Вуду

80.

Лора Хейуърд крачеше предпазливо в тъмното подземие дълбоко под алеите и сводовете на Вилата. Виковете и крясъците отгоре, които стигаха до кресчендо, изведнъж се изгубиха: или стълкновенията се бяха изнесли към Инууд Хил Парк, или тя се бе спуснала твърде дълбоко в земята, за да ги чува. Подземните проходи на Вилата се простираха на много нива, разклоняваха се и бяха в различни архитектурни стилове — от грубо изсечени на ръка ниши до сложно изработени, облицовани с камък подземни гробници с кръстовидни сводове. Сякаш едни след други обитателите, в зависимост от различните си нужди и изтънченост, бяха разширявали подземните пространства.

Кратък поглед към часовника й показа, че проучва сутерена повече от петнайсет минути — петнайсет минути улици без изход и безкрайни завои, всеки по-объркващ и страховит от предишния. Докъде се простираше този подземен лабиринт? И къде се намираше Винсънт? Неведнъж се питаше дали да не го извика по име, но всеки път някакво шесто чувство я възпираше. Радиостанцията й се оказа безполезна.

Тя спря на един кръстопът, от който тръгваха четири кратки прохода, завършващи с железни врати. Избра напосоки един от тях, пресече го, спря до вратата и се ослуша, след това я отвори и пристъпи. Зад нея лежеше мръсен и зловонен тунел с шуплест под и таван, осеян с паяжини. Отгоре, от калния таван, падаха равномерно капки втечнена влага по косата и раменете й и тя с отвращение ги изтръскваше.

След почти два километра пасажът се раздели на две. Хейуърд тръгна надясно, в посоката, в която й се струваше, че се намира централната църква. Зловонието във въздуха тук като че бе по-слабо. Стените бяха облицовани с камък. Тя се вгледа внимателно в облицовката на светлината на фенерчето си. Явно не бе стената от видеото с Нора Кели.

Внезапно се изправи. Вик ли беше това?

Остана неподвижна в тъмнината, ослушвайки се напрегнато. Но каквото и да беше чула — ако изобщо бе чула нещо — не се повтори пак.

Тя продължи напред. Каменният проход завърши с масивна арка. Лора мина под нея и се оказа в грубо построен мавзолей, поддържан от прогнили греди, редица погребални ниши, издълбани в глинените стени, всяка с изгнил ковчег вътре. Навсякъде се виждаха вуду амулети и фетиши: кожени торбички и пайети; гротескни кукли с огромни, злобни глави; сложни шарки със спирали и напречни щрихи, нарисувани върху дъски и опънати кожи. Това, както изглежда, бе подземен храм на лидерите на Вилата. Самите ковчези бяха странни, опасани с железни ленти и катинари, сякаш да удържат мъртвите вътре, някои с масивни шипове, прокарани през тях, и завършващи в глината отзад. Хейуърд потрепери, когато си спомни някои колоритни истории, разказвани от колегите й от Нюорлиънското полицейско управление.

… Ето го отново, този път нямаше съмнение: женски глас, който хълцаше тихо — и идваше от мрака напред.

Нора Кели? Тя тръгна напред с колкото се може по-тихи стъпки, със заредено оръжие, като прикриваше с ръка лъча на фенерчето. Гласът бе приглушен, но идваше отблизо, може би само през две или три камери оттук. Пълната с ниши зала завърши с проход, който отново се разклони; звуците сега се чуваха отляво и Хейуърд тръгна нататък. Ако това бе Нора, сигурно я пазеха — от Вилата сигурно бяха изпратили някого долу при първия знак за неприятности.

Проходът направи завой, после внезапно излезе към огромна крипта със сводести тавани, поддържани от тежки колони. В изпълнената с мирис на прах тъмнина, Хейуърд различи цяла редица дървени саркофази, които стигаха чак до отсрещната стена. Там в далечината тя видя три фигури, които се осветяваха от трепкащата светлина, идваща вероятно от запалка. Двете бяха жени, едната ридаеше тихо. Третият силует беше на мъж, който им говореше с нисък глас. Беше с гръб към Хейуърд, но тонът и жестовете му изглеждаха така, сякаш ги увещава за нещо.

Лора усети, че сърцето й забързва. Тя направи една крачка напред, после втора. И тогава се увери: мъжът отсреща беше Винсънт Д’Агоста.

— Вини?

Той се обърна. Известно време гледаше объркан. След това по лицето му заигра усмивка.

— Лора! Какво правиш тук?

Тя бързо тръгна към него, без повече да се старае да заслонява светлината на фенерчето. Докато жените я гледаха да се приближава, по лицата им се изписа страх.

Дясната ръка на Д’Агоста бе в импровизирана превръзка; лицето му бе издраскано и мръсно; костюмът му бе разкъсан и смачкан. Но тя изпита такова облекчение като го видя, че едва забелязваше подробностите.

Прегърна го бързо, като внимаваше за превръзката. След това се отдръпна, за да го погледне.

— Вини, изглеждаш така, сякаш те е влачила кола.

— Така се и чувствам. Тук обаче има няколко души, които се нуждаят от помощ. Били са с демонстрантите, но после са се изгубили, докато се опитвали да избягат. — Той спря. — И ти ли търсиш Нора?

— Не. Дойдох за теб.

— За мен? За какво? — Той изглеждаше засегнат.

— Пендъргаст ми каза, че си тук и може би си в опасност.

— Търсех Нора. Ти спомена Пендъргаст?

— Когато излизаше оттук, каза, че отива да вземе Нора. Каза ми, че тя не е във Вилата.

— Какво? Тогава къде е?

— Не каза. Но спомена, че нещо ви е нападнало. Нещо странно.

— Така е. Лора, ако е истина, че Нора не е тук, трябва веднага да се махаме. Веднага.

Той млъкна внезапно. Миг по-късно Хейуърд отново го чу: шляпане в тъмнината; сякаш огромни длани барабаняха по студения камък. Беше далече, но се приближаваше. След малко звукът от движещи се стъпки бе заглушен от влажно мляскане и ниско стенание като издихание на спукан мях:

— А-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…

Една от жените ахна, отстъпвайки инстинктивно назад.

Д’Агоста трепна.

— Твърде късно — каза той. — Върна се.