Всички удоволствия

22.

Прекарах следобеда в хотелската си стая, надявайки се Пени да се обади. Но тя не го направи и вечерта излязох. Обаждах се на централата в хотела през около половин час, за да разбера търсил ли ме е някой. Отбих се в някои от баровете, които приятелките на Пени бяха споменали, но барманите се заливаха от смях на въпросите ми — те виждаха хиляди сладки млади жени всяка седмица.

Бони и Пени бяха някъде в Ню Йорк, но нямах представа къде. Помислих си, че мога да полудея, ако просто седя и чакам Пени да се обади. Чувствах се по-добре, докато обикалях наоколо и все пак правех нещо. И изведнъж непредсказуемите мозъчни клетки ми помогнаха да направя връзка. Анет беше казала, че понякога Бони излизала с някакъв рокаджия, някой, който бил от „Залата на славата“. Това ме подсети поне за дузина, един от които бе и моят стар приятел Ройс Найт. Така че се отправих към „Лоун Стар Кафе“, за да направя едно пътуване в миналото.

Пристигнах тъкмо за второто шоу и си намерих маса на горната тераса, откъдето виждах добре. Поръчах си сандвич и бира, сетне на сцената се появи Ройс и аз щастливо се засмях, връщайки се двайсетина години назад в Нешвил. Една вечер пиех бира в „Туутсис Оркид Грил“ в компанията на продуцент на име Бъди Килън. Бъди ми посочи един младеж, който играеше на флипера.

— Виждаш ли това момче? Може би е следващият Елвис.

Видях хлапе с голям перчем, обуто в тесни джинси и ботуши. Можеше да е просто един от тези хиляди млади китарни инквизитори, всеки от които мечтаеше да стане следващият Елвис. Но в него имаше нещо по-специално, нещо в профила му, нещо в поведението му, затова накарах Бъди да го покани при нас. Накрая тримата се озовахме в моя апартамент, където Ройс пя до сутринта. Когато започна „Торнадо“, Бъди ми смигна и прошепна: „Номер едно!“.

Седмица по-късно те записаха „Торнадо“, а два месеца след това парчето наистина стана номер едно. Междувременно аз написах материал за Ройс и той ми беше благодарен — по онова време повечето репортери все още не приемаха рокендрола на сериозно. Същото лято, след като той вече бе направил втори хит и се появи в шоуто на Ед Съливан, аз тръгнах с него на турне — най-голямата проклетия, която някога бях преживявал, поне до първата ми президентска кампания. Претъпкани зали с тийнейджъри, които разбиваха вратите, катереха се през прозорците, блъскаха се и правеха всичко възможно, за да се доберат до Ройс — или до мен, или до барабаниста, или до шофьора на автобуса му, или до който и да е от тези, които имаха достъп до неговото величие и слава. Ройс наистина не отказваше на момичетата, но музиката беше на първо място. Понякога можеше да се заключи в стаята си, да извади молив и бележник и да пише песни. Веднъж ми каза: „Тези деца, те ме вдъхновяват; не съм за чукането, Грейди, аз просто искам да ги разбирам, защото това е всичко, което имам“.

За около две години Ройс ги разбираше така добре, както всеки друг. Той сякаш беше включен на тяхната честота, идеално пасващ на мечтите и мъките на американските тийнейджъри. Тогава написа две или три песни, които ще останат вечни — „Рок около часовника“, „Сладка малка шестнайсетгодишна“ и „Клоунът на Кати“, песни, които ще бъдат живи, докато хората слушат рокендрол. Но след това плочите му престанаха да се продават, той се забърка с наркотици, скандали със звукозаписната фирма и всичко останало. Един ден през 1970 ми се обади някакъв тип и съобщи, че Ройс бил настанен в частно психиатрично заведение. Третата му жена го бе пъхнала там с обвинението, че се опитва да я убие, и той бе помолил един пазач да ми звънне. Наех адвокат и го измъкнах, но после с Линда заминахме за Франция и загубих връзка с Ройс. Четох в „Ролинг Стоун“, че се е отказал от концертите и се е нанесъл в семейната си ферма в Западен Тексас, а после, може би преди година, разбрах, че се е завърнал на сцената с успешно шоу в Лас Вегас.

Сега, от масата си на терасата, го видях да изскача от сенките, ухилен, самоуверен — един принц на рокендрола в старите си джинси и прашни ботуши — и кръвта ми забушува. Когато прозвучаха първите акорди на „Торнадо“, очите ми се овлажниха. Ройс беше правил много неща, но си оставаше един мечтател от Западен Тексас, който никога не бе искал повече от това да прави музиката си. Беше платил висока цена за мечтата си, но бе оцелял и някои от нас винаги щяха да го обичат.

Когато свърши програмата си, слязох долу да го поздравя.

— Как си, приятел? — ухилих се аз.

Той за момент се втренчи в мен. Лицето му не бе като отпреди двайсет години и в погледа му имаше някаква горчивина и твърдост, но само след миг отвърна на усмивката ми и в изражението му се прокрадна онази момчешка невинност, която бе в основата на гения му.

— Грейди, кучи сине, ти ли си?

Прегърнахме се и отидохме до неговата маса.

— Какво, по дяволите, става с теб? — попита той. — Чел съм всичките ти книги. Наистина ги закопаваш.

— Правя каквото мога — отвърнах аз.

— Ти и аз, Грейди — ние двамата сме артисти, живеем от акъла си.

— Чувам, че връщането ти е голяма бомба. Дори са те напъхали в „Залата на славата“.

Ройс направи гримаса.

— Трябваше да вляза там още първата година. Проклетите музикални компании прецакват всичко.

Келнерът му донесе кафе. Той изсипа две пакетчета захар и го разбърка.

— Приключи ли с другите неща, Рой? — попитах го аз.

Той сви рамене.

— Малко вино, малко трева, но нищо по-сериозно. Щом веднъж усетих скоростта, реших да остана чист.

Той отпи от кафето си.

— Спомняш ли си, Грейди, казвах, че когато стана на четиридесет, ако въобще доживея дотогава, ще спра да пея „Торнадо“ и „Едилу“?

— Разбира се, че си спомням. Дори го написах в една статия.

— Е, сега ги пея. Щото хората ги искат. Пиша нови парчета, които са по-готини, но те искат старото. И ето ме тук. Пея „Торнадо“. Шибана стара песен, ама добра.

— Хората я обичат, Ройс. Прави ни по-млади.

И наистина беше така. Когато чух песните на Ройс, времето се върна, отново бях хлапак, свалях Линда, танцувах в Тенеси на лунна светлина и се чувствах по-млад, отколкото поколението на дъщеря ми някога щеше да бъде.

Ройс тъжно се усмихна. Наоколо се тълпяха хора, които искаха автограф или просто да си побъбрят за доброто старо време. Едра жена на около четиридесет обви ръце около Ройс и се изкикоти за „онази нощ в Бъфало“, след което представи дъщеря си, която също се изкикоти. Ройс кимаше и мънкаше, а най-сетне се обърна към мен и каза:

— Хайде, да изчезваме оттук.

Навлече коженото си яке и ме изведе на Тринайсета улица. Барабанистът и басистът вървяха зад нас.

— Разкажи за „онази нощ в Бъфало“, Ройс — подкачих го аз.

— Човече, понякога те посочват децата си и многозначително се хилят, сякаш… Сещаш се. Или пък някое красиво момиче идва и казва: „Мисля, че ти си баща ми“. — Той въздъхна. — Мога да ти разкажа някои историйки, братле — да ти дам сюжет за истинска книга. Ей, какво ще кажеш за едно питие?

— Разбира се — отвърнах. — Къде? Във „Вилидж“?

— Познавам един тип, който сигурно в момента е вдигнал купон. Хайде да проверим.

— Както кажеш. Кой е той?

Той вдигна ръка за такси.

— О, нещо като бизнесмен. Истинска личност. Понякога се занимава с наркотици.

Ройс можеше да бъде влудяващо небрежен.

— Как се казва? — настоях аз.

Едно такси спря.

— А? Казва се Ник. Ники Алегро.

Имах само миг на разположение. Исках да видя апартамента на Алегро. Почти очаквах да открия там Бони или някой, който може би знаеше къде е тя. Но бях ли в безопасност? Доколкото си спомням, Алегро не ме познаваше. Страхувах се от него, но очевидно именно той бе паякът в центъра на паяжината, в която и аз се бях оплел. Бях отчаян. Продължавах да се питам защо не звънна Пени, и се опасявах, че някъде е затворена.

— Звучи чудесно — казах на Ройс. — Да тръгваме.

Той съобщи на шофьора някакъв адрес в северната част на града. Барабанистът и басистът също се качиха, но двамата си имаха собствен разговор, свързан с религия или нещо подобно. Не обръщаха никакво внимание нито на мен, нито на Ройс. Казах му, че търся момиче на име Блеър, което го познавало. Той се замисли за минута. През живота му бяха минали десетки жени, едва ли можеше да си спомни дори бившите си съпруги.

— Висока блондинка? Много готина, но на настроения? Понякога се отнася нанякъде?

— Това е тя.

— Срещнах я в Ники. Излизахме няколко пъти. Виж, когато ходя по разните партита и барове, трябва да имам готино гадже до себе си. Да поддържам имиджа.

— Знаеш ли къде живее? Имаш ли телефон или нещо подобно?

Той поклати глава.

— Винаги тя идваше у нас. Ей, искаш ли да попитаме Ники? Той може да знае.

Замислих се.

— Да, попитай го. Но не казвай, че аз съм те накарал. И не му казвай името ми. Кажи му… По дяволите, кажи му, че съм твоят адвокат от Нешвил.

Ройс сви рамене. Беше майстор на подобни интриги. По време на турнета обичаше да се забавлява с три-четири жени едновременно, без те да разбират за това. Стаите им бяха на различни етажи в хотела му.

За да сменя темата, попитах:

— Нямаш ли си нещо сериозно?

— Приключих със сериозните връзки — отвърна Ройс. — Човече, те просто изсмукват кръвта ти. Плащам петдесет хиляди годишно на жени, които не мога да си спомня, и на деца, които никога не съм виждал. Когато искам гадже, обаждам се на румсървиса.

— Само не ми казвай, че си ерген!

— Не бе, братле, просто престанах с чукането!

И двамата се засмяхме. Ройс обичаше да се прави на стар циничен рокаджия, но знаех, че всъщност е интелигентен и добре възпитан човек. Винаги се бях възхищавал на смесицата от грубост и уязвимост у него. В Ройс имаше нещо детинско. Жените го разрушаваха, а славата го направи самотен. Беше нещо като динозавър и същевременно като невинно момче, преследващо звездата си и игнориращо останалите по пътя си. Познавах няколко от жените, които той наричаше кръвопийки. Те пазеха и сладки, и горчиви спомени от запознанствата си с Ройс — любовта им, песните, които той бе написал за тях, но и това как ги бе напуснал, когато те забременяваха. Може би това бе проклятието на Ройс, цената, която плащаше за таланта си — да бъде обречен да се влюбва непрекъснато.

— Колко пъти си бил женен, Ройс?

— Пет, струва ми се. Няколко бяха анулирани — не ги броиш, нали? За жените, които наистина обичах, така и не се ожених. Това просто щеше да провали всичко. Момичето, за което написах „Едилу“, сега е омъжено за някакъв шибан зъболекар в Абилин. — Той въздъхна. — Ти още ли си с Линда?

— Вече двайсет и две години — казах аз.

Той поклати учудено глава. Завихме по „Мадисън авеню“.

— Не се ли срещаш с някое гадже?

Ухилих се лукаво.

— Всъщност, Ройс, Линда не знае, че съм тук — доста е сложно за обяснение — затова, за бога, не използвай истинското ми име на този купон. Наричай ме другояче. Например…

Ройс оголи зъби, доволен от моето падение.

— Ей, ще ти викам Мелвин Т. Стъбълфийлд! — Той гръмогласно се изсмя, спомняйки си за бездарния композитор, когото познавахме навремето в Нешвил. — Ей, момчета, запознайте се с Мелвин Т. Стъбълфийлд!

Двамата ни погледнаха така, сякаш бяхме полудели.

Скоро таксито спря пред една сграда на 110-а улица, където живееше Ники Алегро.