Всички удоволствия

3.

В „Алгонкин“ служителят на рецепцията и пиколото ме посрещнаха със сърдечното „Добре дошли отново, мистър Малой“. Преди двайсет години, по време на първите си пътувания в Ню Йорк, можех да си позволя приятна стаичка на втория етаж, точно над главния вход, за 16 долара на нощ. Сега ме очакваше апартамент за 330 долара, със свежи цветя и бутилка вино от управата. Асансьорите бяха удивително бавни, дните на Кръглата маса — отдавна отминали, но „Алгонкин“ носеше мили спомени. Именно затова винаги идвах тук.

Пристигнах във „Фор Сийзънс“ точно в един, но Фриц Хопър, агентът ми, както винаги закъсня. Бях на второто си „Блъди Мери“, когато той се появи и прекоси помещението със скоростта на акула, потупвайки по рамото известни агенти, редактори и телевизионни величия. Когато най-сетне доближи масата — неговата маса — ме погледна подозрително, сякаш очакваше да види на мое място Робърт Редфорд или Стивън Спилбърг. След което обвинително произнесе:

— Грейди, наддал си няколко килограма.

— Благодаря — въздъхнах аз, докато внимателният келнер сипваше в чашата му обичайната доза минерална вода. Фриц винаги поддържаше точно 60 килограма.

Известно време си поговорихме за най-различни глупости. Една от ранните ми книги бе станала невероятен бестселър в Япония. Филмовото бъдеще на друга бе под въпрос, тъй като жената на режисьора го съдеше с обвинението, че е луд („Как ли би могла да знае?“, попитах аз). Най-спешният проблем бе дали да се съглася на шестцифрена сума, предлагана от едни издатели за правата върху новия ми роман, или да оставя Фриц да потърси нещо по-добро.

— Тези глупаци не биха могли да продадат дори хладилник в Кувейт — отсякох аз. — Потърси нещо друго.

След това Фриц продължи да ме занимава с най-новите клюки в бизнеса, докато аз поглъщах всичко, което ми попаднеше пред погледа.

Фриц прибира 10 процента от хонорарите ми, но начинът, по който ми ги осигурява, подлежи на съмнение. Обича да казва, че е свършил чудесна работа, измъквайки ме от калта до висините, но понякога си мисля, че всичко, което прави, е просто да получава добрите предложения, да звънва по няколко телефона и да вдига крака на бюрото си в задоволство. Между нас има негласно съглашение веднъж или два пъти в годината да ме води на първокласен обяд. Зависи от гледната точка — дали той щедро ме черпи за 100 долара, или пък аз глупашки му плащам десетки хиляди само заради това стодоларово удоволствие.

Сигурно разбирате, че писателите са бедните роднини във всъщност елегантния свят на книгоиздаването. Ние винаги притесняваме всички, защото настояваме да се появяваме зле облечени и небръснати в най-шикозните ресторанти, често правим сцени, обяснявайки, че имаме да плащаме сметки и да изхранваме деца. Многострадалните ни агенти и редактори знаят, че всичко, което трябва да направят, е да ни напият и да ни изстрелят обратно там, откъдето идваме, надявайки се, че ще залегнем над ръкописите.

Когато келнерът донесе менюто с десертите, едва не се разплаках. Мислех, че съм умрял и съм попаднал в рая на калориите. Фриц не яде десерт, разбира се, затова аз си поръчах два, докато той се усмихваше опрощаващо. Обича да казва, че всички писатели са като децата. Когато приключих с десерта го полях с двойно бренди, Фриц подписа чек и излетя за среща с любовницата си, както впрочем прави всеки следобед, докато отчаяни писатели се опитват да се свържат с него по телефона. Междувременно се върнах в „Алгонкин“, метнах се на леглото и потънах в дълбок сън.

Може би щях да продължа да спя, ако рано привечер телефонът не иззвъня. Протегнах се в мрачината, като все още не бях сигурен къде се намирам. И останах слисан от приятния глас, който каза:

— Мистър Малой? Това съм аз!

— Какво?

— Аз! Бони! Пени не ви ли каза?

Споменът за разговора от предишната вечер се появи бавно, като в сън. Беше Бони Прескът, детето, което не бях виждал толкова години, но което по някакъв начин се нуждаеше от помощта ми.

Разбрахме се да се видим в „Блу бар“ след час.

Един от пороците ми е точността. Взех душ, облякох се — риза от „Гучи“, сив пуловер, най-хубавото ми кафяво палто, вратовръзка. Бях на едно от столчетата пред бара точно след шейсет минути — гроги, но все пак наред. Бони, разбира се, още я нямаше, но това не ме притесняваше. „Блу бар“ е едно от любимите ми местенца в Ню Йорк. Открихме го с Линда по време на първото ни посещение в големия град преди двайсет години, когато бяхме млади, бедни и доста влюбени. Тогава бях репортер с мечти за кариера, ставах по тъмно, за да пиша първия си роман, и си представях, че съм новият Скот Фицджералд. Събитията се развиха малко по-различно, но не се оплаквам.

Барманът се оказа начинаещ актьор и скоро потънахме в разговор за пиесите на Джон Гуеър. После барът се напълни и нямахме възможност да продължим дискусията. Бони вече закъсняваше повече от час, но аз проявявам разбиране към тийнейджърките. Пени веднъж ми каза, че можела да подлуди и най-търпеливия.

Пийвах си и си мислех за романа, който исках да напиша. Скоро забравих и за „Блу бар“, и за „Алгонкин“, и за Ню Йорк. Не знам колко време бе минало, когато усетих нечия ръка върху рамото си.

— Здравейте, мистър Малой.

Гласът бе колеблив и нежен като лунна светлина.

Обърнах се и видях млада дама, която трудно разпознах. Тази Бони, която си спомнях, беше хилавичка, дългокрака, връзваше косата си на конска опашка и носеше гривна на глезена си. Създанието сега пред мен беше една от най-красивите жени в Ню Йорк. Висока и слаба, с бледо овално лице, тъжни тъмни очи, впечатляващи червени устни и невероятна платинена коса. Сякаш виждах Мерилин на осемнайсет, точно преди да се появи по кориците на списанията.

Беше облечена семпло и стилно — с ботуши, дънки, зелена копринена блуза и бяло яке. Усмихнах се, поех ръката й и се потопих в големите й, широко отворени очи. Почувствах се успокоен. Красивите жени ми въздействат именно така.

— Пораснала си, Бони — измърморих.

Тя вече говореше.

— … Съжалявам, че закъснях, но имах проблеми с наемодателя си, голяма врява, сега трябва да видя приятелката си Моника — тя е сладур, ще я харесате — дължи ми едни пари, можем след това да отидем в онзи готин клуб…

Нещо не беше наред. Видът й беше спокоен, но думите й — някак забързани. Като красива картина, която гледаш не съвсем във фокус. Вярно е, че Бони винаги беше малко странна, но сега имаше и нещо повече. Наркотици? Оставих отговора за по-късно, взехме такси и отидохме да видим сладураната, наречена Моника.

Очевидно целта ни бе един блестящ небостъргач на „Фърст авеню“. Докато плащах на шофьора, Бони изчезна във входа на сградата. Беше толкова готина, че забравих възрастта й. Във фоайето тя поздрави бодигарда порториканец, който редеше пасианс.

— Хей, Бъзо, как е?

Онзи промърмори, че всичко е наред.

— Червеното вале върху дамата — продължи Бони. — Ще кажеш ли на Моника, че съм тук?

— Изненадай я. — Младежът сви рамене и сложи валето.

Докато се изкачвахме към трийсет и четвъртия етаж, тя ме хвана под ръка и прошепна:

— Всички тук ме наричат Блеър. Бони звучи доста детинско, не мислиш ли?

Ако Бони приличаше на младата Мерилин, то блондинката, която отвори вратата на апартамент 33-Б, бе като Вероника Лейк, очарователна в бялото си костюмче.

— Моника! — извика Бони.

Домакинята се остави да бъде прегърната, но през цялото време ме държеше под око.

— Това е Грейди — оповести Бони, с удоволствие произнасяйки името ми след толкова дълги упражнения с „мистър Малой“.

— Здрасти, Грейди. — Моника ме поглади с хладните си пръсти по бузата. — Влизайте. Тук няколко гости… пийват по едно.

Сякаш дочух югозападен тексаски акцент в отпуснатия й глас.

Апартаментът на Моника беше огромен. Отсрещната стена беше остъклена с великолепен изглед към Ийст Ривър. В двата края на стаята се издигаха облицовани с бял мрамор камини, около хромираните масички за кафе — черни кожени кресла и диванчета. Местенцето изглеждаше доста тузарско. „Кайнд ъф блу“ на Майлс Дейвис се носеше от елегантна уредба, а наоколо се виждаха големи вази със свежи цветя, ориенталски килими и ковьорчета с репродукции на Шагал. Върхът на всичко бе добре осветената вита стълба, която водеше към нещо като балконче, зад което очевидно се криеха сладки изненади.

Уви, в стаята имаше и хора, обградили една от масичките. Моника ни поведе към тях, а Бони се втурна напред като играчка с навита пружинка.

— Здравейте, аз съм Блеър! Помните ли ме?

Три ефектни млади дами седяха на пода. На тениската на едната пишеше „Толкова много мъже…“. Не схванах идеята, докато момичето не стана да поздрави Бони и не прочетох „… а толкова малко време“ на гърба й.

На диванчето седяха трима араби. По-младият, елегантно облечен, изглеждаше доста добре — с гладка мургава кожа, влажни кафяви очи и нежно лице. Другите бяха по-възрастни, по-пълни и по-зле облечени. И тримата похотливо огледаха Бони.

— Срещала съм те тук и преди — каза Бони на по-младия. — Ти си Ахмад, нали? Къде е брат ти? О, между впрочем, това е приятелят ми Грейди.

Разбира се, контето не стана да ме прегърне. Хвърлих едно око към него и компанията му и промърморих:

— За мен е истинско удоволствие, приятелчета.

След което се запътих към нещо по-освежаващо.

Моника и Бони ме последваха до бара. Гледката наистина беше великолепна. Ню Йорк винаги изглежда по-добре през нощта. Моника наля шампанско — приличаше на домашно вино — и попита:

— Нюйоркчанин ли си, Грейди?

— Живея във Вирджиния.

— Готино ли е там?

— Зелено и красиво като очите ти.

— Очарователен си. Какво те води насам?

— Работата — отвърнах. — Писател съм.

Жените често са се отнасяли с интерес към професията ми, но Моника реагира така, сякаш й признах, че масов убиец. Красивото й лице се стегна и тя погледна строго към Бони, която сякаш не забелязвайки гнева на приятелката си, бърбореше за неразбирателство с наемодателя си.

Точно в този миг странен вик изпълни стаята. Всички погледнаха нагоре — очевидно викът идваше оттам, арабите мигновено скочиха и бръкнаха под палтата си. Разбрах, че са въоръжени.

Друг арабин, може би брат на първия, се появи на балкончето, увит в чаршаф. Хилеше се, а едната му ръка размахваше бутилка шампанско. Блондинка в раздърпана роба се подаваше зад него, а ръцете й бяха обгърнали кръста му. Очевидно горе беше забавно.

Симпатягата в чаршафа нададе още един тарзански вик. Явно се беше почерпил добре. Замърмори на родния си език. Младият долу стана, извади нещо сребърно от джоба си и го хвърли нагоре. Онзи го хвана със свободната си ръка, отново се ухили и изчезна с блондинката.

Младежът на дивана се вторачи в Моника.

— Имаме нужда от още кокаин.

Тя все още изглеждаше ядосана.

— Блеър, може ли да поговорим за момент? — каза тя и двете изчезнаха нанякъде.

Започвах да се забавлявам. Повечето от времето си прекарвам в малка стая, заобиколен от измислици, затова винаги е възбуждащо, когато се сблъскам с истинския свят. Реалността е приятна за посещение, но не бих живял в нея.

Не исках да пропусна нищо и седнах до младия арабин. Държеше още една от сребърните играчки в ръцете си и ми я предложи, но с такова иронично изражение, сякаш бях твърде тъп, за да разбера за какво става въпрос. В интерес на истината, бях опитвал кокаин няколко пъти, но никога в компанията на непознати.

— Не, благодаря, амиго.

— Аз искам.

Беше девойката с блузката, на която пишеше „Толкова много мъже…“. Вече бях загубил интерес към надписа, очарован от това, което всъщност се криеше под него. Момичето беше щедро надарено. Младежът обаче не й обърна внимание.

— Шайка негодници — промърмори едната.

— С какво се занимавате, приятелчета? — попитах аз твърде високо, за да бъда пренебрегнат.

Младият ми хвърли един поглед, след което отговори на особен английски:

— Хвърляме много пари, за да подпомагаме великата ви нация.

И тримата се захилиха.

Моника и Бони отново се появиха.

— Разчитам на теб — каза Моника твърдо.

— Ще си помисля — отвърна Бони.

Тя докосна рамото ми.

— Грейди, те си имат планове. По-добре да си ходим.

— Не бързай — каза младият арабин, а двамата му гувернанти кимнаха със задоволство.

Станах.

— Удоволствие бе за мен, че ви срещнах, момчета.

Изтананиках няколко куплета от „Арабския шейх“, докато Моника ни изпращаше, но се съмнявам дали онези разбраха за какво става дума.

— Беше ми приятно — усмихна се Моника, студена като лимонада.

— Имаш интересни приятели.

Тя показа подобните си на перли зъби.

— Още нищо не си видял.

В асансьора Бони стисна рамото ми.

— Очарователна групичка — реагирах аз.

— Арабите са такива свине! — отвърна тя във внезапен изблик на гняв. — Имат много пари и си мислят, че могат да дойдат тук и да се отнасят с всеки като с боклук. Истината е, че арабският крал, знаеш, има стотици синове, които постоянно се забъркват в разни убийства и интриги. Затова родителите ги пращат тук и им дават торби с пари за жени, наркотици и хазарт и когато нещата се поуспокоят, си ги прибират у дома. Те се мислят за важни клечки, но всъщност са истински свине. Те мразят жените, просто ни мразят.

Не можех да следвам нишката. Спряхме на първия етаж и попитах:

— Тези горе принцове ли бяха?

— Двамата млади. Другите са бодигардове.

Тя разсеяно помаха на Бъзо, който все още не можеше да подреди пасианса си.

Едно такси спря точно до нас. Имаме късмет, помислих си, но типът, който се измъкна отвътре, ме накара да размисля. Беше с размерите на малка къща, кожата му бе мургава, имаше къса черна брада и тъмни очи, които блестяха злобно. Първо оставаш впечатлен от огромното му тяло, напъхано в добре скроен костюм и кашмирено палто, а сетне усещаш, че този човек излъчва студ. Нямаше причина да се плаша от него в средата на шумната и оживена улица, но присъствието му ме накара да потръпна. Когато видях, че всъщност той бе застанал на пътя ни и по лицето му плъзна самодоволна усмивка, хванах Бони под ръка.

— Къде се загуби, малката?

Гласът му беше тих и вледеняващ.

— Просто се мотая наоколо, Ники — отвърна тя изплашено.

За момент останахме неподвижни. Сякаш се бяхме изправили пред планина. Объркването и шокът ме вцепениха. Каква беше тази горила и откъде познаваше Бони?

— Ще дойдеш да се видим, нали?

— Разбира се, Ники — прошепна тя.

После той ни отмина и ние се мушнахме в таксито. Наредих на шофьора да кара към „Орсо“, един ресторант на „Таймс скуеър“, сетне се отпуснах назад и се опитах да подредя мислите си. Бони се сви до мен, тя цялата трепереше, облегнала глава на рамото ми.

— Кой е този? — попитах, докато таксито прекосяваше „Сентръл парк“.

— Името му е Ники Алегро. Снабдява Ахмад с кокаин. Колкото повече араби се появяват, толкова повече кокаин е необходим… О, господи, колко ги мразя. Мразя ги всичките…

Оставих я да поплаче. Мислех си за Моника, арабите и кокаина — за цялата тази отвратителна сцена. Бях вбесен и учуден, че Бони може да има нещо общо с подобни хора.

Таксито доближи ресторанта. Стиснах ръката й.

— Слушай, красавице, смятам да ти купя една огромна пица, а пък ти ще разкажеш на чичо Грейди какво по дяволите става. Ясно?

Тя прехапа долната си устна и кимна. Таксито спря, аз я хванах под ръка и я въведох в „Орсо“.