Всички удоволствия

26.

По пътя към центъра ръката ми продължаваше да кърви. Наблюдавах автомобилите, хората по тротоарите, сградите. Всичко ми се струваше толкова сюрреалистично: толкова много лица, толкова много драми, толкова много комедии и трагедии, повече, отколкото умът би могъл да побере… И на кой му пукаше дали едно момиче е изнасилено, дали един мъж е пребит или убит? Животът продължаваше да тече с типичното си диво, величествено безразличие.

Следобеден вестник, забравен на задната седалка на таксито, привлече вниманието ми. Беше поместен обширен репортаж за убийството на Лий Драпър, придружен с голяма снимка. Известен политически консултант, възпитаник на Йейл, бивш съветник към Сената, убит в хотел на „Таймс скуеър“. Според вестника миришеше на скандал.

Всичко това не беше мой проблем, с изключение на факта, че убийството бе извършено с моя револвер, който все още бе втъкнат зад колана ми.

В главата ми се блъскаха различни влудяващи въпроси. Как Ник Алегро е открил скривалището на Бони само минути преди мен? Защо винаги бях с един ход назад? Ако Алегро е намерил касетата в Пени, защо я беше отвлякъл?

Предположението ме вледени. Знаех отношението на Алегро към младите момичета. Нямах време за полиция, за заповеди за обиск или доказателства. Можех да звънна на Ури, но дори това ми се стори излишно прахосване на време. „По-бързо, викнах на шофьора, по-бързо!“ Дадох му няколко двайсетачки и той забрави червените светофари. Докоснах оръжието зад колана си, надявайки се, че и то би помогнало при решаването на някои проблеми.

Излезе силен вятър. Щеше да вали. Когато стигнахме горната част на града и спряхме пред сградата, в която бе апартаментът на Алегро, прокапаха първите капки. Видях пазача във фоайето. Дори ако успеех да го надвия, на етажа на Алегро ме очакваше друг, добре въоръжен. Прехвърлих в ума си няколко лъжливи истории, с които можех да премина покрай тях, но нито една не ми се стори достатъчно убедителна.

Докато наблюдавах входа и обмислях различните варианти, пред блока спря такси, от него слязоха трима младежи с черни коси и бели ризи и се шмугнаха във фоайето. Трябваше да действам, дори ако това означаваше да проправям пътя си с изстрели. И тогава видях камионетката.

Беше стара, платнището й беше синьо, а отстрани имаше надписи „Бигъм и син“. Беше паркирана встрани от блока. Двама мъже в работни комбинезони товареха стълби и разни бояджийски принадлежности. Приличаха на баща и син. Приближих се.

— Извинете — започнах аз. — Вие ли сте мистър Бигъм?

По-възрастният ме погледна с подозрение. Около дланта ми все още бе увита окървавената кърпа.

— Точно така.

— Вие ли боядисахте току-що кухнята на мистър Алегро? — попитах аз.

— Точно така. Беше пострадала от пожар.

— Той ми е приятел — казах аз. — Имам доста работа у нас. Искам да хвърля едно око на това, което сте направили, и може би ще ви предложа да боядисате и моя апартамент.

— Ако той ви е приятел, мистър, защо просто не влезете през входа? — попита по-младият.

— Не искам да го притеснявам.

— Свършихме за днес. Току-що заключихме горе — обясни бащата.

Измъкнах от джоба си няколко банкноти.

— Ето, това е депозит от петстотин долара — съобщих аз. — Просто ще хвърля един поглед в кухнята. Само ми дайте ключа. Ще заключа, когато си тръгвам.

Вече не играехме игрички. Възрастният мъж продължително изгледа банкнотите.

— Не мога да го направя. Имаме споразумение. Не искам да се забърквам в подобни неща.

— Татко, това са доста пари — отбеляза синът.

— Няма значение.

— Пет стотачки. В брой. Сега. Просто ми дайте ключа и си продължавайте работата.

— Доста пари са — повтори синът.

Харесвах принципите му.

— По дяволите, момче, това ни е бизнесът. Знаеш кой живее там горе. Нямам намерение да си създавам неприятности.

Тъкмо бях решил да използвам като аргумент револвера, когато ми хрумна нещо друго. Измъкнах от портфейла стария си пропуск за Белия дом.

— Аз съм федерален агент — обявих. — Този ключ ми е необходим.

Възрастният мъж преглътна.

— Да, сър — каза той и ми подаде връзката с ключове.

— Почакай — намеси се младежът. — Какво става с парите?

Подадох му банкнотите.

— Сега тръгвайте и не се обръщайте назад.

Синът прибра парите в джоба си и двамата се насочиха към камионетката.

Можех ли да им имам доверие? Ами ако предупредят Алегро? Реших, че един средно интелигентен човек просто щеше да вземе парите и да изчезне, а те ми изглеждаха достатъчно разумни. Скоро след като камионетката се отдалечи, отворих вратата, на която пишеше „Вход забранен“, и потеглих нагоре с асансьора за персонала.

Най-сетне бях на осемнайсетия етаж — този на Алегро. Озовах се в малко, тъмно коридорче, пълно с торби за смет и празни бутилки. Ослушах се и пъхнах ключа в ключалката.

Прясно боядисаната кухня беше празна, но миялната машина бръмчеше, а и без друго беше шумно — музика, смях, викове, ревове, звън на метал. Отвън трещяха гръмотевици. Бях сигурен, че Пени е тук. Потискайки надигащия се страх, прекосих коридора, докато не достигнах до полуотворена врата. Трима мъже бяха погълнати от заниманията си с някакви оръжия и не забелязаха преминаването ми. От джубокса се носеше „Запали огъня в мен“ на „Доорс“, едно от любимите парчета на Пени. Къде по дяволите беше тя?

Чух плач на жена. Отворих вратата на една от спалните и видях тъмнокожо момиче, заровило лице във възглавницата. Беше красивата евроазиатка от партито в апартамента на Рут. Тя ме погледна с празни очи, обзета от собствената си мъка. Красивото й мургаво тяло бе покрито с отвратителни червени белези. Затворих вратата и се отправих по посока на музиката.

Плочата се смени. Сега звучеше „Невинаги получаваш това, което искаш“ на „Стоунс“, още едно от любимите парчета на Пени. Продължих по коридора, докато не стигнах до голямата стая, където беше купонът миналата вечер. Навън се здрачаваше. Стаята бе полутъмна и задимена, по прозорците бръскаше дъжд. Вдясно, близо до джубокса, четирима латиноамериканци играеха карти. Единият от тях беше Раул, контето с мустачките, все още облечен със снощния си костюм. Две намръщени момичета седяха близо до тях, но гледаха някаква игра по телевизията. Заради джубокса не можеха да чуват нищо и само наблюдаваха въртящите се колела, наградите и подскачащите от радост победители.

Вляво, на около осем-девет метра, Ники Алегро се беше отпуснал в кремаво кресло върху подиума. Срещу него, седнала на бял диван, беше Пени. Бях втрещен. Тя се усмихваше, живо обясняваше нещо, изглеждаше спокойна и доволна, а русата й коса се виеше над синия й пуловер. Пушеше и отпиваше от чаша с вино, докато срещу нея Алегро държеше бира.

Оцених разположението на силите. Предположих, че всички мъже в стаята са въоръжени. Значи с влизането си щях да попадна на кръстосан огън. Имах пет патрона в револвера. Автомат щеше да свърши по-добра работа.

Нямах време за колебание. Зад гърба ми имаше няколко горили, а можеха да се появят и още. Макар докато бях в армията, да се занимавах с безобидни чиновнически задължения, бях запомнил един основен боен принцип: винаги заемай най-добрата позиция. Вече не бях миролюбив. Не и сега. Дълбоко си поех дъх и прекрачих прага с изражението на домакин.

Пени ме видя първа и зяпна от изненада. След секунда вече бях на подиума и оръжието ми сочеше към Алегро.

— А̀ си мръднал, а̀ съм ти пръснал черепа.

Пени скочи и ме хвана за ръката.

— Татко, всичко е наред. Наистина. Никой не ми е правил нищо. Просто чакахме, докато…

Картоиграчите се изправиха.

— Долу! — изкрещях аз и насочих револвера към тях.

Раул бръкна под сакото си и аз стрелях. Бях щастливец — той падна на земята, хванал с две ръце корема си. Приятелчетата му примирено се проснаха до него.

Още четири патрона. Алегро ме гледаше, но не мърдаше. Реших, че единственият ми шанс да се измъкна невредим, бе да го взема за заложник. Това означаваше да слезем заедно с асансьора, което бе по-лошо от съжителството с мечка, но нямах избор.

— Ставай — наредих аз.

Очите на Алегро се изпълниха с омраза, докато се изправяше.

Наблюдавах го с огромно удовлетворение, но изведнъж мярнах някакво движение в стаята. Обърнах се и видях един от картоиграчите да се надига. Стрелях и гласът на Мик Джагър престана да се носи от джубокса. Алегро се хвърли към мен.

Спаси ме Пени. С изящно движение на полузащитник от футболната лига тя се метна в краката му и той се строполи пред мен.

Аз размахах револвера към картоиграчите и в същото време направих няколко стъпки, за да ритна главата на Алегро малко над ухото. Той извика от болка и сякаш в ушите ми прозвуча нежна музика.

— Лягай долу, Пени! — извиках.

Клекнахме, полускрити от туловището на Алегро, докато подчинените му шаваха в другия край на стаята. Хванах го за косата с едната си ръка и опрях дулото на револвера в ухото му.

— Едно малко куршумче и мозъчето ти отива на кино — обясних му аз. — Изправи се, но гледай да е много бавно.

Видях, че латиноамериканците отново се размърдаха.

— Лягайте долу или ще го убия — извиках аз. Предполагах, че наистина ме деляха само секунди от първото в живота ми убийство.

Точно тогава мощен рев се разнесе из стаята:

— Грейди, вие там, спрете веднага!

Всички замръзнаха, към мен спокойно вървеше, сякаш влизаше в любимия си ресторант, Орт Бътлър.

— Хей вие, приберете тези играчки — нареди той на латиноамериканците. — И се омитайте оттук. Всичко е наред.

Колумбийците се насочиха към вратата, влачейки охкащия Раул. Навън проблесна светкавица, докато бурята се спускаше над града.

Орт се качи на подиума. Револверът ми все още беше насочен към кървящото ухо на Алегро.

— Стани, Грейди, всичко е наред.

— Какво правиш тук? — попитах аз, без да свалям револвера.

— Грейди, дъщеря ти е жива и здрава, открихме касетата, открихме Бони — всичко е наред. Вече можем да тръгваме. — За разлика от последния път, сега беше облечен в костюм от туид. — Прибери оръжието!

Не го прибрах.

— Скъпа, добре ли си?

— Да, татко, наистина съм добре. Ние просто, как да ти кажа, ние просто си говорехме и слушахме музика. Те знаеха, че ще дойдеш.

Не разбрах какво има предвид. Не разбирах нищо.

Алегро се изправи бавно като ранен слон.

— Махнете това копеле оттук или ще го убия — изръмжа той.

— Ти си жертвата, задник — промърморих аз.

— Спрете и двамата — нареди Орт. — Ник, трябва да се засрамиш, че писател на средна възраст може да проникне в апартамента ти и да го превземе.

— Разкарай го оттук — повтори Алегро.

Чудех се дали щеше да се опита да ми се нахвърли повторно и дали три изстрела от „точния стрелец“ щяха да спрат устрема му. Риск печели, риск губи.

— Да тръгваме, Грейди — каза Орт.

— Къде? — попитах. С едната си ръка бях прегърнал Пени, но не свалях очи от Алегро и револверът ми сочеше точно в сърцето му.

— Двамата с Хари искаме да довършим нашата дискусия — каза той. — Дължим ти обяснение.