Всички удоволствия

19.

Утрото бе студено. Промъкнах се в шумна бродуейска закусвалня, погълнах малко кафе и натурален сок и навъртях телефона на Ури. Може би разчитах той да се превърне в моя deus ех machina6, в героя, който вместо мен щеше да се оправи в тази каша.

След първото иззвъняване се обади мек глас:

— Да?

— Името ми е Малой. Искам да оставя съобщение за Ури.

— Какъв е телефонният ви номер?

Поколебах се. Не исках да се разкривам, дори и пред Ури.

— Аз… Не мога да бъда хванат по телефона. Непрекъснато съм в движение. Вижте, от дванайсет до един ще обядвам в „Орсо“, на „Западна четиридесет и четвърта“.

Това беше първото, което ми дойде наум. И може би имаше защо — бях там с Бони при първия ни разговор и сега ме завладя влудяващото чувство, че е казала нещо, което съм забравил и трябва спешно да си го припомня.

След неколкосекундно мълчание човекът от другата страна затвори.

Обадих се и на Сид Бенкс и го попитах какво е научил.

— Май подразбрах нещичко за твоя приятел Ники — каза той. — Снабдявал е Моника с кокаин. Доста е висял при нея. Обичал е да опитва стоката — и своята, и нейната.

— А Блеър, момичето, за което ти говорих?

— Нищо.

— Има един адвокат, с когото искам да поговоря, но не знам името му. Около четиридесетгодишен. Дребен, приблизително метър и петдесет, с червеникава коса и бакенбарди. Отвратително изглеждащ дребосък. Неотдавна е спечелил голямо дело за клевета.

— Казва се Кемпер. Бо Кемпер. Той пък какво общо има?

— Все още не съм сигурен. А полицията? Има ли прогрес в разследването на убийствата?

— Мотаят се наоколо и повтарят, че е свързано с наркотиците. Чувам обаче, че и от Вашингтон се интересували от случая.

— Кой по-точно?

— Още не съм разбрал.

— Окей. Ще ти звънна пак.

Десет минути по-късно бях в офиса на Бо Кемпер и обяснявах на скептично настроената секретарка, че трябва да говоря с него „за Анет“.

Докато чаках, прегледах последния брой на „Пийпъл“. Бях втрещен. Господи, кои са всички тези хора? Кой го интересува с какво се занимават? А навремето и аз бях в същия бранш!

Кемпер може би беше ядосан, но го криеше успешно. Здрависа се с мен, покани ме в удобно кресло и с шептящ глас попита какво би могъл да направи за мен.

— Онази вечер бях в апартамента на Рут Орландо. Видях как Алегро ви събори на земята. Ако имате намерение да предприемете нещо, мога да ви помогна като свидетел.

Той сплете ръце и ме огледа с любопитство. Сините му умни очи злобно блестяха.

— Това е личен проблем, мистър Малой — тихо каза той. — Ще се справя сам. И така, това ли бе причината за посещението ви?

Беше в елегантен, скъп, шоколаденокафяв костюм. Очевидно конте. Бях срещал подобни адвокати и преди. Те бяха убийци, наемни оръжия. Обичаха парите, кръвта, лимузините и младите момичета. Явно Анет, дъщерята на свещеника, беше потърсила грешен път за спасението си.

— Не — признах аз. — Същата вечер говорих с Анет за едно момиче, което търся. Бих искал отново да поговоря с нея и мисля, че можете да ми помогнете.

Кемпер си взе пура и бавно я запали. Най-сетне каза:

— Веднъж четох една ваша книга, мистър Малой. Онази за Тексас. Доста добра, наистина. Чете се на един дъх.

— Радвам се, че ви е харесала — промърморих. Уважаващият себе си писател не отказва комплимент, откъдето и да се появи.

— И все пак, позволете ми да кажа, не бих искал да прозвучи грубо, но дори и да знаех къде се намира Анет — което не съм потвърждавал — не е възможно да ви свържа с нея. И ако това е всичко…

Той се надигна от креслото. Аз също.

— Става дума за сериозен личен проблем, в който е намесено младо момиче — казах аз. — Не искам да ви притеснявам по какъвто и да е начин.

Той оголи зъби.

— Няма начин да ме притесните — меко подчерта той. — Освен, разбира се, ако не ме опишете в някоя от книгите си. В такъв случай обаче ще бъда принуден да ви съдя за всичко, което притежавате, плюс нещо отгоре. Приятен ден, мистър Малой.

Не беше от ситуациите, завършващи със сълзливото: „Много разчитам на вас“. Казваш си своето, както е между джентълмени, и ако отсрещният джентълмен те отреже, просто си спомняш прочутата максима на Кенеди: „Никога не се ядосвай, а запазвай самообладание“.

Излязох на улицата и звъннах на Сид Бенкс.

— Този Кемпер приятел ли ти е?

— Ако го видя, че гори, дори не бих се изпикал отгоре му.

— Той крие едно момиче на име Анет, което може би знае къде е Блеър. Помолих го просто да я видя, а той ми каза да си го начукам. Защо не опиташ и ти?

— Можеш да се обзаложиш.

— Да ти звънна ли пак?

— Просто изчакай на телефона. — Гласът му бе изпълнен с трепет. Сид очевидно надушваше леш.

Една разгневена матрона почука по стъклото, но удържах атаката. Най-сетне Сид се обади.

— Ще се срещнете пред офиса му в седем. Ще те отведе при нея.

— За бога, какво му направи?

— Казах, че пиша материал за проститутките и че смятам да използвам неговия случай за опорна точка.

Сид беше ответник по дело за клевета, а Бо Кемпер наскоро бе защитавал интересите на ищеца в подобно дело и го бе спечелил с успех. Сид мразеше адвокатите по принцип, а към тези, които защитаваха интересите на ищците, питаеше особена ненавист. Не препоръчвам никому да застава на пътя на репортер, който има проблеми с правосъдието.

Оставаше ми малко време до обяд, затова звъннах на още няколко приятелки на Пени. Всички отправиха горещи поздрави към нея, споменаха, че се надяват да я видят на коледните партита във Вашингтон, и проявиха пълно невежество по въпроса за вероятното й местонахождение в момента. Най-сетне се отказах и се насочих към „Орсо“.

С изключение на пицата, следващият един час не ми донесе нищо. Надявах се, че ако Ури не може да дойде, поне щеше да прати някой. Никой обаче не се появи. Огледах хората в ресторанта и неколцина също ме погледнаха, но в очите им определено не прочетох загриженост за съдбата на Израел.

Идеите ми се изчерпваха. Извадих тефтерчето на Бони и съставих списък на клиентите, които можах да идентифицирам — следобеда го прекарах в обиколка на офисите им. Оказа се, че един сенатор е извън града. Един адвокат не пожела дори да се срещнем. А някакъв фотограф избухна в плач, когато разбра, че нямам намерение да го изнудвам.

Единствената изненада дойде към края на деня, когато си пробивах път към офиса на рекламен агент, чието име бях разшифровал като Джо Дръмънд. Девойката на рецепцията доста ме озадачи. Причината за нейния кикот ми стана ясна, едва след като ме представи на елегантна и рядко привлекателна жена на около четиридесет.

— Бих искал да видя Джо Дръмънд — обявих аз.

— Аз съм Жо Дръмънд — отвърна тя с усмивка като от картина на Модилиани. — Какво бих могла да направя за вас?

Втрещих се. Но името и адресът й бяха в тефтерчето.

Намирах се в светъл, доста ефектен и стилен офис, високо над „Мадисън авеню“. Стените бяха покрити с рекламни плакати на козметични продукти, диетични напитки и италианска мода.

— Ами… Търся една млада дама. Нарича се Блеър. Тя спомена вашето име. Надявам се, че можете да ми помогнете.

— За бога, детектив ли сте, мистър Малой?

— Не.

— Страхувам се, че не съм говорила с нея, да кажем от месец, и нямам ни най-малка представа къде е сега.

— Но може би тя е споменала пред вас някой свой приятел, някакво място или каквато и да е информация, за която бих могъл да се закача.

Изящното лице на Жо излъчваше колебание и предпазливост. Тя прехапа долната си устна.

— В опасност ли е?

— И то голяма.

Тя въздъхна и се изправи.

— Минава пет, мистър Малой, а денят ми беше ужасен. Ако някога сте правили бизнес с италианци, сигурно ме разбирате какво имам предвид. Може би е по-добре да отидем да пийнем нещо.

Заведе ме в малък и тих бар на следващата пресечка, изпълнен с покрити настолни лампи, ловни трофеи, полирани дървени маси и библиотечки с истински книги. Повечето от клиентите бяха жени. Седнахме, тя си поръча джин, а аз — скоч. Тя пожела и чаша вода, в която разтвори два аспирина.

— Тези проклети италианци…

Все още не разбирах как беше попаднала в тефтерчето на Бони.

— Доколко добре познавахте Блеър — запитах с присъщия си такт.

Тя погълна половината от питието си с грациозно движение.

— Наистина съм изморена за игрички — отвърна след малко. — Запознат ли сте с… дейностите на Блеър?

— Да.

— Не сте баща й, нали?

— Не, просто приятел.

За момент тя остана безмълвна. Махнах към келнера за още един тур. Моят ден също не беше от леките.

— Блеър е сладко дете — каза най-сетне тя. — Дете, което временно се е загубило, както често става с хората в нашето общество — а понякога и не само временно. Тя преминава през периода на бунтарството. Бог ми е свидетел, опитах се да я вразумя, но тя е дълбоко потопена в жалките си фантазии и не иска да слуша. Мисли си, че открива „реалността“, и приключението й се струва доста вълнуващо. Някога не сте ли изпитвали и вие нещо подобно?

— Разбира се. На нейната възраст. И когато открих какво представлява реалността, разбрах, че най-добре е да стоиш колкото се може по-далеч от нея.

— Точно така. — Тя се бе отпуснала и се усмихваше иронично. — Блеър, както вероятно знаете, има талант за рисуване. Казах й, че ако се върне в колежа, ще й осигуря почасова работа в нашата агенция.

— Парите едва ли щяха да са достатъчни — горчиво отбелязах аз.

— Предложих й да живее при мен.

Свих рамене. Нямах намерение да я предизвиквам, но вече бе късно. Тя довърши първия си джин, започна втория и ме погледна.

— Женен ли сте, мистър Малой?

— Разбира се. — Лесно можеше да забележи венчалния ми пръстен.

— И аз бях омъжена. Всъщност два пъти. Опитах, наистина опитах. И предполагам, че винаги ще обичам мъжете по някакъв начин. Предполагам — за да бъда справедлива — че вие просто сте принудени от нашата цивилизация да насочвате желанията си към повече насилие, непочтеност и егоистично съществуване, в което така и не разбирате от какво всъщност жените наистина имат нужда. Предполагам, че не сте виновни за умствените и моралните си несъвършенства. Дори съм склонна да призная — вие също имате силни моменти. Но все пак сигурно разбирате, че една интелигентна жена много лесно би могла да изживее живота си и без вас.

Тя знаеше, че съм писател. Навярно основната причина, за да ме запознае с този впечатляващ манифест. Търсех подходящ отговор, но от друга страна, наистина бях впечатлен. Бях се сблъсквал с подобна неприкрита, чиста женска враждебност само веднъж, докато четях една книга, прилежно събрала деликатна колекция от надписи в дамските тоалетни. Посланието на книгата бе очевидно — всички мъже трябва да бъдат кастрирани с ръждиви тъпи ножове.

— Наистина ли сме толкова лоши? — попитах.

— О, в собствените си очи вие сте принцове. Божият дар за по-слабия пол. Но истината е, че ни мразите.

Споменах, че някои от най-добрите ми приятели са жени, но тя продължаваше атаката си.

— Знаете ли какво ми каза вторият ми съпруг в миг на откровение? Че когато четял някъде за изнасилване, част от него разбирала, че това е престъпление, но друга част приветствала изнасилвача. „Дай й заслуженото, братко!“, бяха точните му думи.

— Била сте омъжена за него — удивих се аз. — Не всички сме такива.

— Не сте ли? Това е въпросът.

— Както и да е, трябва да продължаваме вида.

— О, да, аз родих две деца и изпълних дълга си. А сега смятам да прекарам остатъка от живота си с някой, който ми доставя удоволствие, или поне ще живея сама.

Очите й блеснаха самодоволно. Беше вдъхновена от себе си. За жалост, подобно на приветстващия изнасилването неин бивш съпруг, аз се раздвоявах. Част от мен желаеше да набие някои полезни мисли в многознайната й глава, но другата се съгласяваше, че ние, мъжете, наистина трябва да отговаряме за доста неща. Ако Бог е жена, мъжете са затънали до гуша.

— Познавах една много либерална жена, която си падаше по секса — казах аз. — Тя ми каза, че сексът с други жени е наистина чудесен, но винаги идвал моментът, когато й се искало да има подръка нещо кораво и силно.

Тъмните очи на Жо се свиха.

— Когато ми трябва нещо кораво и силно, аз си го набавям. Вибраторът върши по-добра работа, уверявам ви. А идеалният вариант е някоя млада и нежна жена като Блеър.

Тя видя, че трепнах.

— Нима това наранява крехката ви чувствителност?

— Може би тя е в голяма опасност — казах аз. — Имате ли представа къде може да е?

Чертите на Жо омекнаха. Сякаш забелязах проблясък на майчинска загриженост.

— Тя винаги пазеше в тайна похожденията си. Непрекъснато сменяше апартаментите си. Беше почти невъзможно да я откриеш. Единствената възможност…

— Да?

— Толкова е странно. Една вечер тя дойде при мен, беше разстроена. Повече от разстроена, физически наранена. Нещо ужасно! Сложих я да си легне. Тя каза, че някакъв мъж, някакъв търговец на наркотици, я малтретирал, но ми спести подробностите и не ми позволи да се обадя в полицията.

— Ники Алегро — неволно се надигнах аз.

Тя кимна.

— Да, Ники Алегро.

От устата й звучеше като чудовище.

— И аз чух нещо подобно. Ще се наложи да поговоря с него.

Лицето й, зачервено от джина, доби злобно изражение.

— Да поговорите? — попита тя. — Или да го поздравите? „Дай й заслуженото, братко!“

Достатъчното си е достатъчно.

Изправих се. Част от мен искаше да я зашлеви или да лисне остатъка от питието в лицето й, но това сигурно щеше да й хареса. Затова промърморих „Да ти го начукам, сестро“ и се измъкнах от чистичкия малък бар, оставяйки тази привлекателна четиридесетгодишна жена сама, полупияна и, доколкото ми бе известно, не по-щастлива от мида на дъното на океана.