Всички удоволствия

11.

Върнах се в „Уолдорф“ и освободих шофьора. Във временната си баровска квартира хапнах един сандвич и звъннах на Линда. Тя беше говорила с Пени, но нищо не знаеше за Бони.

Бог знае, не ми се искаше отново да излизам, но не можех да пропилея вечерта. В тетрадката бе споменат един режисьор, от чиято работа се възхищавах години наред. Бони беше написала:

Можеше ли да потърси скривалище чрез него? Да, но тази вечер нямах намерение да се изправям срещу самотен и тъжен старец.

И затова взех такси и се насочих към апартамента на Рут Орландо.

Тя ме посрещна усмихната и меко стисна ръката ми. Не знам защо, но за миг си представих Моника. Тя също беше красива.

Рут ме поведе навътре.

— Толкова се радвам, че дойде — прошепна тя.

Чудех се за какъв ли ме взема? В нейните очи може би бях старият глупак, който не може да обуздае нагона си?

Апартаментът на Моника беше огромен и бляскав, а този на Рут — малък и уютен. Две свързани стаи с камини, свещи, кожени кресла и тиха музика. Звучеше Сара Вон. Сервитьор сновеше насам-натам с напитки и ордьоври. Имаше около петнайсетина души, предимно млади жени и мъже на средна възраст. Светлината от свещите придаваше усещането за уединеност и интимност.

Седнахме до малка, изящна масичка и в следващия миг ни поднесоха шампанско.

— Удобно ли се чувстваш? — попита тя.

— Повече от удобно.

— Радвам се. В определени моменти хората заслужават истински удоволствия.

— И ти ги осигуряваш?

— Осигурявам обстановката. Истинското удоволствие идва отвътре.

— Като наркотик е — казах аз. — Чувствам се отнесен.

Ласкаех я, но в думите ми имаше малко истина. След сцената с Джилс Кеслър тук се чувствах направо в рая.

— Най-силният наркотик е любовта — усмихна се Рут.

— Любовта или сексът?

— Според мен те са свързани. Ти как мислиш?

— В тази връзка най-голямото предизвикателство е да живееш щастливо само с един човек.

Имам перверзния навик винаги да отнасям темата към моногамията. Веднъж, на един купон в „Плейбой“, се опитвах да убедя Хю Хефнър3, че бракът е по-висше състояние от многобройните и безразборни връзки с очарователни и надарени двайсетгодишни момичета. Хеф, Бог да го благослови, просто цъкна с език и каза: „Не разбираш. Опитах брака и не се получи“.

— Сигурно — Рут продължаваше да се усмихва, — аз живея с много илюзии. Сексът с един непознат, когото няма да видиш повече, може да е красивият миг, споменът, който никога да не угасне. Обичам да помагам за достигането на такъв момент. В крайна сметка аз работя в бизнеса на удоволствията.

Усмихнах се, защото изразът ми хареса, пък и осъзнах, че и аз съм в същия бизнес, макар и в друго негово разклонение. Уви, светът се интересуваше много повече от нейните продукти, отколкото от моите.

Тя пое ръката ми и очевидно нямаше нищо против просто да седи така и да слуша как Крис Конър пее „Пролетта е тук“. Въпреки нежеланието си, трябваше да разваля магията.

— Мога ли да те попитам нещо не съвсем приятно?

— Не приличаш на такъв човек, Грейди.

— Познавах Моника Уилкокс. Знаеш какво се случи с нея. Това не те ли плаши?

За момент погледът й охладня. Сетне се усмихна измъчено.

— Самолети катастрофират, но ние продължаваме да летим, нали?

Аналогията беше идиотска — все пак говорехме за хладнокръвно убийство, а не за падащи самолети — но преди да отговоря, сервитьорът се приближи и пошепна нещо на Рут. Тя се изправи.

— Извини ме. Трябва да поздравя един гост. Чувствай се като у дома си. Запознай се с момичетата — ако, разбира се, нямаш нищо против да ме накараш да ревнувам.

Тя изчезна и аз останах до масичката, щастлив, че съм сред сенките, че мълча и просто наблюдавам какво става около мен. Жените бяха красиви, но една евроазиатка направо ме зашемети. Мъжете, между четиридесет и петдесетгодишни, имаха вид на проспериращи. Грозноват и нисък червенокос адвокат досаждаше на едно от момичетата с последното си спечелено дело, висок мъж с патрициански обноски разказваше за небостъргача, проектиран от него. Момичетата слушаха с привиден интерес и се усмихваха чаровно. Това ли искахме ние, мъжете — дори повече от секса — илюзията, че сме обожавани от красиви и млади жени?

В другата стая танцуваха. Песента се наричаше „Всичко, което знаем“ и ми напомни за едно момиче от Тенеси преди много години. Когато младата жена излезе от сенките и се настани до мен, не я познах. Беше заменила тениската „Толкова много мъже…“ с нещо тъмно и блещукащо.

— Аз съм Анет — каза тя.

— Да.

Все още витаех в спомените за момичето и за „Всичко, което знаем“ в онази призрачна и полутъмна викторианска къща, преди тя да замине за Париж, за да се самоубие. Изгубен между миналото и настоящето, аз погледнах към жената до мен и попитах:

— Да потанцуваме ли?

Тя ме отведе в другата стая. Анет беше висока и силна, с широки, изящни рамене, сякаш създадени за прегръдка. Аз я прегръщах и си мислех за стотиците неща, които бих могъл да правя с нея, но все пак задаването на въпроси не беше сред тях.

— Къде съм те виждала?

— При Моника. Аз съм приятелят на Бони… на Блеър.

Усетих как тялото й потръпна, но трябваше да продължа.

— Опитвам се да я открия. Можеш ли да ми помогнеш?

— Не.

Песента свърши. Стояхме един срещу друг.

— Къде би могла да се скрие?

— Не знам. Не искам да знам.

— Тя ти е приятелка. Не те ли интересува какво би могло да й се случи?

— Донеси ми нещо за пиене. Бърбън.

После седнахме до масичката и тя проговори:

— Мразя я тази история, защото аз я вкарах в нея. В началото парите изглеждат върха. Не знаеш и не можеш да си представиш гадостите, които ти предстоят. Дори Моника не знаеше. Ямата е бездънна. Надолу, надолу, надолу.

Тя сведе глава. Поех ръката й, не исках да се разплаква.

— Откъде си, Анет?

Тя горчиво се засмя.

— Аз ли? О, аз съм класическият американски пример. Дъщеря на свещеник от Небраска, която искаше да бъде самостоятелна. Дойдох тук, за да стана актриса. Повечето от момичетата са такива. Прослушвания, уроци, работиш като сервитьорка, чакаш, надяваш се, мечтаеш, гладуваш. После някой ти предлага лесни пари. Знаеш ли защо съм курва? Защото съм дяволски честна. Дължах пари на много хора и единственият начин да ги върна, бе да работя за Моника. Така започнах със срещите и изплатих дълговете си, с тази разлика, че скоро затънах още повече, защото се забърках с кокаина. Не ме бива за охолен живот.

— Анет, кой уби Моника?

Надявах се да измъкна истината от нея, но тя ме разби.

— Не знам. Аз просто искам да оцелея. Твърде много хора задават въпроси. Напускам града. Има един адвокат, току-що е спечелил голямо дело, и ще ми даде пари. Аз ще отида някъде и ще го чакам.

— Онази вечер, при Моника, когато арабите бяха там, споменаха ли нещо за… израелското разузнаване или Халид Ясин, защо е тук, каква е тази касета?

— Никога не ги слушам. Досадно е — само петрол и политика.

Тя нервно потръпна.

— Анет, към кого би се обърнала тя? Къде би могла да се скрие?

— Нейният приятел? Може би…

Внезапно млъкна и очите й се разшириха. Проследих погледа й и съзрях горилата, която бях срещнал и при Моника. Ники Алегро, според думите на Бони. Беше на барчето, с гръб към мен, не можех да сбъркам тези рамене. Той излъчваше сила и агресивност. Видях как го обслужи барманът и как останалите го поздравиха и после отклониха погледи. Анет се притисна до мен.

— Кой е той?

— Не питай.

— Бони го познаваше. Може би той знае къде е тя.

— Моли се на Бога да не знае.

Тя отиде до адвоката в другата стая, прошепна му нещо, той заряза евроазиатката и последва Анет към външната врата.

Всяка моя клетка ме предизвикваше да се изправя срещу Ники Алегро (това ли беше истинското му име?) и да го попитам къде е Бони, но не го направих. Щяха ли да го впечатлят вашингтонските ми връзки? Щеше ли въобще нещо да го впечатли, освен може би пистолетът, опрян в гърлото му? Нямаше ли страхът да завърже езика ми? Седях сред сенките и го наблюдавах, без самият аз да бъда видян. Чух го как си бъбри с бармана за следващия мач на „Джайънтс“ и как барманът се лигави: „Да, абсолютно сте прав, мистър Алегро“.

Пласьорът на наркотици кимаше разсеяно, после протегна чукоподобната си ръка към една купа с лешници. Беше облечен в палто от камилска вълна, което му пасваше като ръкавица. Контрастът между елегантното му облекло и животинското му излъчване беше зашеметяващ. Черната му брада беше перфектно подравнена а ла Мефистофел.

Отново ми се прииска да се изправя срещу него, и отново се поколебах. Единственото ми предимство бе, че не ме познаваше.

Алегро прекоси стаята и отиде при евроазиатката. Мъжът до нея се изпари. Тя запази усмивката си.

Видях, че Анет и червенокосото джудже адвокат се изнасят през външната врата. След миг отидох до прозореца — те стояха до едно такси. Тя го целуна и се вмъкна в таксито. Адвокатът остана на тротоара, притиснал опакото на ръката си до устата и загледан в отдалечаващия се автомобил, докато ноемврийският вятър разпиляваше опадалите листа по улицата. Питах се дали искаше да напусне жена си заради нея и какво щеше да се случи с дъщерята на свещеника, превърнала се първо в кандидатка за актриса, а после в наркоманизирана проститутка.

Именно тези мили фрагменти от живота бяха основната ми грижа, те съставяха пълнежа на романите, а не нелепото преследване, в което се бях забъркал. Трябваше да оставя полицията и Хари Прескът да се тревожат за Бони, Моника, арабите и цялата шибана каша. Не беше моя работа. В най-добрия случай просто си губех времето, а в най-лошия — рискувах живота си.

Докато гледах през прозореца, Ники Алегро внезапно изникна на улицата. Адвокатът с дългото сбогуване тъкмо се канеше да се пъхне на свой ред в таксито пред него. Алегро го хвана за яката, повдигна го и като парцалена кукла го хвърли настрана. Адвокатът падна хъркащ, а пласьорът се метна в колата.

Понечих да изляза и да помогна на дребния човечец, но нечия нежна ръка ме спря.

— Остави го — каза Рут Орландо.

Адвокатът се изправи и се затътри надолу по улицата, вятърът пилееше листата покрай краката му.

— Ще се оправи. Денят беше дълъг и труден. Все пак, добре че Ники се разяри там навън, вместо да го направи тук. Той е като ходеща бомба.

— Защо тогава го пускаш?

Устата й се разтегна в горчива усмивка.

— Защото не мога да не го пусна. Боже мой, имам нужда от нещо за пиене. Или каквото и да е. Ще дойдеш ли с мен горе? Светът там е далеч по-приятен.

Не се и съмнявах, че горе се таяха редки удоволствия. Бях очарован от красотата, цинизма и загадъчността на Рут, но просто не можех да изкача тези стълби. Когато бях по-млад, вярвах, че всичко ми е позволено, но оттогава видях твърде много. Две трети от мъжете, с които израснах, вече бяха женени за трети или четвърти път и имаха деца, които не искаха да говорят с тях, а мнозина дори бяха мъртви или в затвора, или в лудница, или пък борещи се с различните си пристрастявания. Сигурен съм, че в света съществуват определени правила, и ако твърде дълго се бориш с тях, те в крайна сметка те побеждават. Именно затова си тръгнах — не защото се отличавам с мъдрост, а просто от страх, от желание да запазя поне това, което притежавах в момента.

Хванах такси до „Уолдорф“. Поне няколко часа сън, преди да се кача на самолета за вкъщи.

Отворих вратата и когато посегнах към ключа за осветлението, от тъмнината долетя глас:

— Добър вечер, мистър Малой.