Всички удоволствия

13.

За закуска си поръчах портокалов сок, ягоди, филе, варени яйца, препечени филийки с масло, кафе и — като връх на всичко — чаша „Дом Периньон“. Орт Бътлър можеше да си го позволи.

Освежен, напуснах хотела към девет и се оставих на милостта на студения и неприятен дъжд. Крих се под няколко чадъра, предложени ми от жени, чиято очевидна цел бе да ме ослепят, и огледах „Парк авеню“ за такси.

За мое щастие иззад ъгъла се появи едно. Размахах и двете си ръце и то подмина един възрастен джентълмен, за да спре пред вашия скромен разказвач. Реших, че днес е щастливият ми ден, и се отпуснах на задната седалка.

— „Ла Гуардия“ — казах аз и разгърнах „Таймс“.

Бях привикнал да не използвам нюйоркските таксита, тукашните шофьори само гледат да те излъжат, измисляйки си заблуждаващи маршрути, но сега нямах нито силите, нито желанието да се впускам в тежка битка заради четири или пет долара. След малко се замислих над казаното от Ури. Възможен ли бе арабски заговор, целящ да разруши Израел? Това ли съдържаше тази проклета касета?

По дяволите, не, отговорих си сам. Вероятно е концерт на Бени Гудман — не бяха ли всички арабски принцове луди по Бени Гудман? Вече не ме беше грижа. НМП — Не е Мой Проблем.

Движехме се надолу по улиците, обилно поливани от дъжда. Стори ми се, че направихме няколко твърде резки завоя, после се огледах, когато спряхме под един мост. Беше мрачно и се чудех дали не сме се загубили. Погледнах към огледалцето над шофьора, за да срещна очите му. Тъкмо щях да го попитам, когато вратите се отвориха и двама мъже се вмъкнаха вътре.

Впоследствие всичко се разви много бързо. Аз вдигнах ръце и двамата се насочиха към гръкляна ми, после единият хвана ръцете ми, докато другият се зае да обработва ребрата ми. Хриптях и пъшках и единственото, което забелязах, бе, че двамата са мургави и че единият е по-възрастен от другия — вероятно бяха на трийсет и двайсет. Бях победен и се готвех да се предам, когато те ме изхвърлиха на улицата.

Вътрешностите ми щяха да се пръснат, а биячите бяха отделили нужното внимание и на слабините ми. Единственото, което можех да направя, бе да се свия на кълбо, да прикрия главата си с ръце и да охкам. По-възрастният каза нещо на този, който ме риташе, сетне клекна до мен, сръчно пребърка джобовете ми и изсъска:

— Отивай си у дома, задник!

Намери пистолета ми, засмя се, хвърли го в крайпътните храсти и се метна в таксито. Чудех се дали ще минат с колата през мен. Но те заминаха, оставяйки ме полумъртъв в калта.

Пъшках и ръмжах. Докато се опитвах да се изправя на крака, повърнах стодоларовата си закуска. Няколко деца се вторачиха в мен от другата страна на улицата. Викнах им за помощ, но майка им ги прибра. Изправих се бавно, със страхотни болки навсякъде, и събрах дрехите си от улицата. Дъждът само увеличи нещастието ми. Намерих и пистолета си. Не бях имал кой знае какъв късмет с него, но във въображението си се виждах как пръсвам мозъците на онези двама бандити.

Изплюх кръв и осъзнах, че бях разкъсал устната си при падането. Те не ме бяха удряли по лицето, а само по тялото.

Доближих се до един стълб и се огледах за помощ. Не знаех дори къде се намирам. Наближи едно такси, но шофьорът му само ме погледна и отмина с безразличие. Не бях добра гледка, а ръцете и краката ми въобще не ме слушаха. Друго такси се появи и аз застанах пред него. Шофьорът колебливо предпочете да спре, вместо да ме сгази. Трудно отворих вратата и изфъфлих:

— Закарай ме до „Уолдорф“! Бях пребит!

Да, дори в състояние на афект успявах да подредя изящна фраза.

Предизвиках фурор, когато се появих кървящ и мокър до кости на входа на „Уолдорф“, но успях да убедя един от рецепцията да повика доктор и да ме заведе до апартамента на Орт. Докторът, млад човек с невчесана брада, ме огледа и обяви:

— Това не е бил обикновен бой.

Беше прав, разбира се. Някой беше казал на тези главорези „Дайте му пети номер“, което по тяхната десетобална система означаваше сериозен побой без лицето, непредизвикващ сериозни последици, но причиняващ болка, която недвусмислено напомня за отправеното предупреждение.

В този случай то беше: „Отивай си у дома, задник!“.

Тъпи копелета, нали точно това се опитвах да направя!

Докторът ми даде перкодан, убеди ме да остана в леглото два-три дни и каза да му се обадя, ако пикая кръв повече от двайсет и четири часа. Когато си тръгна, глътнах две хапчета, отпих сериозно количество бира и започнах да обмислям случилото се през деня. Повече от всичко исках да се прибера вкъщи, но не бях сигурен дали ще издържа полета. Самолетът не беше място за човек в моето състояние. Мислех да помоля Линда да дойде тук, когато телефонът иззвъня. Звукът ми причини болка, както и самото вдигане на слушалката и изричането на дежурното „ало“. Момчето от рецепцията прошепна, че мистър Сидни Бенкс иска да ме види.

Казах, че не съм и чувал за Сидни Бенкс.

— Твърди, че е репортер — добави момчето.

Едва тогава си спомних. Сид Бенкс, „детективът“, когото Джилс Кеслър великодушно ми предостави.

Изпъшках. Не вярвах на Джилс, нито на Сид Бенкс. Пък и не исках никой да ме вижда в подобно състояние.

Но имаше и нещо друго. Бях изпитал физическа и вътрешна болка, каквато до този момент не познавах. Бях сам и изплашен, а нещастието обича компанията. Съдбата ми предлагаше един ненормален репортер.

— Пратете джентълмена при мен — казах аз.