Всички удоволствия

9.

Щеше ли да се съгласи прелестната Линда с тази безплатна почивка в розова вила точно над Литъл Дикс Бей?

Не, хиляди пъти не. Принцесата би предпочела да умре, вместо да преживее нещо подобно!

Точният отговор бе:

— Тези… тези главорези няма да ме накарат да напусна дома си!

— Една седмица в разкош и безгрижие. Орхидеи. Ром. Слуги. Звездни нощи. Къпане на лунна светлина.

— И без никой, който да ме прегърне.

— Добре, ще остана тук с теб.

— Не, трябва да намериш Бони. Хари Прескът и Орт Бътлър ще оплетат конците. Тръгвай! С мен всичко ще е наред.

Изрових пистолета си. Преди много години ни разбиха първия апартамент и откраднаха стереоуредбата и бижутата на Линда. Като всеки нормален американски младеж аз изпаднах в неописуема ярост. Излетях навън, жаден за отмъщение, и си купих необходимата вещ, която Линда често наричаше „точния стрелец“. Имах грандиозен план — да открия престъпниците и да ги изпозастрелям. Но скоро помъдрях и скрих пистолета в килера, увит в стар пуловер. Не се бях сещал за него от години, ако изключим случая, когато бях твърдо решен да гръмна между очите един литературен критик.

Разбира се, да държиш оръжие в къщата си, е чиста лудост. Защо ли? Заради научно доказания факт, че на всеки тридесет и седем минути в Америка някоя жена застрелва мъж. В 78.9% от случаите това е съпругът й, в 83.5% жената никога преди това не е стреляла, а в 96.7% е успявала да го уцели точно в средата на челото.

С други думи, мъж, който крие пистолет в къщата си, може да обвинява само себе си, когато дойдат да го изнесат с краката напред.

Независимо от печалната статистика аз имах пищов. Извадих го, почистих го и го предложих на Линда.

— Махни това ужасно нещо оттук! — извика тя, сякаш й предлагах кой знае какво.

И аз заминах за Ню Йорк с „точния стрелец“, опакован прилежно в багажа ми.

По време на полета си припомних всички споменати от Бони имена. Тефтерчето беше пълно с инициали и съкращения, но имаше и някои телефони, тъй че със сигурност щях да открия поне част от клиентите й.

Другата тетрадка бе коренно различна. Вероятно след разговора ни Бони беше записала отделни подробности от сексуалните си приключения. Очевидно е смятала, че това е основата на бъдещата ни съвместна книга. Попрочетох малко и се отвратих. Най-озадачаващият епизод бе за някакъв дилър, който обличал Бони в ученическата униформа на дъщеря си, повалял я на кухненския под и крещял „Ти, малка курво! Кучка такава!“, след което уж я изнасилвал и минути по-късно молел за прошка.

Апартаментът на Орт Бътлър в „Уолдорф Тауърс“ бе точно това, което и очаквах — три спални, персийски килими, картини на импресионисти и индиански произведения на изкуството, плюс свежи цветя във вазите. На едната стена висяха фотографии, запечатали самия Орт на риба с Хемингуей, в разговор с Хрушчов, на голф с Никсън, танцуващ с Ава Гарднър. Този човек наистина си е поживял. От рецепцията ме уведомиха, че шофьор и луксозна лимузина очаквали моите нареждания. Което означаваше обаче, че Орт щеше да знае къде ходя, но какво от това? Нали бяхме на една страна?

Бони беше споменала жена на име Рут, която работела в компания за недвижими имоти и между другото набирала момичета. Разлистих жълтите страници и започнах да звъня на разни телефони и да се правя на идиот, докато най-сетне една жена не възкликна: О, сигурно имате предвид Рут Орландо! Тя е в „Хедрик енд Уолър“.

Накарах намръщения си млад шофьор да кара към офиса на тази фирма и там попитах за Рут Орландо. След малко се появи впечатляваща блондинка на около четиридесет, с трапчинки на бузите, дълги мигли и златни бижута.

— Мисис Орландо, един господин иска да ви види — обяви секретарката.

Блондинката ме простреля с учуден поглед.

— Да?

Устните й бяха яркочервени, очите й — с цвета на парите. Представих й се, без да й обяснявам с какво точно се занимавам. Тя се усмихна извинително — закъснявала за среща.

— Отвън ме чакат кола и шофьор — оповестих аз великодушно. — Мога да ви откарам.

Бях сигурен, че е от типа жени, които биха се впечатлили от лимузината на Орт, и не сбърках. След малко, вече разположили се в дълбоките тапицирани седалки, тя попита:

— А сега, мистър Малой, бихте ли ми казали за какво става въпрос? Малко приятно апартаментче? Или пък вила с градина?

— Всъщност търся две млади жени — Блеър и Анет.

Рут Орландо с нищо не показа, че е шокирана от подобно разкриване на втория й бизнес. Напротив, сякаш й стана забавно.

— О, тези двете… И как точно ме свързахте с тях?

— Срещнах ги миналата седмица. Казах, че си търся къща, и те ви споменаха. Загубих телефоните им, но си спомних вашето име.

— Вие сте любопитен човек. Добре, ще се опитам да ви помогна, но навярно знаете, че младите момичета постоянно са в движение.

— Надявах се да ги видя тази вечер.

— И двете ли?

— Ако е възможно.

— Нека помисля. Окей, заповядайте в моя апартамент, да речем, около десет. Ще имам гости. Възможно е сред тях да бъдат Блеър и Анет. Със сигурност обаче ще има други интересни млади момичета. Да разбирам ли, че предпочитате млади жени?

Ухилих се лукаво.

— Аз съм човек, който цени и опита.

Спряхме на мястото на срещата й и тя ми подаде визитната си картичка, като написа нещо на обратната страна.

— Блеър сменя местоживеенето си горе-долу веднъж седмично. Ще ви дам адреса на Анет.

Хвърлих едно око на написаното и измъкнах от джоба си две стодоларови банкноти. Очевидно тя бе от жените, които предпочитаха благодарности в брой.

— Благодаря — отвърна тя, след като видя банкнотите. — Наистина минете довечера. Имам чувството, че ще се разберем по всички въпроси.

Насочих се право към адреса, който ми бе дала — нов блок във „Вилидж“, близо до пресечката на „Блийкър“ и „Томпсън“. Ако изобщо това бе апартаментът на Анет, за съжаление нямаше никой, а портиерът отказа да бъде подложен на кръстосан разпит. Излязох на улицата и тъкмо се чудех какво да правя, когато един мъж ме приближи и попита:

— Грейди Малой?

Беше на около четиридесет, висок и слаб, с приятно лице и прошарена коса, но това, което най-много привлече вниманието ми, бе облеклото му. Нови черни мокасини, спортна жилетка, синьо-бяла риза, вратовръзка в пастелни цветове и елегантно палто от туид — малцина американци биха имали дързостта да се облекат по този начин, без да са сигурни, че не са сгрешили. На подобни неща те учат дори и в колежа — вече е твърде късно. За да се облечеш така, някой трябва да те е обучавал от малък и на дванайсет години да си достатъчно разумен, за да знаеш, че умните купуват от „Брукс Брадърс“ ризите, но не и костюмите си. Външният вид на непознатия мъж срещу мен издаваше принадлежността му към американския елит, който свързвах най-вече с наследените богатства, старите адвокатски кантори, Джордж Буш и Пиер Дюпон.

Продължих да го гледам втренчено, докато той не каза:

— Грейди? Аз съм Лий Драпър. Обядвал ли си?

Признах, че не съм.

— Зад ъгъла има приятно ресторантче.

Въздъхнах и го последвах. Кварталът беше доста приятен. Наблизо бе театърът, където преди години с Линда гледахме „Фантастичните“. Магазини за дрехи и грънчарски дюкяни се редуваха с гръцки и италиански ресторанти. Чудех се как ли ме е открил Драпър. Вероятно шофьорът е докладвал за разходките ми. Ползването на лимузината си имаше последици.

Ресторантчето наистина бе превъзходно. Драпър поръча филе, ръжен хляб, горчица и бира. Аз се съгласих с избора и седнахме на масата до прозореца, откъдето можех да наблюдавам лимузината, утихнала на забранено за паркиране място.

— Хари ми даде визитката ти — казах. — Имах намерение да ти звънна.

Лий Драпър повдигна вежди. Изглеждаше също толкова интелигентен, колкото и елегантен, но лицето му излъчваше нещо сурово и арогантно — блясъка на очите, извивките на устните. Гледам на лицата така, както ФБР — на отпечатъците. Мисля, че те казват почти всичко, което те интересува. Драпър определено не ми вдъхваше пълно доверие.

— Честно казано, Орт се безпокои за теб — промърмори той.

И аз си мислех нещо подобно.

— С какво точно се занимаваш?

Усмивката му беше като изрязана с бръснач.

— Пазя хората живи.

— Бизнесът сигурно е добър.

— Направо трепач.

Отново ме подразни. Животът ми мина в занимания с думи и бях успял да си създам някои може би не съвсем полезни предразсъдъци. Втрисам се от хора, които използват думата „трепач“. Да не говорим за изрази от рода на „широк кръг въпроси“ или „заформям парти“.

— И аз трябва да се възползвам от защитата ти?

— Орт дълбоко цени желанието ти да помогнеш в търсенето на момичето. Но в случая може да са замесени опасни типове и той не иска да се подлагаш на излишен риск в дела, които всъщност не те засягат толкова лично.

Кратката му реч бе възхитителна и аз не повярвах на нито една дума. Не забравяйте, че съм експерт по възхитителните речи.

— Вчера той беше доста нетърпелив да се захвана с това.

— Променил е мнението си.

— Което означава, че трябва да хвана следващия самолет за вкъщи?

Драпър вдигна ръце помирително.

— Можеш да останеш в апартамента в „Уолдорф“ още няколко дни и да си починеш. Или, ако искаш, да ви заведем с жена ти в Литъл Дикс Бей. Но първо трябва да ми кажеш с каква информация разполагаш, за да я използвам в диренето.

Колкото по-щедър ставаше, толкова повече се нервирах. Орт Бътлър ме мотаеше. Вчера искаше да му помогна, а днес праща мистър Елеганс да ме разкара.

А имаше и още нещо — информацията ми разкриваше Бони като момиче на повикване, което все още не бях готов да споделя нито с приятелчето тук, нито с Орт Бътлър.

Плюс факта, че когато изпадна в беда, тя не се беше обърнала за помощ към дядо Орт Великолепни, а към мен и сигурно си имаше причини. Част от мен обичаше Бони и мразеше това, което нейното богато, властно и ненормално семейство й бе сторило. Не бях готов да оставя съдбата й в техни ръце. Поне засега.

Отпих от бирата си.

— Вече се обадих тук-там. И след като съм започнал, мисля и да завърша делото. А после, ако има нещо, което те интересува, ще ти го кажа.

Драпър прокара хартиената салфетка по устните си. На челото му се открояваха три големи бръчки. Колкото повече се вглеждах в него, толкова повече ми ставаше ясно, че срещу себе си имам човек с доста грижи. Чудех се дали аз съм най-голямата му грижа в момента.

— Грейди, мисля, че трябва да знаеш, ние двамата с Орт сме наясно с… естеството на връзката на Бони с Моника Уилкокс.

— А Хари знае ли?

— Не. Когато Орт научи, инстинктът му, подобен на твоя, го накара… да измъкне момичето от кашата, без излишно да наранява родителите й.

Поредните възхитителни слова.

— И какво направи?

— Говори с мен. Казах, че бих могъл да се срещна с Моника, а ако е необходимо и с Бони, в ролята на семеен приятел. Но преди да успея да го направя, стана убийството на арабите и ситуацията се усложни.

Все още не го харесвах, но поне стигнахме до някакъв напредък.

— Предполагам, че Орт ти е разказал за касетата и за главорезите, които са открили Бони в Шарлътсвил?

Драпър изчисти някакви въображаеми прашинки от левия си ревер.

— Грейди, ситуацията изисква пълна концентрация.

Ако този педераст ме наречеше още веднъж Грейди, сигурно щях да му ударя един.

— Не мога да го докажа — продължи той, — но убийствата ми приличат на операция на Палмак.

Попитах какво е Палмак.

— Палмак е полуавтономен отдел на Мосад, израелското разузнаване. Имат доста гъвкав екип в САЩ с неограничени средства. Иначе казано, разполагат с ефикасна армия за защита на израелските интереси.

— Ударен отряд?

Драпър сви рамене.

— Въпросът е реторичен. Готови са да реагират на действията на ООП по цялото земно кълбо. Ако внимателно четеш вестници, ще забележиш известна закономерност в необичайната смърт на определени арабски лидери от време на време. Тези индивиди са опасни и не бихме искали да се занимават с Бони, както и с теб и със самия мен, впрочем.

— Защо са убили всички тези хора? Какво съдържа проклетата касета?

— Нямам представа. Колкото до убийствата, такъв е методът им на действие.

— Млади жени?

— Не, това не е обичайно и вероятно има връзка със същността на случая. Разбира се, може и да не съм прав. Може да не са от Палмак. Със сигурност обаче двама членове на саудитската кралска фамилия са били убити и саудитците няма да оставят нещата без последствия. Те ще отвърнат на удара, а моята задача е да запазя Бони от въвличане в схватката. Бих искал да улесниш работата ми и да ми съдействаш.

— Ще говорим утре — отвърнах. — Имам няколко срещи довечера.

— Това не е много мъдро.

— Да, сигурно не е — съгласих се аз. — Какво предлагаш?

Той за момент се поколеба, сякаш наистина щеше да направи мъдро предложение.

— За да накараме Палмак да не докосват Бони, трябва да намерим касетата и да им я поднесем на сребърен поднос.

Пак възхитителна реч. Нима Орт Бътлър някога е поднасял нещо на някого в сребърен поднос?

Защо толкова ме дразнеше Драпър? Отговорът не бе единствено в самия него, а по-скоро в това, което представляваше. Трябва да знаете, че Вашингтон е тъпкан с пари — пари, страх и алчност. Политици, отчаяно искащи да бъдат избрани, се кооперират с определени групировки, отчаяно искащи да имат влияние. Но щом веднъж политиците приберат парите, те вече не знаят какво да правят. Тогава се появяват „консултантите“, скрита армия от самолюбиви експерти, които за съответната сума ще ви напишат речи, ще изгладят имиджа ви, ще запишат телевизионните ви клипове и ще дискредитират опонента ви. Тези меркантилни типове се въртят около Вашингтон като мухи около лайно и Лий Драпър просто беше един от тях, макар и по-излъскан.

Той ме последва на улицата.

— Ще се чуем — казах му.

Шофьорът успя да отвори вратата пред мен, без дори да излиза от лимузината. Обърнах се към Лий Драпър, най-добре облеченият в света специалист по опазване на хората.

— Кажи ми, бил ли си някога в „Брукс Брадърс“?

Лицето му се изопна в предпазлива усмивка.

— Разбира се. А ти?

— Не — отвърнах аз. — Дори не съм минавал оттам.