Вуду

53.

Алигзандър Естебан се настани на едно непривличащо вниманието място зад голямата маса от „Формика“ в запуснатата заседателна зала на „Хора за Други Животни“ на Западна четиринайсета улица. Навън бе ярко есенно утро, но малко от светлината проникваше в стаята през мръсния прозорец, който гледаше към един комин. Той скръсти ръце и проследи с очи как останалите членове на борда заемат местата си — действие, придружено със скърцане на столове, прошепване на поздравления и разговори по клетъчни телефони. Ароматът на двойно лате с канела от „Старбъкс“ и фрапучино с дъх на тиква изпълниха помещението, когато всички оставиха огромните си чаши с кафе.

Последен влезе Рич Плок, придружен от трима души, които Естебан не познаваше. Плок зае позиция в отсрещния край на залата, скръсти ръце, прикривайки изпъкналостта на шкембето си под зле прилягащия костюм; червеното му лице се потеше. Той незабавно поде реч с високия си самомнителен глас.

— Дами и господа от борда, радвам се да ви представя тримата ни изключително важни гости. Майлс Мондело, президент на „Зелената бригада“; Лусинда Лонг-Пиърсън, председателка на „Вегетарианска милиция“; и Морис Уейланд, директор на „Амнистия за животните“.

Тримата стояха там и гледаха към Плок, сякаш бяха излезли току-що от важен кастинг. Яростни идеалисти, отчаяно борещи се за каузата, съвършено неразбиращи какво става.

— Тези три организации са съорганизатори на тазвечерната демонстрация заедно с „Хора за Други Животни“. Нека ги приветстваме с добре дошли на нашата среща.

Ръкопляскания.

— Моля всички да седнат. Тази специална сесия на борда на „Хора за Други Животни“ е свикна по следната причина.

Последваха шумолене на листове, отпиване на кафе, присъстващите започнаха да вадят химикалки, папки и лаптопи. Плок изчака всичко това да свърши.

— В днешния ни дневен ред има една-единствена точка: протестната демонстрация тази вечер. В добавка към финансиращите организации, имаме още двайсет и една групи на борда. Точно така, дами и господа, чухте ме правилно: още двайсет и една! — Плок засия и се огледа. — Реакцията беше невероятна. Очакваме може би три хиляди души, но аз продължавам да контактувам с организации с други интереси и накрая може да се окажат доста повече. Много повече. — Той извади купчина листи от една папка и започна да ги подрежда пред себе си. — Това тук са подробностите. Малката, отвличаща вниманието група, ще се събере на бейзболното игрище. Другите групи — всички са записани на листа — ще се съберат на футболното игрище, в парка по протежението на Западна двеста и осемнадесета улица, край блатата и на още няколко близки пункта. Както знаете, осигурил съм разрешение. В противен случай не бихме били допуснати близо до Вилата.

Шепот, кимания.

— Но, разбира се, градските власти нямат представа — никаква представа, — че една голяма група ще се съберат в търговската част на града.

Някои от присъстващите се ухилиха.

— Защото, дами и господа, положението е критично! Тези болни, покварени хора, незаконно заселили се в нашия град, не само убиват животни, но те очевидно стоят зад бруталното убийство на Мартин Уортик. Те са отговорни за убийството на двама репортери — Смитбак и Кид — и отвличането на съпругата на Бил Смитбак. И какво прави кметството? Нищо. Абсолютно нищо. Настъпи време ние да действаме. Така че ще го направим тази вечер в шест. Ще сложим край на това. Веднъж завинаги!

Плок се потеше, гласът му беше висок, а физическото му присъствие не впечатляваше, но този човек притежаваше харизмата, която дават истинската вяра, страстта и истинският кураж. Естебан беше впечатлен.

— Подробният план за демонстрацията е върху листовете ви. Пазете ги внимателно — може да имаме неприятности, ако някой от тях попадне в ръцете на полицията. Приберете се вкъщи, телефонирайте, изпращате имейли, започнете организацията! Това е графикът. Събираме се в шест. Тръгваме в шест и половина. — Той се огледа. — Някакви въпроси?

Никой не попита нищо. Естебан прочисти гърлото си и вдигна пръст нагоре:

— Да, Алигзандър?

— Аз съм малко объркан. Вие планирате всъщност да влезете във Вилата?

— Точно така. И приключваме с тази работа: сега.

Естебан кимна замислено.

— Не се казва какво планирате да правите, когато стигнете там.

— Ще проникнем в онова място и ще освободим нещастните животни. Освен това ще прогоним наглите нашественици. С това планът ни се изчерпва.

— Разбирам. Те, естествено, убиват — измъчват — животни най-хладнокръвно. И сигурно го правят от години. Но помисли: тези хора по всяка вероятност са въоръжени. Вече знаем, че са убили най-малко трима души.

— Ако изберат насилието, ще им отвърнем със същото.

— Планирате да отидете въоръжени?

Плок скръсти ръце.

— Ще кажа следното: никой няма да бъде разубеждаван да действа в своя самозащита — с всичко, с което разполага в момента.

— С други думи — продължи Естебан, — препоръчвате хората да идват въоръжени.

— Не препоръчвам нищо, Алигзандър. Само установявам един факт: със сигурност са възможни прояви на насилие — и всеки има право на самозащита.

— Разбирам. Ами полицията? Как ще се справите с нея?

— Точно по тази причина се събираме на различни места и тръгваме от различни посоки, като октопод. Те ще бъдат объркани, преди да разберат какво става. Хиляди от нас ще се движат през гората — как ще ни спрат? Не могат да издигнат барикади или да блокират пътя ни. Нямат моторизиран достъп, освен един-единствен път, а той се покрива изцяло от протестиращите.

Естебан се размърда неловко.

— Ами… не ме разбирай погрешно — аз съм против Вилата, знаеш го от самото начало. Те са жалки, безчовечни. Имам предвид, погледни онзи беден, лишен от късмет Фиъринг. Промиват му мозъка, а след това го прострелват в главата — докато се опитва да пропълзи до мястото, където истинските садисти са го превърнали в зомби в началото. Щом са в състояние да причинят такова нещо на Фиъринг, могат да го причинят на всекиго. И ако ти пристъпиш към действия, някои от протестиращите могат да бъдат наранени. Дори убити. Помисли ли за това?

— Вече има убити хора. Да не споменаваме животните — стотици, може би дори хиляди, с прерязани гърла по най-ужасен начин. Не, сър: ще сложим край на тази работа. Тази вечер.

— Не съм сигурен, че съм готов — каза Естебан. — Това е прекалено радикална стъпка.

— Алигзандър, радвахме се, когато се присъедини към нашата организация. Доволни сме, че проявяваш силен интерес към работата ни. Щастливи бяхме да те изберем за член на борда. Оценяваме високо финансовата ти щедрост. Но идва време, когато всеки трябва да вземе страна. Говоренето не стига. Това време настъпи.

— Ще влезеш във Вилата — каза Естебан, — ще освободиш животните, и после какво?

— Точно каквото казах. Ще изгоним оттам убийците. Къде ще отидат си е тяхна работа.

— И после?

— После ще изгорим мястото, така че да не се върнат.

При тези думи Естебан бавно поклати глава.

— С хиляди хора около Вилата и вътре в нея, без достъп на пожарна, всеки палеж би довел до стотици мъртви. Мястото ще стане истински огнен капан. Ще загинат не само те, но и собствените ти привърженици.

Настъпи неловка тишина.

— Аз бих обърнал сериозно внимание на вероятността от пожар. Бих възложил пожарен контрол, избран от протестиращите, който да ги предпазва от подобна опасност. Ами ако обитателите, както онези побъркани от сектата на Уейко, вземат, че сами подпалят мястото, докато всички вие сте вътре?

Отново тишина.

— Благодаря ти, Алигзандър — каза Плок. — Трябва да призная, че повдигна резонен въпрос. Отказвам се от идеята за пожара. Ще обърнем надолу с главата мястото с голи ръце. Целта е да го направим необитаемо.

Чуха се възгласи на одобрение.

Естебан се намръщи, после поклати глава.

— Не мога да подкрепя такава инициатива. Аз съм известна личност с добра репутация. Съжалявам, просто не мога да си позволя да бъда свързван с такъв вид атака.

Разместване на столове и лек шепот.

— Това, разбира се, е твое право, Алигзандър — каза Плок хладно. — И трябва да кажа, че не съм съвсем изненадан, като се има предвид начина, по който ни заля със студена вода по време на последния ни сблъсък с Вилата. — Някой друг иска ли да се присъедини към мнението на господин Естебан?

Естебан се огледа. Никой не помръдваше. Можеше да прочете неуважението, дори презрението в очите на повечето от тях.

Той се изправи и излезе.