Всички удоволствия

12.

На дивана седеше мъж с посребрена коса, а зад него — малък гардероб. Носеха смокинги — по-младият беше свалил сакото си и за момент си помислих, че са приятели на Орт, минаващи оттук за по чашка. Но приятелите едва ли биха чакали на тъмно.

Обърнах се и съзрях още един — висок, здрав, с каменна физиономия. Беше точно зад мен и разруши плана ми за бягство, затова се обърнах към онзи с посребрената коса.

— Кои сте вие?

Той стана. Беше едър и стегнат и си помислих, че по-подходящо би изглеждал в униформа или маскировъчни дрехи.

— Смятайте ни за ваши приятели — отвърна той.

Саката на двамата по-млади бяха преметнати върху столовете около масата. Може би смокингите им бяха помогнали да заблудят мнителната охрана на „Уолдорф Тауърс“.

— Какво искате?

— Да поговорим с вас — каза мъжът. — И да обсъдим липсващата касета.

Поне не си губеше времето с глупости.

— Не е в мен — обясних аз.

— Все пак сме длъжни да проверим.

— Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря. Може би бихме могли да пийнем нещо, докато си приказваме.

Звучеше цивилизовано. Сипах бренди и за двама ни. Седнахме на двата срещуположни дивана, докато младите мъже претърсваха наоколо, използвайки дълги игли, за да проверяват възглавниците и дюшеците, както и малки метални детектори. Ситуацията ми се струваше комична, защото знаех, че това, което търсят, не е тук.

— Наистина ли си мислите, че бихте могли да откриете касета в този огромен апартамент?

Мъжът цъкна с език.

— Мистър Малой, ако скриете монета от десет цента в супермаркет, тези мъже ще я открият за не повече от десет минути.

— Вие от Палмак ли сте?

Той сви рамене.

— Имената се менят. Ние сме отдадени на каузата на Израел.

— А каква е тя?

— Да оцелеем.

Само преди час Анет ми каза, че единственото, което желае, е да оцелее. Очевидно идеята беше всемирна.

— От това, което чувам, съм останал с впечатлението, че Израел напоследък е доста добре.

Лицето на мъжа излъчваше едновременно живост и умора.

— Мистър Малой, какво всъщност знаете за обстановката в Близкия изток?

— Не много.

— Безразлично ли ви е?

Беше сериозен човек и инстинктът ми подсказа да отговарям сериозно.

— Не, не съм безразличен. Но избягвам коментарите. Изглежда толкова безнадеждно. Като че хората са направили някаква грешка преди петдесет или сто години и сега няма отговор или начин да се спре кървавата баня.

Той отпи от брендито си.

— Нямах предвид нещо конкретно — допълних аз.

— И аз нямам. Но в думите ви има доста истина. Запознат ли сте с Теодор Херцл?

— Не.

— Той е журналист от Виена, бащата на ционизма. Отразявал е аферата „Драйфус“ и е стигнал до извода, че евреите никога няма да живеят необезпокоявани в Европа и следователно са длъжни да създадат своя собствена държава. Идеите на Херцл са националистически и революционни. Ционистите били принуждавани да напускат домовете си и да започват нов живот в далечни и враждебни земи. Бихте могли да ги сравните с кръстоносците или с пилигримите.

Той за втори път близна брендито. Чух, че двамата младоци нещо разговаряха в едната спалня.

— Малката книга на Херцл, „Der Judenstaat“ — „Държавата на евреите“, е публикувана през 1896. На този етап той нямал предвид конкретно място. Новата държава трябвало да бъде в Канада, Аржентина или дори в Африка. Идеята за Палестина се появила случайно, но предизвикала силен отзвук. Да се върнат към библейската си родина, за евреите било повече от мечта, тъй че едва ли някой се е сетил, че там вече живеят хора.

— Да не искате да кажете, че Канада щеше да е по-добър избор?

— Несъмнено. Но въпросът все пак е спорен. Избрали са Палестина и днес ние трябва да приемем съществуващата реалност, че три милиона израелци живеят, обградени от сто и петдесет милиона араби, чиято основна задача е разрушаването на държавата.

— В казаното от вас съзирам известна доза пристрастие.

— Нима? Простете забележката ми, мистър Малой. Аз съм роден в Германия. Баща ми беше банкер. Когато на власт дойде Хитлер, баща ми разбра какво ни очаква. Приятелите му му се присмиваха. Те твърдяха, че Хитлер е просто поредният въодушевен политик. Но моят баща продаде всичко и заминахме за Палестина. Животът там не беше лек. Но след пет години бяхме живи, а приятелите ни в Германия — не. Не съм оптимистично настроен към човешката природа, мистър Малой. Отнасям се към арабите според делата им.

— Как се казвате?

— Можете да ме наричате Ури.

— Защо ми разказвате всичко това?

— По две причини. Първо, вие пишете речи за сенатора Прескът, който би могъл да стане президент. Бихме били благодарни, ако насочвате по-често темата към тази ситуация.

— Както вероятно знаете, сенаторът има неколцина съветници, които се занимават най-вече със споменатата ситуация. А втората причина?

— Въвлечен сте, очевидно случайно, в случая с касетата.

— Съвсем случайно. Ще ми се никога да не бях чувал за нея. Но след като така и така я споменахте, какво можете да ми кажете по този въпрос?

Той отпи за трети път. Моята чаша беше празна.

— Още?

— Не, благодаря.

Напълних чашата си и отново седнах.

— Касетата… Какво съдържа тя?

Ури леко повдигна глава.

— Нямам представа. Имам само страхове и подозрения.

— Които са?

— Мистър Малой…

— Грейди, ако обичате.

— Грейди, ние не сме обкръжени от монолитен „арабски свят“, а от дузина държави и фракции. Някои от тях са нормални, но съществуват и крайно нерационални — хора, които биха искали да видят нашата гибел и биха заложили дори и собствения си живот. Ние сме добре въоръжени и сме по-добри войници от враговете си, но в тази ядрена епоха не можем да бъдем сигурни в нищо.

Бях впечатлен от Ури и все пак скептичен по отношение на част от мислите му. Веднъж писах реч за един кандидат за президент, трябваше да я прочете пред богати евреи от Ню Йорк. Тези хора имаха ясна цел и ако не я следваш, можеха да те разкъсат на парчета. Свирепи хора като тях нямаха място за компромиси в политическата си философия.

— Вие сте онези с бомбата, нали?

Той не отрече наличието на израелски ядрен капацитет.

— Да, но никога не бихме могли да контролираме възможността някоя арабска държава или групировка да стигне до същото. Представете си Кадафи да купи нещо такова? Или ООП да го открадне? Тогава? Вие сте писател, измислете продължението. Представете си, че неидентифициран самолет хвърли атомна бомба над Тел Авив. Ние ще отговорим ли със същото? Срещу кого? А ако нашият отговор просто развърже ръцете на враговете ни и им даде повод за масова инвазия? Би ли докарала една бомба, хвърлена от неизвестен самолет, втори Холокост? За вас вероятно това са само думи, но всъщност са въпроси, които трябва да си задаваме с необходимата сериозност.

— А касетата? — настоях аз.

Ури загрижено поклати глава.

— До нас достигат доста слухове, по-голямата част от които са неверни. Един от последните се отнася за план, включващ именно използването на ядрено оръжие за предизвикване на тотална инвазия от определени радикални групировки. Предполагам, че Халид Ясин е бил в течение. Когато разбрахме, че е тук, бяхме много любопитни какво има в касетата? Не е нормално нещо толкова важно да бъде записано на хартия или лента. Но материалът може да е бил главно технически. Или да е прехванато съобщение, потвърждаващо намерението на конспираторите. Кой знае? Надявах се да го разбера от Ясин, но, уви, бях твърде бавен.

Младите мъже се приближиха и застанаха до Ури. Единият заговори на неразбираем за мен език. Другият показа пистолета ми — явно подхвърли някаква шега за него — и го остави върху масата. Носеше още и двете тетрадки на Бони. Бях ги „скрил“ под дрехите си. После двамата се насочиха към кухнята.

— Твърдите, че вие не сте убили арабите и момичетата? — атакувах аз.

— Който и да го е направил, е допуснал две грешки — безсмислената касапница и момичето, успяло да избяга с касетата.

— Кой би могъл да е? — попитах. — Кой ги е убил?

— Направено е безмилостно и твърде жестоко. ООП са способни на такова нещо, а и други ислямистки групи, както, разбира се, и местни криминални елементи.

В мен се породиха доста въпроси. Ури беше чаровен тип, но какво всъщност знаеше? Откъде черпеше информация? От полицията? Или от другаде?

Сякаш прочел мислите ми, той каза:

— Търсим изчезналото момиче и по-точно касетата, която вероятно е взела със себе си. Вие очевидно я познавате.

— Срещнах я преди няколко седмици. Млада проститутка. Представи се като Блеър, но така и не разбрах фамилията й. Историята й ме заинтригува като писател. Една вечер ме заведе в апартамента на Моника и когато разбрах за убийствата, помислих, че е сред жертвите. Затова дойдох тук с надеждата, че мога да бъда полезен на полицията.

Вече се чувствах кръгъл глупак, когато се налагаше да разказвам тази легенда, но се държах за нея.

— А как разбрахте за касетата? — попита Ури.

Трескаво затърсих отговор, защото не можех да спомена за познанството на дъщеря ми с Бони. Сега разбирах, че две сили, поне две, търсеха касетата и едната от тях бе последвала Бони в Шарлътсвил, но очевидно Ури нищо не подозираше.

— Полицията — казах. — Попитаха ме за нея.

Той повдигна вежди, после разлисти едната от тетрадките на Бони.

— Тя ми ги даде — казах аз. — За да ме запознае с някои подробности, ако реша да пиша за нея. Преснимайте ги, ако мислите, че ще ви помогнат.

Той продължаваше да я разглежда. Най-сетне проговори:

— Днес сте посетил един от тези хора.

Не губих време да го питам как е разбрал.

— Журналистът, да. Той каза, че няма представа къде е тя.

Ури повика единия от бригадата. Младият мъж седна наблизо и започна да преснима тетрадките.

— Ще ви предложа сделка — обърнах се към Ури. — Ако намерите момичето, доведете ми го. Ако аз намеря касетата, ще я донеса на вас. Става ли?

— Разбира се. — Той любопитно оглеждаше пистолета ми, сякаш виждаше пред себе си умряла мишка. — И един съвет. Ако искате да се движите въоръжен, движете се въоръжен. Едно оръжие не би било от полза, скрито сред чорапите ви.

— Ще го запомня.

Другият мъж излезе от кухнята с празни ръце. Беше мой ред да се засмея.

— Ако касетата беше у мен, щях ли да я донеса тук? Нямаше ли да я скрия у дома?

— Къщата ви бе претърсена днес следобед.

— Копелета!

— Жена ви не беше там. В настоящия момент тя е една от най-добре пазените жени в Америка.

— Искате да кажете, че наблюдавате дома ми?

Той пропусна въпроса покрай ушите си.

— Сега бихте ли свалили палтото си?

Бях по-скоро удивен, отколкото вбесен. Ситуацията ми напомняше за сцената в „Малтийския сокол“, когато Богарт дава на Питър Лоре револвера си, а Лоре все пак настоява да го претърси. Не че Ури приличаше на Питър Лоре, или пък аз на Богарт. Единият от младежите ме претърси бързо и опитно, след което отстъпи назад.

— Как бих могъл да се свържа с вас? — попитах аз.

Той ми подаде едно листче.

— Обадете се на този телефон и съобщете името и местонахождението си. Засега свършихме. Благодаря ви за съдействието.

Стиснахме си ръцете и те си тръгнаха. Можех да се обадя по телефона, за да ги арестуват във фоайето на хотела — ако не бяха надхитрили дори охраната на „Уолдорф“ — но не виждах смисъл. Познанството с Ури очевидно бе полезно. А собственото ми положение изглеждаше направо безнадеждно. Ако разкажех всичко, което знаех, вероятно щях да разбия живота на Бони и кариерата на Хари. А докато пазех част от истината за себе си, със сигурност щях да бъда преследван от кой знае какви тъмни сили.

Независимо от визитата на Ури обаче, плановете ми останаха същите — хубав сън и ранен полет за вкъщи. Може да го наречете стратегическо отстъпление или страхливо бягство, но каквото и да си помислите, на мен ми бе дошло до гуша.