Всички удоволствия

24.

На другата сутрин ме събуди телефонът. Чувствах се ужасно. Сграбчих слушалката с надеждата, че е Пени, но вместо това чух мек женски глас, който съобщи, че мистър Драпър искал да ме види. Окей, аз също исках да го видя. Исках да разбера защо ми каза, че онази вечер Бони се е обадила от „Таймс скуеър“, след като по думите на Елтън — тя е звъннала от „Вилидж“. Ако не можеше да ми го обясни, смятах да отида при Хари и да проверя дали неговият „консултант по сигурността“ не играе някакви игрички.

— Можете ли да дойдете веднага? — настоя тя. — Спешно е. Той е в стая 723 в хотел „Блантън“, на 41-а улица.

— Тръгвам — обещах й аз.

Облякох се набързо — никакво бръснене, никаква вратовръзка — и вече си пробивах път сред тълпата на „Таймс скуеър“, когато се запитах откъде всъщност Драпър и секретарката му бяха разбрали телефонния ми номер. Но може би, след като дадох телефона на Елтън, той го бе казал на Линда, а тя — на Драпър или на Хари.

„Блантън“ се оказа мръсна дупка, в която никой здравомислещ не би прекарал повече от час. Секретарката бе настояла, че е спешно, и вероятно това бе единствената причина Драпър да се напъха в подобен вертеп.

Но не беше ли това и място, което Бони би избрала за скривалище?

Прекосих фоайето, като не обърнах внимание на зомбито зад рецепцията. Жена с яркочервена блуза влезе в асансьора преди мен и натисна бутона за моя етаж. Когато се обърна, видях, че е на около четиридесет. Вероятно беше проститутка, но повече приличаше на ходещ скелет с изрусена коса. Отпуснатата кожа на лицето й бе покрита с евтин грим, очите й бяха големи, а уханието, което се носеше от тялото й, можеше да ме убие. Вратата се затвори и аз натиснах бутона за шестия етаж. Нямах намерение нито да слизам на един и същи етаж с нея, нито да я гледам, нито да поемам уханията й повече от необходимото.

В коридора на шестия етаж се втренчих глупаво в стената срещу мен, покрита със сюрреалистични тапети на цветя. Бях гроги. През последните дни преживях доста, а не бях компенсирал изразходваната енергия със здрав сън или храна.

Изкачих стълбите до седмия етаж и внимателно отворих вратата. Нямах намерение да се изправям лице в лице с блондинката и нейния мъртвешки дизайн. Видях я как се отдалечи по коридора, почука на една врата, после на друга, докато най-сетне някой се съжали и я прие. Повече нямаше нужда да гадая за същността на професията й.

Стоях неподвижно, вперил поглед през пролуката право към вратата на стая 723.

Може би трябваше да прекося коридора, да почукам и да обявя: „Драпър, тук съм“.

Но не го направих.

Защо? Не знам. Подозрения? Шесто чувство? Щастлив късмет? Нека просто кажем, че всичко в този бедняшки Хотел на разбитите сърца ме стряскаше — от онзи Уилям Бъроуз зад рецепцията до скелета в асансьора. Следователно хич не бързах за срещата си. Затова и останах на наблюдателния си пост още пет минути, докато дръжката на 723 не започна леко да се върти.

Въртеше се много, много бавно, вратата се открехна още по-бавно и най-сетне в процепа блесна едно око. Сякаш някой си беше помислил, че жената в червеното всъщност съм аз, и се чудеше къде ли по дяволите съм отишъл.

Не ми беше трудно да разбера, че лицето зад вратата не принадлежеше на Лий Драпър, защото беше черно.

Притворих вратата към стълбите и се опитах да съсредоточа мислите си. Най-добре беше да се спусна по стълбите, но не вярвах на краката си. Тогава чух сирените.

Лицето от 723 също ги чу и след миг вече тичаше надолу по стълбите. Премина покрай мен, сякаш въобще не съществувах. Поех по коридора. Стрелката над вратата на асансьора показваше, че той се движи надолу, затова бързо се шмугнах в 723.

Лий Драпър беше проснат на леглото, а скъпата му синя риза бе подгизнала от кръв. Докоснах го, за да се уверя, че е мъртъв, и внезапно съзрях малкия револвер, подаващ се изпод тялото му. Изглеждаше ми познат и аз го взех, за да разбера, че наистина ми бе дяволски познат. За последен път го бях виждал под дюшека си.

Изтичах до прозореца и видях полицейската кола на улицата. От коридора се чуваше асансьорът, стържещ и скърцащ като средновековен инквизиторски уред. Пуснах оръжието в джоба си и побягнах. Тъкмо бях стигнал стълбите, когато зад гърба ми с трясък се отвориха вратите на асансьора. През процепа видях как призрачният портиер показваше на двама юнаци с униформи къде точно е 723.

Втурнах се надолу по стълбите, прескачайки всякакви боклуци, опитвах се да подредя мислите си. Да мина ли през фоайето, или през пожарния изход? Да задържа пистолета или да го изхвърля? Нямаше време за логика, затова заложих на старата си приятелка — дързостта. С револвер в джоба — моето оръжие, оръжието, което бе убило Лий Драпър — прекосих пустото фоайе, минах покрай спрялата полицейска кола и се насочих към благословената анонимност на „Таймс скуеър“.

Спрях в „Нейтънс“, звъннах в хотела (никакво съобщение от Пени) и погълнах порция чили с бира. Съсредоточих се (нямате представа какво може да направи евентуалното обвинение в убийство с мислите на човек) и реших, че: (1) някой беше открил къде съм отседнал, (2) беше откраднал револвера ми, (3) беше го използвал, за да убие Драпър, и (4) опитваше се да ми го натресе.

Ако бях влязъл в 723, щях да получа удар по главата и да остана там в безсъзнание до момента, в който ченгетата щяха да ме открият с оръжие в ръка и труп до себе си.

Чудех се кой е написал сценария, а после се запитах и нещо по-интересно. Не беше ли по-лесно просто да ме убият? Защо трябваше да разширяват мизансцена? Приличаше на побоя, който изядох в онова такси. Някой искаше да ме изплаши, но нямаше сърце да ме убие.

И тактиката бе успешна — бях изплашен до смърт.

Преди да изляза от „Нейтънс“, скришом прегледах револвера. Когато тръгвах от къщи, бях заредил шест патрона. Разбира се, един липсваше — този, който бе убил Драпър. Натиках оръжието под колана си. Повече никакво криене под дюшека. Синчето на мисис Малой щеше да ходи из града въоръжено.

Орт Бътлър държеше офис в сградата на „Пан-Ам“. Звъннах и го заварих там.

— Грейди, къде си? С Хари те търсихме навсякъде.

— Не съм далеч.

— Тогава ела тук веднага — нареди Орт.

— Окей — съгласих се аз. — Идвам.

Красива чернокожа секретарка ме въведе в офиса на седемнадесетия етаж, там ме очакваха Орт и Хари. Костюмът на Орт беше решен в морскосиньо, а Хари бе в сиво райе. Изглеждаха такива, каквито всъщност си бяха — двама от мъжете, които управляваха Америка и протягаха ръце към останалата част на света.

Орт се втурна и ме хвана за ръката.

— Мили боже, какво се е случило с теб, човече? — попита той и ме заведе до едно кресло.

Предполагам, че не бях кой знае каква картинка — небръснат, объркан, дъхащ на чили и бира.

— Лий Драпър е мъртъв — казах аз. — Някой го е убил и се опита да го стовари на мен.

— От полицията току-що ни съобщиха за смъртта му — каза Орт. — Аз, разбира се, съм най-разтревожен.

— Кой го е направил? — попита Хари и се приближи до мен, гледаше ме със свирепост, която никога не бях виждал в погледа му.

— Не знам — отвърнах аз. — Една жена се обади — предполагам неговата секретарка — и каза, че искал да се срещнем в един евтин хотел. Той наистина бе там, но мъртъв. Едвам се измъкнах преди ченгетата. Беше постановка.

Не им казах за чернокожия. Инстинктът ми подсказваше да не се разкривам докрай.

— Какво стана с пистолета? — попита Хари.

— Хвърлих го. — Бях толкова доволен от ловката си лъжа, че пренебрегнах очевидния въпрос: какво точно знаеше Хари за пистолета?

— Лий нямаше секретарка — каза Орт. — Това е опит да бъдеш дискредитиран. За щастие не е успял. Сигурен ли си, че никой не те видя?

Свих рамене. Онзи на рецепцията ме беше видял. Блондинката също. Но какво ли щяха да си спомнят?

— Кому е било нужно да убие Драпър? — попитах аз.

— Лий имаше врагове — мрачно отбеляза Хари. — Беше забъркан в доста истории.

Доста истории наистина. Сетих се за Аманда — дали пък връзката им (ако имаше такава) не беше причината за неочакваната му смърт? Не се забърквай с момичето на шерифа, казваше една стара тексаска шега, но Драпър вероятно никога не я бе чувал.

— Бони се е обаждала на Пени вечерта, преди дъщеря ми да тръгне за насам — казах аз. — Драпър ми спомена, че е проследил обаждането до телефонен автомат на „Таймс скуеър“. Аз обаче имам информация — от много сериозен източник — че обаждането е било направено от „Вилидж“.

— Къде във „Вилидж“? — попита Орт.

— Не знам — признах аз.

Помислих си, че е странно да не ме притиснат за източника ми. Не бяха от хората, които обичат загадките. Сетне внезапно се замислих за „Вилидж“, започвайки да си спомням това, което бях забравил. Това, което Бони бе казала преди седмица, когато говорихме в „Орсо“, проблесна в подсъзнанието ми, подобно на детски спомен. Сякаш мозъкът ми беше компютър с преплетени връзки — доста полезен за един писател, но абсолютно неподходящ за детектив.

— Може Лий да е получил невярна информация от телефонната централа — каза Хари. — Или пък твоят източник греши.

Кимнах неопределено. Умът ми беше зает с друго, с една определена част от града, с една определена улица в един определен квартал. Знаех, че трябва да съм там, а не тук. Защо, за бога, ми беше нужно толкова много време?

— Какво има, Грейди? — попита Орт. — Какво не е наред?

— Нищо. Доста съм отпаднал.

Можех ли да вярвам на тези хора? Елтън каза да не се доверявам никому. Но пък Хари беше стар приятел, а Елтън беше просто пенсиониран агент на ЦРУ. Можех ли да вярвам на когото и да е?

— Ще се обадя на доктора си — реши Орт.

— Не, трябва да тръгвам — запротестирах аз.

— Глупости. Той ще е тук след пет минути. Не изглеждаш добре.

В крайна сметка протестите ми бяха пренебрегнати. Докторът ми даде някакви таблетки и каза да лежа поне три дни. Аз се отпуснах на кожения диван в офиса на Орт и дремнах около час. Стреснах се от кошмара, който сънувах, и когато отворих очи, те още бяха край мен.

— Трябва да тръгвам.

— Имаш нужда от почивка — отвърна Хари.

— Не — казах аз, докато се изправях. — Аз…

— Грейди, има някои неща, които се нуждаят от обяснение — каза Орт Бътлър. Той беше седнал зад бюрото си и отново бе хладнокръвният, властен стар мъж с квадратна челюст. Орт беше точно такъв, какъвто би бил Бог, ако беше стар тузар и притежаваше офис в сградата на „Пан-Ам“.

Спрях нерешително, разкъсван между това, което трябваше да направя, и това, което той щеше да ми каже.

— Мога да ти обясня за изчезналата касетка — каза Орт. — И защо този случай е от такава важност.

Отпуснах се в креслото.

— Чувал ли си някога за Партията на Бога?

Сетих се за няколко възможни отговора, но ги преглътнах и поклатих глава.

— Това е ислямистка терористична група със седалище в Иран. Позната е още като Хизбула — тържествено обясни старецът. — Тясно свързана с ислямския Джихад9. Става въпрос за най-крайните от най-крайните. Целта им е тотално унищожение на Израел, а в последно време са съставили и план.

— Той ли е в тази касета? — попитах аз.

— Да, там е записана среща на лидерите на Партията на Бога, където са обсъждани различни варианти. Накратко, те са замислили координирана атака — самоубийствена атака, ако предпочиташ — в която ще се включат стотици хиляди фанатици. Не ги е грижа колко ще загинат. Не ги е грижа, че биха могли да предизвикат ядрена война. Единственото, което ги интересува, е да потопят Израел в морето. Именно това се опитваме да предотвратим с Хари.

Мислите ми се стрелкаха бързо, докато се опитвах да сравня току-що чутото, с това, което ми беше разказал Ури. Сетне осъзнах, че всъщност хич не ми пукаше за изчезналата касета. Дали Израел щеше да остане на брега или в морето, беше НМП, проблем, който не е мой. Моят проблем бе да открия дъщеря си и сега най-сетне знаех къде да я търся.

Станах.

— Трябва да тръгвам.

— Чакай, има още — каза Хари.

— По-късно — отвърнах и се ометох оттам.