Вуду

18.

Д’Агоста влезе в чакалнята към пристройката на моргата, като се стараеше да диша през устата. Пендъргаст го последва, обхващайки помещението с бърз поглед, след това се плъзна като котка в един от грозните пластмасови столове покрай стената, до една маса, отрупана със списания с подвити от много прелистване страници. Агентът взе най-малко разглежданото, разтвори го и започна да чете.

Д’Агоста обиколи веднъж стаята, после още веднъж. Нюйоркската морга беше място, изпълнено с ужасни спомени за него, и той знаеше, че е на път да преживее нещо, което щеше да остави още един лош спомен — може би най-лошият от всички. Свръхестественото хладнокръвие на Пендъргаст го дразнеше. Как можеше да остава толкова равнодушен? Погледна го и видя, че в момента чете „Мадмоазел“ с явен интерес.

— За какво четеш това? — попита го той сприхаво.

— Има една поучителна статия за неудачните първи срещи. Напомня ми за един случай, който имах: една особено неудачна първа среща, която завърши с убийство и самоубийство. — Той поклати глава при спомена и продължи да чете.

Д’Агоста скръсти ръце и направи още една обиколка на стаята.

— Винсънт, седни най-после. Използвай конструктивно времето си.

— Мразя това място. Мразя миризмата му. Мразя начина, по който изглежда.

— Напълно ти съчувствам. Внушенията за тленност тук — не мога да не призная — е трудно да бъдат игнорирани. Мисли, които наистина често лежат прекалено дълбоко, за да ни разплачат.

Страниците шумоляха, докато Пендъргаст четеше. Минаха няколко ужасни минути, преди вратата към моргата най-после да се отвори. В рамката й стоеше един от патолозите, Бекстейн. Слава богу, помисли си Д’Агоста: бяха привлекли Бекстейн за аутопсията. Той беше един от най-добрите и — изненада! — почти нормално човешко същество.

Патологът свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

— Лейтенант. Агент Пендъргаст. — Той им кимна за поздрав, без да протегне ръка. Ръкуването на това място не беше прието. — На ваше разположение съм.

— Доктор Бекстейн — подзе Д’Агоста, — благодаря ви, че отделихте от времето си да се срещнете с нас.

— Удоволствието е мое.

— Разкажете ни, ако обичате, какво открихте.

— Разбира се. Искате ли да видите трупа? Просекторът още работи по него. Понякога помага да се види…

— Не, благодаря — отказа Д’Агоста решително.

В този миг почувства погледа на Пендъргаст върху себе си. Сега вече нещата ще се оплескат, помисли си мрачно той.

— Както искате. По трупа се откриват четиринайсет пълни или частични рани от нож преди настъпването на смъртта, някои по ръцете и дланите, някои ниско в областта на гърба и една последна, нанесена по-късно, която минава през сърцето. Ще е добре да ви покажа с диаграма…

— Не е необходимо. Някакви рани постмортем?

— Никакви. Смъртта е настъпила почти веднага след последния, фатален удар в сърцето. Ножът е влязъл хоризонтално между второ и трето задно ребро под ъгъл от осемдесет градуса от вертикалата, пронизвайки лявото предсърдие, пулмонарната артерия и е разцепил конус артериозис в горната част на дясната камера, като по този начин е причинил масиран кръвоизлив.

— Разбрах.

— Това е.

— Може ли да се каже, че убиецът е направил каквото е трябвало да направи, за да убие жертвата, и нищо повече?

— Това заключение е напълно съвместимо с фактите, да.

— Оръжието?

— Острие дълго десет инча, два широко, много твърдо, по всяка вероятност става дума за висококачествен армейски нож.

Д’Агоста кимна.

— Нещо друго?

— Кръвната токсикология показва ниво на алкохола десет процента. Няма дрога или други чужди субстанции. Съдържанието на стомаха…

— Не се нуждая от тези подробности.

Бекстейн се поколеба и Д’Агоста видя нещо в очите му. Несигурност, неловкост.

— Да? — подкани го той. — Нещо друго?

— Всъщност, да. Още не съм написал рапорта, но имаше нещо доста странно, което е пропуснато от съдебните медици.

— Продължавайте.

Патологът отново се поколеба.

— Бих искал да ви покажа. Още не сме го преместили…

Д’Агоста преглътна.

— Какво е то?

— Моля ви, позволете ми да ви го покажа. Не мога… ами… не мога да го опиша добре.

— Разбира се. — Пендъргаст пристъпи напред. — Винсънт, ако предпочиташ да чакаш тук…

Д’Агоста усети челюстите си да се стягат.

— Идвам.

Те последваха патолога през двойните врати от неръждаема стомана и влязоха в голяма, осветена в зелено стая, облицована с плочки. Надянаха маски, ръкавици и престилки, след това продължиха напред, докато стигнаха до друга аутопсионна зала.

Д’Агоста веднага видя просектора, наведен над трупа, воят на медицинския трион в ръцете му напомняше жужене на разгневен комар. Един санитар се беше изтегнал върху очукан стол наблизо и ядеше хлебче с пушена сьомга. Върху друга маса за дисекции бяха подредени различни, снабдени с етикети, органи. Д’Агоста отново преглътна, този път по-трудно.

— Здравейте — обади се санитарят към Бекстейн. — Дойдохте тъкмо навреме. Тъкмо щяхме да връщаме вътрешностите.

Строгият поглед на Бекстейн накара мъжа да млъкне.

— Съжалявам. Не знаех, че имате гости. — Той се ухили и изтри от устните си останалите трохи от закуската. Помещението миришеше на формалин, риба и изпражнения.

Бекстейн се обърна към просектора.

— Джон, бих искал да покажа на лейтенант Д’Агоста и специален агент Пендъргаст… ъ-ъ-ъ… онова, което намерихме.

— Няма проблем. — Трионът спря и мъжът се дръпна. С огромна неохота Д’Агоста бавно пристъпи напред, след което погледна към трупа.

Беше по-лошо, отколкото си бе представял. По-лошо дори от най-лошите му кошмари. Бил Смитбак: гол, мъртъв, отворен. С обелен скалп, кестенявата му коса цялата събрана в основата, кървавият му череп — оголен, с ясно видими пресни следи от трион по него. Телесната кухина зееше, разкривайки ребрата, органите бяха извадени.

Той сведе глава и затвори очи.

— Джон, имаш ли нещо против да сложиш един разширител в устата?

— Ей сега.

Д’Агоста остана със затворени очи.

— Готово.

Той отвори очи. Бяха отворили устата принудително с някакъв уред от неръждаема стомана. Бекстейн намести крушката отгоре да освети вътрешността. В езика на Смитбак беше забита кукичка за риба, завързана с перца, като суха муха. Против волята си Д’Агоста се наведе напред, за да огледа по-добре. Кукичката имаше възел от светло оцветена връв, върху възела бе нарисуван малък ухилен череп. Миниатюрна торбичка, колкото хапче, бе прикачена към извивката на кукичката.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Агентът бе втренчил поглед в отворената уста, сребристите му очи бяха пълни с такова напрежение, каквото лейтенантът никога преди не бе виждал у него. И, както му се стори, не само напрежение имаше в тези очи. Имаше съжаление, невяра, скръб — и несигурност. Раменете на Пендъргаст се отпуснаха надолу. Изглеждаше потресен. Сякаш агентът се беше надявал да е сбъркал в нещо… колкото да разбере с огромно смайване, че всъщност е бил напълно прав.

Тишината продължи минути. Най-накрая Д’Агоста се обърна към Бекстейн. Изведнъж се усети много стар и уморен.

— Искам това да бъде снимано и изследвано. Махнете го заедно с езика — да остане в него. Искам съдебните медици да анализират това нещо, да отворят малката торбичка и да ми докладват за съдържанието й.

Санитарят надникна иззад рамото на Д’Агоста, продължавайки да дъвче багетата си.

— Сякаш е действал психопат. Помислете си само какво би платил „Поуст“ за да публикува това нещо! — Силно хрупане, последвано от звуци на дъвчене.

Д’Агоста се обърна към него.

— Ако „Поуст“ разбере — изръмжа той, — лично аз ще се погрижа да прекараш остатъка от живота си в печене на багети, вместо да ги ядеш.

— Хей, човече, съжалявам. Много си обидчив. — Санитарят се отдалечи.

Пендъргаст вдигна очи към Д’Агоста. Той се изправи и отстъпи от трупа.

— Винсънт, струва ми се, че не съм посещавал скъпата леля Корнелия от години. Имаш ли нещо против да ме придружиш?