Всички удоволствия

27.

Във фоайето се бяха струпали още от главорезите на Алегро, но се отдръпнаха почтително, когато Орт премина през тях, извеждайки ни навън. Лимузината му чакаше на ъгъла и ние се метнахме на задната седалка. Съвсем скоро щях да съжалявам за този ход, но в същия момент лимузината на Орт ми приличаше на спасителен сал. Шофьорът му беше мрачен чернокож в светлосива униформа. Преди години се бях возил с него и тогава говорихме за Джеси Джексън.

Колата се понесе в мрака и Орт каза:

— Мисля, че всички ще дишаме по-леко, ако махнеш този револвер. Можеш да го сложиш в жабката.

Изсмях се нервно. Бях втъкнал оръжието зад колана си, но не свалях ръка от него.

— Събитията напоследък ме направиха голям почитател на конвенционалното оръжие, Орт. Единственият начин да махнеш ръката ми от дръжката, е да ме убиеш. Това, в общи линии, е отговорът ми на световната надпревара във въоръжаването.

Той се намръщи, но не отговори. Дъждът не спираше. Внезапно пред нас изскочи мостът „Трибъро“. В началото мислех, че сме тръгнали към „Уолдорф“.

— Къде отиваме?

— Към „Слийпи Харбър“ — отвърна Орт. — Хари ни чака там.

„Слийпи Харбър“ беше имението на Орт на „Лонг Айлънд“. Помнех го от тузарския купон по случай избирането на Хари в Сената. Беше великолепно място на брега, с красива стара къща от двайсетте, която някога е била притежание на едър контрабандист на алкохол.

— Била съм там — съобщи Пени. — През лятото, когато двете с Бони бяхме на девет години. Разхождахме се, разглеждахме, изследвахме. Беше като замък от приказките. Там ли живеете сега, мистър Бътлър?

Старият мъж се усмихна.

— Не, мила моя. Не съм живял там от години. Даваме я под наем… е, на различни фондации, благотворителни дружества и прочее. Но в случай като този тя е доста удобно скривалище.

— Аз… Какво имаш предвид, Орт? — попитах аз.

— Арабите, разбира се. Нямам представа какво са намислили. Те са непочтени хора. Но в „Слийпи Харбър“ сме на сигурно място.

Пени седеше между мен и Орт. Погледна ме няколко пъти, сякаш искаше да ми каже нещо, но аз можех само да кимам и да чакам подходящия момент.

— Какво общо имаш с Алегро? — обърнах се към Орт. — Той е пласьор на наркотици и убиец.

— Полезен е — отговори Орт. — В правителството се натъкваш на доста врагове. Трябва да намериш подходящото противодействие.

— Но ти не можеш да му имаш доверие.

— Естествено, че му нямам доверие. Но пък познавам хората, които стоят зад него, а той уважава техните желания.

Не попитах кои стоят зад Алегро. Опасявах се, че вече знам.

— Касетата в теб ли е?

— Да. Дъщеря ти добре се погрижи за нея. — Той погали ръката на Пени. — Ти си една много умна млада жена, драга моя, много умна.

Това и аз можех да му го кажа.

— Къде е Бони сега? — попита Пени нетърпеливо.

— Накарах един от моите хора да ги отведе с приятеля й във Вашингтон — меко отговори Орт.

Това прозвуча доста странно. Марио не беше от типа момчета, които Орт би одобрил, пък и не вярвах, че ще напусне Ню Йорк, преди да отмъсти на хората, пребили баща му. В главата ми се въртяха много въпроси, но Орт впери поглед в бурята навън, очевидно изморен от разпита ми. Хванах ръката на Пени и здраво я стиснах.

След около двайсетина минути колата намали. Една светкавица освети двама въоръжени мъже, които отваряха големите железни порти на „Слийпи Харбър“. През главата ми мина внезапната мисъл, че може би беше по-добре да се махнем оттук.

Имението се простираше на неколкостотин акра. Дълъг лъкатушещ път ни отведе до огромната къща, зад която се ширеше поляна, водеща до брега и кея с лодките, половин миля по-надолу. Спряхме пред подобната на италианска вила постройка и се изкачихме към входа по стълбите, украсени от двете страни със статуи на римски богове.

Вече пред портала се обърнах към Орт и казах:

— Смятам да се прибера в града още тази вечер, Орт. Срещата няма да продължи дълго, нали?

— Глупости. Можете да останете тук, а на сутринта, когато бурята спре, пилотът ми ще ви отведе във Вашингтон.

Хари отвори вратата, облечен с домашни панталони и пуловер, и ухилено сграбчи ръката ми.

— Всичко е наред — повтаряше той. — Хей, всичко е наред.

Той прегърна Пени, каза й колко била смела и каква страхотна работа свършила. Тя отвърна, че иска да си легне, и Орт нареди на иконома да й покаже стаята й. После поведе мен и Хари към библиотеката. Стаята беше мрачна и величествена, навсякъде бе покрито с махагон, кожа и злато, а по етажерките и стените бяха подредени скъпи спомени: фигурки от слонова кост, нефритени статуйки на Буда, ориенталски килимчета и картини на импресионисти, които Орт бе закупил за жълти стотинки след войната. Над камината се кипреше препарирана лъвска глава.

— Ще сипя по едно питие — каза Орт. — А после може да ни донесат сандвичи, ако искате.

Съблякох мокрото си палто и потрих ръце пред огъня.

— Трябва да се обадя у дома — казах на домакина си, докато прислужникът му помагаше да се напъха в една тъмночервена жилетка.

Орт се намръщи.

— Грейди, както вече споменах, загрижен съм за безопасността тук. Докато случаят не бъде окончателно приключен, предлагам да не звъним насам-натам и да не разкриваме местоположението си.

Срещнах твърдия му поглед и един въпрос запрепуска в главата ми: да го предизвикам ли, или да играя на сигурно?

Премахнах напрежението с думите:

— Разбира се, както кажеш.

Хари шумно обяви, че наистина е време да си сипем по нещо.

Когато вече се бяхме разположили около камината, отпивайки от дванайсетгодишното уиски, Орт каза:

— Страхотно объркана работа беше, Грейди. Страхотно объркана.

Чаках.

— Вчера с Хари, ако си спомняш, ти обяснихме някои неща за изчезналата касета. Но, както сам можеш да предположиш, това не бе всичко.

— Така си и мислех — отвърнах, опитвайки се да потисна присъщия си сарказъм. Правѝ се на глупак, шепнеше едно гласче в главата ми. Нищо няма да ти се случи, ако се правиш на глупак.

— Партията на Бога наистина съществува и наистина крои планове как да разруши Израел, но случаят е доста по-сложен. Това, което смятам да ти кажа, може да прозвучи невероятно, но, повярвай ми, такава е самата истина.

Потръпнах, предчувствайки това, което щеше да последва.

— За да бъда съвсем откровен — продължи той, — въпросът не е в оцеляването на Израел, а в оцеляването на Америка.

Той спря, очаквайки реакцията ми. Постарах се да изглеждам впечатлен. Очите на Хари шареха между нас, сякаш наблюдаваше интересен тенисмач.

— Възможно е Израел да бъде съсипан от една координирана панарабска атака — продължи Орт. — Но далеч по-сигурно през следващите трийсетина години е разрушението на Америка и то не вследствие на ядрена атака или вражеска инвазия, а просто от разлагането на икономиката. От дефицита, държавния дълг, колапса на стоковия пазар, безработицата, скока на инфлацията, непрекъснато падащия стандарт на живот и, разбира се, от алчността на лакомите политици. Именно тези фактори ще доведат до икономическа разруха и политически хаос. В най-добрия случай ще се превърнем в сила от втора ръка, а в най-лошия ще бъдем завладени от по-силни и по-жизнени нации.

В това, което казваше, имаше известна доза истина. За всеки беше ясно, че основната част от световните богатства се разпределя между други държави, и ние бяхме обречени да се задоволяваме с по-малко, но пък (като оставим гръмките фрази настрана) никога не бях мислил, че може да се направи кой знае какво, за да променим ситуацията.

Хари се намеси.

— За нас има само една надежда — каза той. — Само един начин да обърнем нещата. Предполагам, че разбираш за какво говоря.

— Не съм съвсем сигурен — искрено отвърнах аз. Не бях съвсем сигурен точно колко луди са двамата. Познавах хора, които си мислеха, че легалният внос на марихуана е единственият път за оцеляването на Америка.

— Петролът! — обяви Хари.

Да, разбира се, какво друго? Вълна на облекчение ме заля, изведнъж картината се намести.

— Петролът ни се изчерпва — каза Орт. — Той е в ръцете на арабите и те ще ни оставят на сухо, също както японците крадат от нас стотици хиляди работни места и цели индустрии.

— Но какво можем да направим ние? — попитах аз.

Бях му подал правилната реплика и след драматична пауза старецът хвърли основния си коз:

— Можем да интернационализираме петролните полета.

— Да ги интернационализираме? — повторих аз.

Думата ми харесваше — звучеше грандиозно. В младежките си години бях застъпвал тезата, че правителството трябва да национализира американската петролна индустрия, но концепцията на Орт беше значително по мащабна и никога не бе спохождала умовете на нашата радикална хипарска компания.

— Петролът е ресурс, който принадлежи на всички хора по света — каза Орт. — Също както въздуха и слънцето.

Не се осмелих да се усмихна. От една страна, сцената ставаше все по-комична, докато този изпечен стар мошеник ръсеше клишета като от програмата на някоя социалистическа партия, но от друга страна (както обичат да казват журналистите), играта беше дяволски сериозна. Тези хора ми разказваха неща, които не исках да знам, при това — без да знам защо, са ме избрали за слушател.

— Нашата нация е голям консуматор на петрол — продължаваше Орт. — И ако имаме нужда от две трети от световния петрол, трябва да ги получим по костуемата цена.

— Виждаш ли, Грейди — намеси се Хари, — географска случайност е, че най-големите петролни резерви са струпани в арабския свят. Арабите нямат никакво право да поставят алчността си над изконните нужди на индустриализираните държави. Двадесет и първият век трябва да донесе справедливост в географията.

„Справедливост в географията“ определено беше забележителен израз. „Географска случайност“ не му отстъпваше.

Те ми представяха смахнатите си идеи бавно, просто, като на дете, а аз, досущ като добро дете, се стараех да изглеждам признателен. Ситуацията беше вълнуваща — затворен с двама умопобъркани, а всички оръжия бяха в техните ръце.

Е, не съвсем всичките. Все още имах три патрона в „точния стрелец“. Или може би бяха два?

Икономът донесе кристална купа със салата от миди, плато, покрито със сандвичи, и изпотени бутилки бира „Бейс“. Попитах за Пени и той ми отвърна, че е заспала.

Орт вдъхновено нападна сандвича си, докато Хари подходи по-умерено. Опитвах се да разгадая това, което ги свързваше. Както винаги, когато бяха заедно, доминиращата фигура бе Орт, а Хари играеше ролята на младшия партньор. Това, разбира се, се дължеше на факта, че дълбоко в сърцето си Хари споделяше философията на стария мошеник — да притежаваш двеста милиона долара е далеч по-важно, отколкото да си американски сенатор.

Но нещо друго, нещо неуловимо витаеше във въздуха. Чувствах, че съм подложен на някакъв тест — който така и не разбрах — и че Хари се надяваше да го издържа успешно, а на Орт въобще не му пукаше.

Ядяхме мълчаливо. Когато приключи, Орт извика иконома да отнесе платата и поиска кафе и бренди. После резюмира лекцията си.

— Започваш ли да разбираш същността, Грейди? — попита ме той. — Аз искам да спася своята страна, да осигуря бъдещето й. Аз съм възрастен човек, а и съм доста богат. Няма да пострадам. Но искам да помогна на поколението на дъщеря ти и на децата, които още не са родени.

— Как ще стане това с интернационализацията? — хрисимо попитах аз.

Той се ухили като стар вълк.

— На пръв поглед най-лесният начин е да нахлуем — просто да изпратим нашите момчета там и да окупираме петролните полета. Но, разбира се, не е толкова просто. Ще се появят два проблема. Първо, руснаците трудно ще останат спокойни, докато ние присвояваме световните запаси от петрол. Второ — което всъщност не е толкова важно — това би създало проблем с общественото мнение.

— С повече хитрост може и да стане — обади се Хари. — Представете си, Америка се събужда с новината, че нашите войски са окупирали арабските петролни полета и че бензинът отново ще струва петдесет цента за галон. Ще има протести, но и голяма подкрепа.

— Разбира се, че ще има голяма подкрепа — казах аз. — Щом американците успяха да преглътнат десетгодишната война във Виетнам, десетките хиляди жертви и липсата на резултат, като изключим куп оризови стъбълца, при перспективата за завладяване на световния петрол направо ще излязат да танцуват на улиците.

Не се шегувах. Двете десетилетия във Вашингтон ме бяха убедили, че с достатъчно пари, дързост и телевизионно време можеш да продадеш на американеца каквото си пожелаеш.

— Трябва просто да бъде представено по правилния начин — каза Хари. После се усмихна и добави: — Разбира се, това е по твоята част.

— Толкова е просто — обявих аз ентусиазирано. — За да интернационализираме близкоизточните петролни полета, са необходими три неща. Военната мощ, която очевидно имаме. На второ място е съгласието на руснаците, което, доколкото разбирам, не е толкова невъзможно. И трето, трябва ни обяснение, довод, за да оправдаем този ход у нас и в чужбина.

— Именно — каза Хари. — Знаех, че ще разбереш.

— Което пък ни връща към касетата, която току-що открихме — нетърпеливо се намеси Орт. — Върху нея има запис на телефонен разговор — доста непредпазлив разговор — между Хари и Лий Драпър. В него Хари говори за операция „Изгрев“, както нарекохме това начинание. Научихме, че Драпър е записал разговора и тайно е контактувал със саудитците. Беше успял да предаде касетката на Халид Ясин скоро след неговото пристигане в Ню Йорк. Моите агенти имаха намерение да отнемат касетата още същата вечер и сигурно щяха да успеят, ако не беше една нелепа случайност.

— Имаш предвид факта, че Бони е била в апартамента на Моника и е избягала с касетата — казах аз.

— Точно така — студено отбеляза Орт.

— Но сега касетата е у вас и всичко е наред. — Замислих се за миг. — Освен ако някой не я е презаписал.

— Дълго говорихме с мистър Драпър преди смъртта му. И сме убедени, че той не я е презаписвал. Сигурен съм също, че и Ясин не е, защото иначе неговите колеги в саудитското разузнаване щяха да се държат другояче.

— Значи всичко е окей — казах аз. — Защото оттогава са я виждали само Бони и Пени.

Още докато произнасях имената им, кръвта замръзна във вените ми. Бони и Пени.

— Да предположим, че дъщерите ни са чули записа на касетата — каза Хари. Беше застанал пред камината и отблясъците й очертаваха нещо като ореол около главата му. — Онова момче, Марио, също. Те са млади, лесно се впечатляват, не разбират големите световни проблеми. Това, което са чули, може да ги е объркало, да ги е разстроило. Затова нашата задача е да ги успокоим. Те са натъпкани с информация, която ги тревожи, нали разбираш?

— Да, разбира се — тихо отвърнах аз. Всичко беше толкова ясно. Можеш да изтриеш една касетка, но как да изтриеш три разсъдъка?

— Говорихме с Бони днес следобед и тя ни увери, че не са правили копие от касетата — допълни Хари. — Разбира се, може би ще трябва да попиташ и Пени.

Кимнах нерешително.

Орт се изправи на крака.

— Нека се отървем от тази проклетия — каза той.

После извади касетата от джоба си и започна да дърпа лентата. Сетне с яростен жест я запокити в камината. Стояхме мълчаливи и наблюдавахме как огънят разтопи всичко.

Орт се обърна и се втренчи в мен.

— Смятам да те запозная с операция „Изгрев“ — тържествено обяви той. — Не повече от десет души в света знаят това, което ще чуеш сега.

Беше чест, от която отчаяно исках да се откажа. Но не можех. Пени и аз бяхме в бъркотията.

— След по-малко от година Хари ще бъде избран за президент — каза Орт. — Не се съмнявам, че ще стане точно така. Той е кандидат, на когото може да се вярва, а пък ние имаме парите да го изберем. Скоро след като седне на президентския стол, ще последва операция „Изгрев“. Хизбула, Партията на Бога, ще получи ядрени ракети, които ще бъдат изстреляни по Тел Авив. Взривът ще бъде последван от незабавна атака по суша. Израелците ще отговорят със своите ядрени оръжия, може би ще разрушат няколко арабски столици, но трудно ще спрат самоубийствената фанатична атака от всички посоки. Светът ще се изправи пред регионална ядрена война, заплашваща да прерасне в световна, плюс перспективата от масови кланета в Израел.

— Исусе — промърморих аз.

— В този момент — продължи Орт, — американският президент и съветският премиер ще стартират съвместна американо-съветска акция срещу инвазията на Хизбула. Ще използваме всичко, което е необходимо, за да отблъснем нашествениците. Ще окупираме арабските държави и ще интернационализираме техните петролни запаси. Така че ние няма да бъдем окупатори, а спасители на световния мир.

— И израелското правителство ще одобри подобно нещо? — попитах аз.

— Не е необходимо цялото правителство да знае за това или да го одобрява — каза Орт. — Само определени ключови фигури, които са съгласни с плана. Не е необходимо да ти казвам, че те, разбира се, ще имат доста власт след края на операцията.

— Но ще загинат хиляди — възразих аз.

Хари спокойно се усмихна.

— Да, Израел ще загуби доста хора. Но те и сега губят, година след година. Това изсмуква силите им. Още колко време ще издържат по този начин? Трябва да знаеш, че реалистите в Израел, хората с по-мащабно мислене, са благодарни Богу за операция „Изгрев“.

— По дяволите, човече, виж какво ще бъде положението, след като димът се разсее! — намеси се Орт. — Арабските държави ще бъдат смазани и вече няма да представляват заплаха за Израел, за самите себе си или за останалия свят. Международният тероризъм ще бъде унищожен за нула време. Доставките на петрол за индустриалните нации ще бъдат гарантирани за вечни времена. И, накрая, САЩ и Русия ще пристъпят в нова ера на отношенията си — като партньори и спасители на света. Сигурен съм, че успехът на операция „Изгрев“ ще доведе, още по време на първия мандат на Хари, до големи съкращения във въоръженията, което пък ще осигури мир и просперитет в целия свят.

— Векът на мира — обяви Хари.

— Векът на мира — повторих и аз.

Хари се приближи до мен.

— Грейди, това трябва да бъде направено. С цената на много жертви, разбира се, но алтернативата е разрушаването на Израел и сигурният колапс на Съединените щати. Аз като президент не мога да го позволя.

Хари беше убеден. В очите му блестеше огънят на истинската вяра. Много неща можеха да се случат, но беше сигурно, че шансовете той да бъде избран, Орт да дърпа конците и операция „Изгрев“ да стартира, бяха поне петдесет процента.

— Погледни истината в очите — каза Хари. — Израел е обграден от враждебно настроени арабски държави. Всеки глупак разбира това. Но и ние, Съединените щати, също сме обградени от един враждебно настроен свят. Те са изправени пред военни опасности. Ние сме изправени пред икономически. Съдбите ни са абсолютно еднакви. Руснаците също се сблъскват с трудности като нашите. Ако веднъж разчупим оковите на идеологията, ще се превърнем в естествени съюзници.

Да, идеологията е тъпо нещо, помислих си аз. Тя те учи, че Джеферсън е по-разумен от Ленин и че нахлуването в други държави не е по американски. Но единственото, което казах на глас, бе:

— Прав си. Трудно е, но е необходимо. Историческо решение… Като плана „Маршал“.

— Точно така — каза грейналият Хари.

Лицето на Орт обаче бе като изсечено от лед.

— Може ли да попитам нещо? — обадих се аз след малко.

— Разбира се — отвърна Хари.

— При военната мощ на Израел арабската наземна атака, колкото и да е фанатична и самоубийствена, какви шансове има за успех?

Хари се усмихна.

— Виждаш ли, Грейди, в нашия случай не е толкова важно дали атаката ще успее, а дали различните арабски екстремистки групировки биха повярвали в евентуалния й успех и дали биха я започнали.

— С други думи, дали биха били достатъчно луди, за да опитат?

Хари леко се намръщи.

— Може би не е чак такава лудост, ако вярваш, че умирайки в свещена война, ще се събудиш в рая. Такава е тяхната религия, Грейди.

— Да, разбира се.

— Не се притеснявай за подробностите — каза той. — Твоята работа е ясна. Трябва да бъда избран и искам да си с мен през цялото време. Автор на речи, директор по комуникациите — по дяволите, би могъл дори да напишеш мемоарите ми, когато му дойде времето! Човече, нямаш представа как ще си прекараме!

— Звучи прекрасно — казах аз. — За мен е чест.

Вдигнах чашата си.

— За операция „Изгрев“!

С Хари се чукнахме, но Орт само се изправи на крака.

— Късно е — каза той. — Сутринта ще ставаме рано, за да изпратим Грейди и дъщеря му. Ще ти покажа стаята, Грейди.

— Не се притеснявай за мен — запротестирах аз.

— Не се притеснявам. Хари, изчакай ме тук. После трябва да обсъдим още нещо.

Излязохме в коридора. Бодигардовете охраняваха външната врата. Докато изкачвахме стълбите към третия етаж, където се намираше стаята ми, за миг ме стресна трясъкът на гръмотевиците отвън. В библиотеката бях забравил за бурята.

Стигнахме до стаята ми и аз отворих вратата.

— Надявам се, че ще се чувстваш удобно тук — каза той. — Дъщеря ти е на първия етаж, в старата стая на Бони.

Аз поставих ръка на рамото му.

— Орт, наистина много ценя доверието ти в мен. Ще… Ще се опитам да направя всичко, което е по силите ми. Това, с което сте се захванали, е дяволски важно.

— Да — отвърна той. — Лека нощ.