Всички удоволствия

2.

Линда и аз живеем в стара каменна къща. Имаме десет акра в Лаудаун, Вирджиния, на един час път западно от Вашингтон. Пред къщата има поточе, обор и езерце. Наоколо се простират неголеми хълмове.

Преди живеехме в столицата, но когато третият ми роман успя, решихме да се преместим някъде, където има повече дървета и по-малко досадници. По онова време Линда беше съветник на сенатор, печелеше добре, работата я забавляваше, а и наоколо се носеше омайващото усещане за власт, към което всеки във Вашингтон се стреми. Именно по същото време някакви добри и мъдри мъже в Ню Йорк решиха да платят 350 000 долара за авторските права на моя последен трилър. По този начин осигуриха забавление за читателя и заслужен приход за автора.

Онази вечер, някъде към втората бутилка шампанско, аз казах:

— Знаеш ли, можехме да живеем в провинцията, ако не беше работата ти.

Тя се усмихна със странната си усмивчица и неочаквано съобщи:

— Защо просто не пратим работата по дяволите?

Аз, разбира се, се съгласих и след няколко седмици тя вече бе заменила своята блестяща политическа кариера за ролята на жена на писател, господарка на ферма и майка домакиня. Никога повече не погледна назад.

„Дълс Интернешънъл“ е най-красивото летище в света, но понеже нямаше полет до Ню Йорк тази сутрин, отидох до „Вашингтон Нешънъл“, за да се включа към старата и изпитана линия. Самолетът бе скъп и предварително резервиран, нещо като превозвач за богатите и могъщите, но не му търсех кусурите. Дайън Сойер беше тук (още три точки за нея), а също и Лудият Ал Хейг и Сам Доналдсън (седнах колкото е възможно по-далеч от Сам, той едва ли някога ще се възстанови от годините, прекарани зад Рейгън, и от непрекъснатия грохот на хеликоптерите). Вече затваряха вратите, когато се появи единственият кандидат за президент, който някога ми е бил приятел — Харисън Прескът.

Вдигнах поглед от вестника. Хари вървеше по пътечката, следван от младеж с миша физиономия — явно беше секретар. Наистина се зарадвах, че го виждам. Навремето двамата бяхме добри приятели, а и сега ми се искаше да науча повече за президентската му кампания.

Ако сте на моята възраст, имате страхотни спомени поне за един невероятен президент и сте израснали с още двама-трима много добри. Тогава, в един гаден ноемврийски ден, в Тексас прозвучават изстрели и сетне ви се струва, че съдбата ви е оставила в ръцете на тъпаци и некадърници. Все пак продължавате да мечтаете, че един ден ще изберете президент, с когото да се гордеете. Хари Прескът май беше единственият подобен кандидат на хоризонта.

Разбира се, той си имаше и кусурите — ще стигнем и до тях — но Хари беше комбинация от невероятен мозък, твърдост и честност, а за двайсетте си години във Вашингтон не бях срещал дори десетина, които можеха да се похвалят с подобно нещо.

Той докосна рамото ми, докато минаваше.

— Ще поговорим след миг.

После отмина и шумно поздрави Сам Доналдсън.

Хари е бащата на Бони, момичето, чиито предполагаеми проблеми бяха накарали дъщеря ми да се обади предишната вечер. Това, че го видях сега, беше съвпадение, но не чак толкова неочаквано. За две десетилетия научаваш колко малък град всъщност е Вашингтон.

Със семейство Прескът станахме съседи в „Кливлънд парк“ в началото на 70-те. Децата ни едва прохождаха. По това време Хари беше герой от Виетнам, сенатски съветник, а малко по-късно се премести на северозапад, опитвайки се да проникне във властта. Тридесет и шест годишен, той вече бе сенатор. Златно момче, пред което пътят беше начертан.

Пътят, разбира се, не беше начертан. За да се издигнеш толкова бързо, неизбежно правиш компромиси и те обикновено започват у дома. В случая с Хари това беше жена му Аманда — богата и страхотна петзвездна кучка. Аманда — единствената му грешка. Той не се нуждаеше от нейните милиони, но на двайсет и три годишна възраст парите изглеждат примамливи. Подобна грешка правят повечето от умните мъже, след което дълго си я плащат.

Малко по-късно се появи Бони. Бог знае, че Хари я обичаше — може би и заради абсолютното безразличие на Аманда — но постоянният стремеж към Сената, Конгреса и президентството не ти оставя време за бащински ласки. Познатата стара история. И така, докато живеехме в „Кливлънд парк“, Бони почти израсна у нас, Хари се занимаваше със спасяването на човечеството, а Аманда завладяваше „вашингтонското общество“. (Вашингтонското общество, подобно на обществото, което се образува на всяка автобусна спирка, е, разбира се, временно.)

Даже когато се преместихме в провинцията, а Аманда осигури на Бони възможно най-доброто училище, тя продължи да идва у нас през ваканциите — беше срамежливо и привлекателно момиче и все се чувстваше някак неловко. Моята Пени е самоуверена, винаги е била такава, но с Бони нещата стояха другояче. Тя беше отгледана от две силни личности и свитостта бе нормална черта на характера й. Кой можеше да я обвини? Спомням си я на около шест годинки, полузаспала в прегръдките ми, тя прошепна: „Обичам ви, мистър Малой“. Аз й отвърнах: „И аз те обичам, Бони“, като се чудех дали някога е чувала подобни думи в собствения си дом.

И какво се получи от това заспиващо в прегръдките ми момиченце? Не я бях виждал през последните години, но си спомням, че Пени я описа като „наистина пропаднала“. Нима беше намек за наркотици? Пени и аз винаги говорехме откровено за наркотиците. В ранните си тийнейджърски години тя бе опитала повечето от тях — както и самият аз навремето — но сега, на осемнадесет, й бяха писнали и ги заряза завинаги.

Възгледите ми за родителството са донякъде фаталистични. Мисля, че половината от битката е в гените — играеш ръката, която сам си раздал. Не виждам причина дъщеря ми да действа по-рационално от мен на същата възраст — тоест секс, наркотици и рокендрол в по-голяма или по-малка степен.

Веднъж попаднал под влиянието на този бащински минимализъм, аз се опитах да фокусирам вниманието си върху основните неща — да науча Пени да бъде честна, да се вълнува от залезите, тениса и доброто чили, да си пада по Били Холидей, Ханк Уилямс, Луис Армстронг, Скот Фицджералд, Шекспир и Чаплин. Мисля, че поне в тази област не се представих зле.

И така, ако Бони имаше проблем с наркотиците и очакваше добронамерен слушател, можех да помогна. Разтворих броя на „Таймс“ и тъкмо се гневях на рубриката на Бил Сефър, когато до мен изникна адютантът на Хари.

— Сенаторът иска да ви види — обяви той с нещастен вид. Тези напористи млади хора с мъка отстъпват така трудно извоюваното място от дясната страна на шефовете си.

Младежът седна на моето място, аз придружих Хари в салона за пушачи. Той изглеждаше добре — не много висок, с добра структура, гарвановочерна коса и красива уста. Носът му бе чупен навремето в една от епичните футболни битки в Харвард.

Раздруса ръката ми сърдечно.

— Доста време мина, Грейди — каза той с типичната си усмивка, странно нежна за такъв здрав и борбен мъж.

Можех да му отвърна, че освен коледните картички, двамата с Аманда не се бяха обаждали от години, но щеше да прозвучи тъпо. Ако си сенатор, устремен към президентското място, съсредоточаваш вниманието си върху хората, които са ти от пряка полза. Старите приятели са лукс.

— Държиш цял Вашингтон на тръни, Хари — казах аз. Опитвах се да намеква за президентските му амбиции, макар още да не бе анонсирал кандидатурата си официално. Половин дузина от подчинените му кръжаха из цялата страна, раздрусваха ръце и сваляха звезди от небето. (Един-двама бяха обвинени, че сваляли и други неща, та се наложи да напуснат надпреварата. Това обаче е друга опера.) Хари задържаше официалната си кандидатура, надявайки се останалите да се изядат един друг. После можеше да се включи с лека стъпка и да обере номинациите. Рискована стратегия, която изискваше впечатляващо здрави нерви.

Сега той подмина политическата ми забележка и попита за семейството — подобно на всеки държавен мъж, безспорно заслужил заплатата си. Разказах му за провинциалните успехи на Линда, за колежанските истории на Пени. Той отправи комплимент към последната ми книга и цитира нещо от нея, за да докаже, че наистина я е чел. Аз пък му разказах за филмовия договор.

Беше объркващо да говориш с него. Никога не се бях поддавал кой знае колко на авторитетите, но не можех да пренебрегна силата, която Хари представляваше. Властта е като огън в студена и тъмна стая. Привлича те инстинктивно. Топли те, отпуска те, прелъстява те. От една страна, Хари беше симпатяга. Бяхме се напивали заедно, бяхме спорили яростно, бяхме прекарвали чудесно. Сега обаче той беше не просто симпатяга, а потенциален президент. Съществена разлика.

Докато си бъбрехме, можех да кажа: „Хари, днес ще се видя с Бони, тя може би има проблем и по-добре е да знаеш…“. Но, разбира се, не го казах. Първо трябваше да видя момичето и да разбера за какво става дума. В живота има неписани правила. Хари и аз бяхме приятели, защото, независимо от всичките ни различия, имахме сходни инстинкти.

Кръжахме над „Ла Гуардия“ и той най-сетне си дойде на думата.

— Ще анонсирам кандидатурата си в самото начало на годината, Грейди. Имам добри шансове. В началото ще поработя върху популярността си и страхотно ми се иска да напишеш няколко речи за мен.

Бинго! Ето я причината за целия този полубезсмислен разговор. Дори не успях да се подготвя за удара. Хвана ме яд — не на Хари, а на мен самия.

— Не виждам как ще успея — отвърнах. — Започнал съм нова книга. Освен това всеки знае, че имаш най-добрия екип на Хълма.

Хари ведро се усмихна. Той разбра, както и аз самият, че не бях казал окончателното си, твърдо и неподлежащо на съмнение „не“.

— Екипът ми наистина е страхотен — продължаваше да се усмихва той. — Те са млади момчета. Стават за кампания на сенатор, но човек има нужда от по-умела ръка, когато се кандидатира за президент. По дяволите, сам знаеш, Грейди. Необходими са сериозни теми, реторика, образност. Боже мой, още си спомням онези речи, които пишеше.

Продължи да ме ласкае, припомняйки ми времето на знаменитата реч „Бъдещето на Америка“, тя наистина успя да издигне един президент. Разбира се, никой не знаеше, че я написах леко пиян. („Виждам Америка със свободна любов и бира от пет цента!“)

В интерес на истината, тогавашният кандидат имаше една-единствена представа за бъдещето на Америка — той самият седи на трона в Белия дом, а останалите политици в страната се редят на опашка по „Пенсилвания авеню“ и чакат възможността да се доберат до Овалния кабинет, за да го целунат по задника.

— Не би ли искал да напишеш нещо за мен както тогава? — попита Хари. — Дяволите да го вземат, не би ли искал да избереш още един президент?!

Тук ме улучи. Хари знаеше как се отнасях към първата си кампания. Беше най-невероятното приключение в живота ми, удивителен стимулатор за самочувствие — нещо като комбинация от една нощ с Мис Америка, гол на световните финали и победа в Третата световна само с една ръка.

— Какъв е консултантският ти хонорар? — Той вече мислеше, че ме е вкарал в капана.

Засмях се.

— За теб, стари приятелю, само петстотин долара на ден плюс място на паркинга пред Белия дом.

Хари помръкна. Отношенията му с долара бяха официални.

— Сенатът не може да плаща толкова на консултант. — Той въздъхна. — Но предполагам, че КПА може.

КПА беше Комитетът за по-добра Америка, той движеше фантомната му кампания.

— Да считам ли, че сме се уговорили? — настоя Хари.

Бях изкушен. Романът можеше да почака. Преди петнайсет години, когато бяхме съседи, тенис партньори и другари по халба, щях да кажа „да“ без замисляне. Сега ме притесняваше този изблик на приятелство след толкова години мълчание. А и имах достатъчно пари в банковата си сметка, за да бъда купен лесно. По дяволите парите, се казва в такива случаи. Стар приятел или не, Хари беше политик, а аз не съм срещал политик, който да те приема на сериозно, ако си прекалено евтин.

— Ще си помисля — отвърнах аз.

На летището чакаше лимузина, Хари настоя да ме откара до хотела. По пътя не говорихме. Адютантът — казваше се Сид Кати — набързо му изброи задачите за деня, включително и обяда с някакви големци от „Уолстрийт“. Аз наблюдавах странния пейзаж на „Куинс“ и за пореден път се питах каква ли форма на живот може да оцелее в този квартал.

Докато си пробивахме път в претрупания трафик на града, Хари се обърна към мен.

— Знаеш ли кое е най-лошото в президентската кампания?

— Сам да си пишеш речите? — предположих.

— Да търсиш пари — нетърпеливо отсече той. — Не можеш просто да си ги поискаш. Тлъстите котараци са разглезени. Очакват да се появиш пред тях с шапка в ръка. И ти го правиш. Всички го правят. Неприятно е, но няма друга възможност.

Той гневно се вторачи през стъклото към хаоса на „Шесто авеню“. В този миг го харесах заради честността и гнева му. Секунди по-късно спряхме пред „Алгонкин“. Слязох, за да дам възможност на Хари да излезе след мен. Очевидно имаше да ми каже нещо, без Сид да го чуе. Адски много ми се искаше да бях хванал друг самолет.

— Трябва да ти обясня — започна той. — Двамата с Линда отдавна не сте чували нищо за нас и е редно да знаеш защо.

Наистина се чудех как така поканите бяха престанали. Имах навика да пия доста на коледните партита и бях убеден, че може би съм казал нещо, което е ядосало Хари.

— Знаеш каква е Аманда…

Знаех, затова и не му отговорих.

На привлекателното лице на Хари бе изписана болка.

— Ами, тя си въобрази, че има нещо между мен и Линда…

Не успях да се въздържа и се изхилих шумно.

— Де да имаше този късмет — казах.

— Мерси — отвърна горчиво той. — Е, беше си пуснала тази муха в главата и не искаше да ви вижда повече. Трябваше да ти го кажа още преди време…

Бях удивен от празноглавието на Аманда и от това колко малко разбираше съпруга си. Хари беше последният, когото бих заподозрял, че се опитва да прелъсти жена ми. Да, сенатор женкар е типично американско клише, при това не без основание, но има и друг, по-различен тип политици и те са толкова завладени от идеята за власт, че поставят секса на последно място. Тези мъже сигурно са наясно с политиката, но са невероятно наивни по отношение на жените. Хари беше класическият пример. Можеше и да стане президент, можеше дори и да използва триковете на феминистките движения, но познанията му за истинските жени едва ли надхвърляха тези на първокласник.

— По дяволите, Грейди, какво още да кажа? Имам нужда от теб. Просто ела и напиши една реч. Виж как е. След това ти, аз и Линда ще хапнем и ще се видим като хората.

Съжалих го. Може би именно това целеше.

— Окей, Хари — казах. — Нека поговорим другата седмица.

Моят приятел кандидат се усмихна триумфиращо, както винаги той бе получил това, което искаше, и замина да завладява Уолстрийт.