му: „Не бъди глупачка, безплатен е“.

На подиума някой бе донесъл китара и Ройс подкара „Хотелът на разбитите сърца“. Манекенката почти го беше прегърнала. Чудех се дали щеше да разбие трудно отвоюваното му женомразие. Спомням си, преди години той живееше с глупавичка девойка на име Зена, и веднъж горчиво ми довери: „Какво е красотата? Нищо повече от кожа, кожа и кости“. Ето, това е философията на мъж, който за един уикенд спи с повече хубави жени, отколкото ние имаме за целия си живот.

Диина смръкна малко кокаин. Виждах как се отпускаше все повече и повече. Колежанчето вече не беше в час и ломотеше несвързано. Раул прошепна нещо на едно мургаво момиче, то го погледна и изчезна някъде. Аз също станах.

— Къде отиваш, приятел? — попита Тери.

— Да пикая.

— Внимавай, там е фрашкано с народ — каза Мик и се изкикоти.

Приближих се до двама пънкари, единият от които беше с розова, а другият — със синя коса. Спореха откъде е получил името си Елвис Костело.

— Братлета, познавате ли Блеър? — попитах аз.

Този с розовата коса ме погледна, после погледна и събеседника си и продължи да говори за Елвис Костело.

Стигнах до кухнята, където заварих истински ад. Беше пълно с празни бутилки и претъпкани торби за смет, а мургавото момиче стоеше до един котлон и чакаше водата да заври. Това се нарича „отлитане“. Готвиш кокаина, докато не се превърне на кристалчета, сетне го пушиш и отлиташ с дяволска скорост.

— К’во искаш? — попита тя.

Беше сладур — маркови джинси, обувки с високи токчета, копринена блуза, четиридесет и пет килограма и всички неприятности, които един мъж може да си представи.

— Познаваш ли момиче на име Блеър?

— Изчезвай, задник.

Никога не споря с дама. Намерих телефон и звъннах в хотела, но все още нямаше съобщение за мен и се върнах в голямата стая. Раул танцуваше с Диина, като обиграно я въртеше наляво и надясно, сякаш бяха на бал. Другите латиноамериканци и жените с тях просто седяха на диваните като лешояди.

Алегро говореше по телефона. Недалеч от него спорът на пънкарите бе ескалирал. Този със синята коса блъсна другия в гърдите и извика:

— Тъпо копеле!

Алегро се приближи учудващо леко за такъв огромен мъж. Плесна онзи с розовата коса с опакото на ръката си и направи нещо ужасно с носа му. Рукна кръв и момчето извика от болка.

— Махай го оттук — нареди Алегро, другият пънкар изведе приятеля си от стаята. Атаката бе напълно ненужна — момчетата не причиняваха никакви неприятности. Явно копелето просто се забавляваше.

— Този не си поплюва — отбеляза Мик.

— Докога смятате да останете тук, братлета? — поинтересувах се аз.

— До последно — отвърна Тери.

Ройс се доближи до джубокса и натисна някакви бутони. Аз застанах до него.

— Попита ли го за Блеър?

— Да, каза ми, че май е напуснала града.

Не изглеждаше особено заинтригуван от нашия разговор. Явно си мислеше за манекенката. Ако си приятел на Ройс, трябва да свикнеш с факта, че вниманието му рядко се задържа върху един и същи обект повече от час. Добри приятели сме, защото се виждаме веднъж на четири или пет години.

Той се върна при красавицата, а аз — към своя тъмен ъгъл. Раул вече бе помогнал на Диина и Фрезиър да „отлетят“. Съмнявах се, че момичето помнеше къде се намира.

Колежанчето отпадна от сметките. Раул постави ръка върху рамото на Диина, смеейки се, задържайки я на крака и сипвайки й още вино. Беше започнал да опипва задника й, но тя очевидно не забелязваше този факт. Очите й бяха полузатворени. Той смигна към приятелите си и я поведе към вратата, която водеше към спалните.

— Видя ли? — попита Тери.

— Откъснаха черешката — измърмори Мик.

Изругах наум. Но какво, по дяволите, можех да направя?

Погледнах към Ройс. Манекенката се бе увила около него. Бедничкият Ройс. След двайсет години разруха той все още вярваше в истинската любов. Диина сигурно също вярваше, но утре доста щеше да размисли по въпроса. Щеше да се събуди, чувствайки се отвратително и гадно, без да си спомня почти нищо, но с неприятното усещане, че се е случило нещо ужасно. Нямаше да знае какво да направи, Фрезиър щеше да й каже да си държи устата затворена, ако не иска да пострада, и тя щеше да го послуша, защото беше от типа момичета, които страдат тихо. И дълго.

За момент изпитах желание да се потопя в сладката забрава на наркотиците, да се развъртя из тази огромна, грозна стая и бликащите в нея алчност, сласт и омраза и да не ми пука от нищо, да не се чувствам отговорен, а да бъда впечатляван само от собствената си незначимост.

Но бях далече от забравата. Бях ядосан, почти луд. От джубокса се носеше „Хотел Калифорния“ на „Ийгълс“. Спомних си как чух това парче през лятото на 1978 в Париж, докато с Пени ядяхме сладолед в едно закътано бистро. Къде беше тя сега, по дяволите? Искаше ми се да взривя тази стая. През главата ми преминаха всички глупави сантименталности. След което станах и се отправих към кухнята.

Нямаше никой. Зад купчината торби за смет мярнах врата. Отворих я — водеше към асансьора за персонала. Оставих я открехната и разпорих една от торбите. Беше пълна с бирени кутии и вестници на испански. Запалих няколко парчета хартия и се махнах.

Говорех си с Мик и Тери, когато някой забеляза дима. Купонът се оживи.

— Донесете пожарогасителите — изрева Алегро.

Той, разбира се, нямаше намерение да докара тук пожарната, ако можеше да се справи сам. Хората викаха и се препъваха наоколо. Някои тичаха към кухнята, други — към асансьора. Аз се спуснах по коридора и открих Диина в една от спалните. Плачеше. Беше само по бикини и сутиен, а Раул я удряше.

Той се обърна, с бързо движение скочи от леглото и извади нож.

— Има пожар! — викнах аз.

Той подуши дима и изчезна. Зашлевих Диина няколко пъти и я напъхах в дрехите й.

По това време вече бяха загасили огъня, но все още имаше доста пушек. Алегро крещеше нещо по телефона. Ройс седеше на подиума и щипеше ухото на манекенката. Малко дим не можеше да развали вечерта му, щом бе изпаднал в романтичното си настроение. Колежанчето лежеше като препарирано на дивана. Оставих го там — нямах нищо против колумбийците да го изчукат, ако имат желание — и измъкнах Диина на улицата.

Спрях такси и я оставих пред къщата на родителите й в Уест Сайд. Тя хлъцна и ми благодари, без да е сигурна какво точно става. Надявах се, че ще забрави случилото се и Фрезиър Халоуей. По пътя за хотела се смях истерично. Това беше една от най-великите победи на Малой, но, уви, той пак не бе спасил момичето, което му трябваше.