Вуду

10.

Ролс Ройсът избръмча през запуснатия град Керхонксън, плъзна се по напукания асфалтов път покрай хотел „Боршт Белт“, чиито прозорци изглеждаха като слепи със спуснатите върху тях капаци, след което продължи надолу по мрачната речна долина, обградена от влажни дървета. Последен стръмен завой и една избеляла и олющена къща във викториански стил изникна насреща, свързана с комплекс ниски тухлени постройки, заобиколени от ограда с метални халки. Килната табелка, потопена в сянката на късния следобед, известяваше, че влизат в Дом за доживотна грижа Уилоуби Менър.

— Исусе — каза Д’Агоста. — Прилича на затвор.

— Това е една от най-позорните дупки за недъгави и възрастни в щата Ню Йорк — каза Пендъргаст. — Папката им за нарушения на санитарно-хигиенните норми е дебела три педи.

Те минаха с колата през отворената порта покрай една празна будка и пресякоха широкия и празен паркинг за посетители, с избуяли плевели в мрежата от пукнатини. Проктър приближи колата до главния вход и Д’Агоста излезе от купето, вече съжалявайки за напуснатите удобни седалки. Пендъргаст го последва. Влязоха в Дома през две мръсни плексигласови врати и се оказаха във фоайе с миризма на мръсен килим и старо картофено пюре. Написана на ръка табелка на една дървена поставка в центъра на помещението гласеше:

Надраскана небрежно стрелка сочеше към един ъгъл, където една жена, седнала зад бюрото, четеше „Космополитън“.

Д’Агоста свали значката си.

— Лейтенант Д’Агоста, специален агент…

— Часовете за посещения са от десет до два — долетя гласът зад списанието.

— Извинете. Ние сме полицейски служители. — Д’Агоста нямаше намерение да слуша повече глупости от никого, не и в този случай.

Жената най-накрая остави списанието и ги погледна.

Д’Агоста изчака погледът й да се плъзне по служебната му значка за момент, след което я прибра в джоба на сакото си.

— Дошли сме да се срещнем с госпожа Гладис Фиъринг.

— Хубаво. — Служителката натисна бутона за интерком и изкрещя в него: — Едни полицаи тук искат да се срещнат с Фиъринг! — Тя се обърна към тях с лице, върху което досадата бе заменена от неочаквано желание да им угоди. — Какво се е случило? Да не би някой да е извършил престъпление?

Пендъргаст се наведе напред, възприемайки поверителен маниер:

— Всъщност, да.

Очите й се разшириха.

— Убийство — прошепна Пендъргаст.

Жената зяпна и сложи ръка пред устата си.

— Къде? Тук?

— Ню Йорк сити.

— Да не е бил синът на госпожа Фиъринг?

— Имате предвид Колин Фиъринг?

Д’Агоста погледна Пендъргаст. Какво, по дяволите, прави той?

Пендъргаст се изправи и намести вратовръзката си.

— Познавате ли добре Колин?

— Всъщност не.

— Но е идвал редовно, нали? Миналата седмица, например?

— Не мисля. — Жената взе книгата за регистрации и я прелисти. — Не.

— Трябва да е било тогава по-миналата седмица. — Пендъргаст се наведе да погледне в книгата.

Жената продължи да прелиства, а сребристите очи на Пендъргаст минаваха бързо по страниците.

— Не. За последен път е идвал… през февруари. Преди осем месеца.

— Наистина?!

— Вижте сам. — Тя обърна книгата така, че Пендъргаст да може да я види. Той огледа надрасканите набързо подписи и започна да прелиства обратно към началото на книгата, докато очите му се спираха върху всяка страница. Най-накрая се изправи.

— Изглежда не е идвал често.

— Никой не идва често.

— А дъщеря й?

— Дори не знаех, че има дъщеря. Никога не е идвала.

Пендъргаст сложи любезно ръка върху масивното й рамо.

— В отговор на въпроса ви, да, Колин Фиъринг е мъртъв.

Тя спря, очите й се разшириха още.

— Убит ли е бил?

— Още не знаем подробностите за смъртта му. Значи никой не е уведомил майка му?

— Никой. Не мисля, че някой тук знае. Но… — Тя се поколеба. — Не сте дошли да й кажете, нали?

— Не точно.

— Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.

— Какъв беше той?

Тя направи физиономия.

— Във всеки случай не бих искала такъв син.

— Наистина? Моля ви, обяснете.

— Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. — Тя се изчерви.

— Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?

— Джо-Ан. — Тя се поколеба. — Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?

— Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?

— Къде е тази санитарка? — Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. — Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.

— Луда — повтори Пендъргаст. — Разбирам.

Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.

Жената спря до една отворена врата и почука.

— Госпожо Фиъринг?

— Махай се — долетя немощният отговор.

— Едни джентълмени искат да ви видят, госпожо Фиъринг! — Джо-Ан се опита да извади ясен, предвзет глас.

— Не искам да виждам никого — дойде отговорът отвътре.

— Благодаря, Джо-Ан — каза Пендъргаст с възможно най-любезния си глас. — По-нататък ще се справим сами. Вие сте едно съкровище.

Те пристъпиха вътре. Стаята беше малка, с минимум мебели и лични принадлежности. Беше доминирана от едно болнично легло, което се намираше в центъра на покрития с изтъркан линолеум под. Пендъргаст пъргаво се плъзна в един стол до леглото.

— Махай се — каза жената отново със слаб глас и без всякакъв опит за убеждаване. Тя лежеше в леглото. Несресана, накъдрена снежнобяла коса ограждаше главата й като ореол, а някога сините й очи, сега бяха почти бели; кожата й бе толкова тънка и прозрачна, като пергамент. Д’Агоста виждаше лъскавата извивка на черепа й под разпиляната коса. Мръсни чинии от миналия преди часове обяд стояха на камара върху една болнична маса на колелца.

— Здравейте, Гладис — каза Пендъргаст и взе ръката й. — Как сте?

— Отвратително.

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Не.

Пендъргаст стисна ръката.

— Спомняте ли си първото си мече?

Избелелите очи го погледнаха с неразбиращо изражение.

— Вашето първо плюшено мече. Помните ли?

Бавно, учудено кимане.

— Как му беше името?

Дълга тишина. След което тя заговори.

— Моли.

— Хубаво име. Какво се случи с Моли?

Поредна пауза.

— Не знам.

— Кой ви подари Моли?

— Татко. За Коледа.

Д’Агоста видя проблясък на живот в тези угаснали очи. Не за пръв път се учудваше какво цели Пендъргаст с такива странни въпроси.

— Колко ли сте се радвали на този чудесен подарък — каза Пендъргаст. — Разкажете ми за Моли.

— Беше направено от съшити ведно къси чорапи, натъпкани с парцали. Имаше нарисувана папийонка. Обичах това мече. Нощем спях с него. Когато беше до мен, се чувствах в безопасност. Никой не можеше да ми стори нищо. — Сияйна усмивка озари лицето на старата жена, от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите.

Пендъргаст бързо й предложи книжна кърпичка от пакетче, което измъкна от джоба си. Тя я взе, попи очите си и издуха носа си.

— Моли — повтори след това с далечен глас. — Какво не бих дала да прегърна онова глупаво парцалено мече отново. — Очите й за пръв път се фокусираха върху Пендъргаст.

— Кой сте вие?

— Приятел — отвърна агентът. — Просто минах да си побъбрим. — Той се надигна от стола.

— Трябва ли вече да тръгвате?

— Боя се, че да.

— Минете пак. Харесвам ви. Вие сте изискан млад мъж.

— Благодаря ви. Ще се опитам.

На излизане Пендъргаст подаде визитната си картичка на Джо-Ан.

— Ако някой позвъни на госпожа Фиъринг, ще бъдете ли така любезна да ме уведомите?

— Разбира се! — Тя взе визитката с нещо, близко до благоговение.

Миг по-късно те излязоха от входа и тръгнаха към празния паркинг, от който Ролс Ройсът се плъзна напред, за да ги посрещне. Пендъргаст отвори вратата за Д’Агоста. След петнайсет минути вече се носеха по междущатско шосе 87 към Ню Йорк сити.

— Забеляза ли старата картина в коридора до стаята на госпожа Фиъринг? — промърмори Пендъргаст. — Сигурен съм, че е оригинален Бирщад, който отчаяно се нуждае от почистване.

Д’Агоста поклати глава.

— Ще ми кажеш ли какво беше всичко това, или ти е приятно да ме държиш на тъмно?

С весел блясък в очите Пендъргаст измъкна една епруветка от джоба на връхната си дреха. С натъпканата вътре мокра кърпичка.

Д’Агоста вдигна вежди. Дори не беше видял кога агентът е взел използваната кърпичка.

— За ДНК?

— Естествено.

— А оная работа с мечето?

— Всеки е имал играчка мече. Смисълът на упражнението беше да я накарам да си издуха носа.

Д’Агоста беше шокиран.

— Това беше долно.

— Напротив. — Той пъхна епруветката отново в джоба си. — Тези сълзи, които проля, бяха сълзи на радост. Ние разведрихме деня на госпожа Фиъринг, а тя на свой ред ни направи услуга.

— Надявам се да сме я анализирали, преди Стайнбренер да продаде „Янките“.

— Пак ти казвам, трябва да действаме не само извън кутията, но и извън стаята, в която е кутията.

— Какво имаш предвид?

Но Пендъргаст само се усмихна загадъчно.