Всички удоволствия

6.

На закуска се срещнах с неколцина редактори. Обсъждахме различни издателски идеи. Споменах на всеки, че познавам момиче от добро семейство, което би могло анонимно да разкаже историята си на компаньонка.

Една редакторка, която, подобно на всяка жена в издателския бизнес, се държеше доста превзето, ме погледна огорчено и отсече:

— За бога, Грейди, това звучи толкова нелепо!

Друг редактор промърмори:

— Наистина ли, Грейди? С какви неща може да се сблъска човек.

Трети редактор, отново жена, но с две дъщери, извика:

— Господи, та това е кошмар за всяка майка!

След което ме помоли да напиша нещо.

Толкова за теорията, че редакторите мислят еднакво.

Изоставих темата, докато не се качих в самолета за вкъщи. Тогава отново размислих. Може би вината бе в отдалечаването ми от Манхатън или пък в студените физиономии на пътуващите в самолета адвокати, но разбрах, че няма никакъв, ама никакъв начин да напиша историята на Бони, независимо как бихме скрили името й.

Може би щеше да е възможно, ако е някоя непозната, но в случая ставаше дума за дъщерята на Хари Прескът. Колко дълго щеше да остане анонимна? Можех ли да разчитам на импулсивна тийнейджърка да запази подобна тайна? И какво щеше да направи Хари, ако някой ден разбереше? Може би щеше да вземе един от онези щикове, които си донесе от Виетнам, и да ме разпори. И вероятно щеше да е прав.

Дългът ми повеляваше да върна Бони обратно в реалния свят, а не да се забърквам във фантазиите й. Книгите са си книги, а животът си е живот и понякога дори един професионален писател трябва да прави разлика между тях. Въпросът, който си задавах по пътя към къщи, бе как да успея да измъкна Бони от тази бъркотия, без да нараня нито нея, нито някой друг. Разбрах, че нейният проблем за съжаление вече е и мой.

Линда беше в двора и се занимаваше с цветята, облечена в работните си панталони, тъмночервена блуза и чифт стари маратонки. Прелетяха няколко патици, слънцето залязваше зад хълма. Нашият малък свят бе така тих и красив, че ми идеше да заплача. Вместо това я целунах. Тя също ме прегърна. После от къщата се чу телефона и аз, като типичен глупак, отидох да го вдигна.

Беше Пени, разговорът — за моя сметка.

— Говори ли с Бони?

— Да, говорих.

— Как е тя?

— Как, по дяволите, мислиш, че е? Занимава се с откачени и опасни неща, които могат да разбият целия й живот. Трябваше да ме предупредиш, за бога!

— Опитах се, татко. Но реших, че е по-добре сам да се убедиш. Много е объркано. Говорихте ли за книгата?

— Да.

— Ще я напишеш ли?

— Не, по дяволите, не! Това е лудост.

— Може да се продаде в милионен тираж. А понеже идеята всъщност беше моя, ще трябва да ми дадеш десет процента.

— Запиши се в правно училище, скъпа. Ще станеш страхотен адвокат.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да й помогна.

— Въпросът е, че Бони няма ясна представа за живота. Когато играта загрубее, просто се тъпче с наркотици и отлита. А понякога дори мисли за самоубийство. Няма да кажеш на техните, нали?

— Би трябвало. Тя е тяхна отговорност. Но не се сещам как биха помогнали точно в този момент.

— Не могат. Майка й наистина е ужасна. Когато Бони каза, че не може да ходи в колежа, тя се опита да я накара едва ли не насила. Тъпа кучка!

— Помолих Бони да ми се обади след няколко дни. Искам да разбера дали мога да й намеря работа във Вашингтон.

— Добре, дръж ме в течение. Ако не можеш да я убедиш, ще отида да я видя и ще се опитам аз да го направя.

— Какво? — изкрещях. — По дяволите, стой колкото се може по-далеч от нея. Там е опасно!

Отговорът й бе тих и нетърпящ възражение.

— Татко, тя е моя приятелка.

Мисълта, че Пени ще се появи в ненормалния свят на Бони, ме изпълваше с ужас. Но самата тя не го възприемаше по този начин. Дъщеря ми има доста качества, които харесвам, и доста, които не понасям, но със сигурност много малко задължения стояха за нея по-високо от лоялността към приятелките й. На осемнайсет и двете бяха преживели заедно много неща — разбити сърца, аборти, наркотици, семейни битки, училище. Бяха като сестри, скрепени с нещо повече от кръвта. Ако Пени мислеше, че Бони има нужда от помощта й, щеше да отиде до Ню Йорк (както и до ада, ако се наложеше) и единственото, което можех да направя, бе да избегна подобен краен вариант.

На следващата сутрин двамата с Линда се изтягахме в леглата до късно, наслаждавайки се на неделния ден. Тя решаваше кръстословицата на „Уошингтън Поуст“, а аз четях ревютата на нови книги. Телефонът звънна.

Вдигнах слушалката и чух плач и викове. Сякаш се бях свързал с ада. Кръвта замръзна във вените ми, когато разбрах кой се обажда. После тя прошепна:

— Татко?

— Скъпа, какво има?!

Тя продължаваше да плаче и аз извиках:

— Пени, вземи се в ръце! Какво става?

Линда застана до мен и ме хвана за ръката. Най-сетне Пени промълви:

— Чете ли днешния „Ню Йорк Таймс“?

— Днешният ли? Не.

— За бога, намери го! Прочети статията на първа страница, после ми се обади. Татко, страхувам се!

Тя затвори.

— Какво става? — Линда ме погледна.

— Връщам се след малко — казах и след минута вече бързах към дома на съседа ни Елтън Капс, който всяка неделна утрин отиваше до Лийсбърг, за да си набави „Таймс“. Когато се озовах в кухнята му, се вторачих в заглавието, което така бе потресло Пени:

В статията се споменаваха имената на четиримата мъртви араби. Единият, с вероятна възраст около двайсет и две, се казваше Ахмад Файсал — очевидно момчето, което бях срещнал. Другите бяха мъже на около четиридесет и имената им не ми говореха нищо. Единият бе описан като „проспериращ саудитски бизнесмен“.

Една от жените бе идентифицирана като Моника Уилкокс, двайсет и седем годишна, модел, родена в Далас. Другите две не бяха разпознати. И седмината са били застреляни в тила, което било типичен метод за екзекуция в тези среди.

— Грейди, какво става? — попита приятелят ми.

Елтън беше пенсионирал се агент от ЦРУ, умен и добър приятел. Но не можех да му отговоря. Тръгнах си, без да кажа нищо.

Нямаше съмнение, че сцената се бе разиграла в апартамента на Моника. Въпросът беше дали едната от неидентифицираните жени е Бони. Явно Пени бе свързала името на Моника с приятелката си.

Върнах се у дома и разказах, че съм срещнал Бони в Ню Йорк.

— Пийнахме с нейни приятели именно в апартамента, където са били убити тези хора. Трябва да отида там и да се уверя, че самата тя не е замесена.

Линда можеше да отговори по стотици начини, но избра най-правилния:

— Обади ми се веднага, щом намериш време.

Взех такси от „Ла Гуардия“ до полицейското управление в „Ийст сайд“ и се насочих към дежурния полицай. Поисках да бъда свързан с този, който разследва случая с убитите араби и момичета. Той ме погледна така, сякаш носех бомба, а сетне набра някакъв вътрешен номер. След малко се появи нисичък, плешивеещ мъж и се представи:

— Сержант Де Марко.

— Името ми е Малой. Може би имам информация за убийството в „Ийст сайд“.

Той ме поведе по коридора до малък офис без прозорци. Настани се зад бюрото, кимна към стола срещу него и каза:

— Да видим.

— Преди няколко дни бях в Ню Йорк по работа и…

— Каква работа?

— Аз съм писател. Бях отседнал в „Алгонкин“ и едната вечер към мен се приближи млада жена, която се представи като Блеър. Разговорихме се. Беше на около двайсет, висока, руса, добре изглеждаща.

— Блеър първото ли, или последното й име беше?

— Първото. Не ми каза фамилията си. Поканих я на вечеря. Тя каза, че преди това трябва да види някаква приятелка. Взехме такси до един нов блок на „Първо авеню“ до пресечката с „Трийсет и осмо“. Качихме се до апартамент 33-Б. Приятелката й беше блондинка, казваше се Моника. Вътре имаше още три млади жени и четирима араби.

— Имената?

— Така и не ги научих. Останахме само няколко минути. Но когато видях статията в днешния „Таймс“, си помислих, че може да е същият апартамент, и затова дойдох тук, за да видя дали мога да бъда полезен с идентификацията.

Лицето на Де Марко беше неприятно и грозновато. Втренчи се в мен, дъвчейки клечка за зъби. Започнах да се чувствам неудобно, независимо че не виждах как би могъл да открие пробойни в разказа ми. По-голямата част беше истина, като изключим, разбира се, важния факт, че добре познавах Блеър.

— Къде живеете, мистър Малой?

— Във Вирджиния. Близо до Вашингтон.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

Извадих шофьорската си книжка и я плъзнах по бюрото. Той я разгледа, след което пак се обърна към мен:

— И прелетяхте тази сутрин цялото разстояние дотук, разтревожен за някакво си момиче, което сте срещнали само веднъж? Искате да идентифицирате момиче, чиято фамилия дори не знаете?

Грозноватото лице на Де Марко почервеня. Изглеждаше тъй, сякаш щеше да ме плесне с шофьорската книжка през лицето. Нима си мислеше, че съм хладнокръвен убиец, който се връща на сцената на местопрестъплението?

— Точно така.

— Какво се случи, след като излязохте от апартамента? Заведохте ли момичето на вечеря?

— Да. — Казах му къде.

— Спахте ли с тази… Блеър?

— Не, по дяволите, не спах. Вижте, искате ли да идентифицирам труповете или не?

Малките очички на Де Марко блеснаха.

— Разбира се — отвърна той и ми подаде един плик.

Докато разглеждах снимките, изпитах облекчение.

Бях си въобразил, че ще се наложи да отида до моргата, но и това, което виждах, бе достатъчно отвратително.

Разпознах младия арабин — Ахмад. Дори мъртъв, той изглеждаше изпълнен с презрение.

Разпознах и Моника. Красивите й зелени очи бяха затворени завинаги.

Но другите трима мъже и двете жени ми бяха напълно непознати.

— Това ли са всичките? — попитах.

— Малко ли ви се струват?

— Това е Моника. Другите не съм ги виждал.

Щом вече бях наясно, че Бони не е между жертвите, исках да си тръгна, но Де Марко имаше още въпроси. Разказах му подробностите, които си спомнях — че съм видял единия арабин с пистолет, че са употребявали наркотици. Когато се изморих да отговарям, сам зададох въпрос:

— Какво мислите, че е станало?

Той потръпна, сякаш му бе студено.

— Може би е грабеж. Тази Уилкокс е въртяла бизнес с проститутки и е държала в апартамента си пари и наркотици. Арабите вероятно са били тъпкани с мангизи. Някой ги обира и застрелва всички свидетели.

Поклатих глава. Не вярвах това да е обикновен грабеж, а и не мислех, че самият той вярва в подобен вариант.

Де Марко стана.

— Колко време ще останете в града, мистър Малой?

Стана ми ясно, че още не мога да си тръгна.

— До утре предполагам.

— Къде ще отседнете?

— В „Алгонкин“.

Усмивката на Де Марко беше доста гадничка.

— Е, там имате доста късмет, нали?

Трябваше да намеря Бони и да я измъкна от Ню Йорк.

Но къде беше тя? Опитах се да си спомня за някой, който да ми помогне, но единствените, за които се сетих, бяха Бъз, младежът в сградата на Моника, и Анет, съквартирантката на Бони.

След като се регистрирах в хотела, наистина се върнах на „сцената на местопрестъплението“. Бъз пак редеше пасианс. В ъгъла на фоайето един мъж четеше вестник.

— Помниш ли ме, Бъз? — попитах тихо.

Лицето му остана каменно.

— Не.

— Бях тук с Бо… с Блеър, преди няколко седмици. Търся я.

— Изчезвай, приятелче.

— Помогни ми да я намеря и ще ти компенсирам изгубеното време.

— Глух ли си бе, задник?! Да не искаш да повикам ченгетата?

— Какъв ти е проблемът? — не му останах длъжен. — Мислех, че ти е приятелка.

Той се изправи и започна да ме избутва към вратата.

Отдръпнах се. Страхувах се да не извади нож.

— Защо не искаш да говориш?

— Изчезвай, тъпако!

Вече бяхме излезли навън и той продължаваше да ругае. Сетне внезапно прошепна:

— Бара на Тоби, зад ъгъла е, ще се срещнем там в полунощ.

След което театрално ме блъсна и се прибра вътре.

Бавно се изправих и се огледах — кой беше мъжът зад вестника?

Следващата ми спирка беше „Вилидж“. „Вашингтон скуеър“ беше пренаселен с гълъби, боклуци, некадърни китаристи и играчи на фризби от световна величина. Прекарах вечерта в разпитване на бармани относно едно едро, добре изглеждащо момиче на име Анет. Спечелих си доста странни погледи и няколко намека; на повечето места оставих телефона си и обещание за награда.

Към полунощ се върнах в горната част на града и се наместих в бара на Тоби — малко помещение с джубокс, от който се носеше джаз. Чаках Бъз. Мина час, изпих две бири, пуснах монета, за да чуя ранния Синатра, и си тръгнах, убеден, че хлапето се е подиграло с мен.

Излязох на тротоара и се огледах за такси, когато нечий глас ме спря:

— Насам.

Бъз се криеше в сенките на безистена зад гърба ми. Не ми се искаше да го последвам; бях чувал какви ли не истории за мрачни безистени и непознати минувачи. Но нямах избор.

— Бях вътре.

— Млъквай и ме слушай. Твоята приятелка слезе с асансьора за персонала и аз й отворих задната врата.

— Къде е тя сега?

— Откъде да знам, по дяволите? Ако бях на нейно място, вече щях да съм в шибаната Небраска и да продължавам на запад.

Все още бях една крачка назад.

— Да не искаш да кажеш, че е била тук в нощта на убийствата?

— Ти да нямаш лайна вместо мозък бе? За какво мислиш, че си говорим?

— Кой го направи, Бъз? Кои са те?

— Виж, харесвам мацето, затова ти казвам, че тя имаше късмет. Това е всичко.

— Мога да ти платя.

Той се изсмя.

— Не, не мисля, че можеш.

Иззад ъгъла се появи огромна лимузина. Аз се спотаих в сенките, докато отмине. Когато се обърнах, Бъз беше изчезнал.

На следващата сутрин ме събуди тропане по вратата. Беше Де Марко. Зад него се извисяваше едро ирландско ченге с лице като картоф. Казваше се Гоигън. Обадих се да ми донесат кафе и сок и седнах срещу тях.

— Бихте могли първо да ми звъннете.

— Бяхме в квартала — каза Де Марко с типичната си тънка усмивчица. — Имаме някои въпроси.

— Питайте.

— Казахте, че сте завел момичето на вечеря. Не ни казахте, че след това сте я довел тук.

Свих рамене. Момчетата бяха направили проверка.

— Седнахме в бара и си поговорихме.

— После сте се качили тук.

— И какво от това?

— Все още ли твърдите, че не сте правили секс с нея?

— По дяволите, ти масово убийство ли разследваш или проклетия ми сексуален живот? Първа точка — не, не съм; втора точка — какво общо има това?

— Ние задаваме въпросите. За какво си говорихте цели три часа?

— Казах вече, аз съм писател. Исках да чуя нейната история, а и на нея й се говореше.

— И в продължение на три часа не се сетихте да вземете адреса, пълното й име или телефона й? Или имената на някои от клиентите й?

Промърморих, че не е искала да споменава имена. Изглеждах като пълен идиот, но единственото, което ми оставаше, бе да се придържам към първоначалната версия.

Ирландецът за миг спря да се мръщи и попита:

— В апартамента на тази Уилкокс някой друг не се ли появи? Телефонът да е звънял? Други имена не бяха ли споменати?

Внезапно си спомних за Ники Алегро. Харесваше ми идеята да го пусна на ченгетата, но пък той знаеше твърде много за Бони.

Бавно поклатих глава.

— Не, не си спомням.

— Още нещо — упорстваше Гоигън. — Къде бяхте в нощта на убийството?

— У дома. С жена си.

Де Марко стана.

— Трябва да останете тук.

След като си тръгнаха, звънна един барман и каза, че знаел къде е Анет. Взех такси и размених петдесет долара срещу някакъв адрес, а после се срещнах с Анет, но тя по нищо не приличаше на тази, която търсех.

Бях на път да се откажа — изморен, обезверен и с пълното съзнание, че съм в безизходица. Разказах на ченгетата грубо съшита история, която можеше да ми причини неприятности, а Бони я нямаше.

Върнах се в „Алгонкин“ и реших да звънна на Пени, преди да си тръгна. Поне можех да я успокоя, че приятелката й не е мъртва.

Тя имаше телефон в стаята си — непознат лукс за моите колежански години. И, естествено, го вдигна на второто позвъняване; Пени очевидно посещаваше часове само в крайна необходимост.

— Слушай, сладурче, аз съм в Ню Йорк. Не успях да намеря Бони, но разбрах, че не е сред убитите. Все още обаче е в опасност. Ако ти се обади, кажи й да ми звънне колкото се може по-скоро.

— Кажи й го сам — весело отвърна дъщеря ми. — Тя е тук, до мен.