Вуду

31.

Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.

Д’Агоста подсвирна.

— Исусе, не му е зле!

— Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.

— Припомни ми отново защо сме тук — каза Д’Агоста.

— Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.

При един знак от Пендъргаст Проктър спря колата пред хамбара. Вратите му бяха широко отворени, и без да каже и дума, агентът излезе бързо от Ролса и изчезна във вътрешността на постройката.

— Хей, къщата е насам… — Д’Агоста се запъна. Той се огледа неспокойно. Какво, по дяволите, беше измислил този път Пендъргаст?

Чу звук от цепене на дърва. Шумът спря и миг по-късно иззад бараката за дърва се показа един мъж с брадва в ръка. В същото време Пендъргаст изникна от тъмнината на хамбара.

Мъжът се приближи без да изпуска брадвата.

— Изглежда, че попаднахме тук на истински Пол Бъниън16 — промърмори Д’Агоста, когато агентът се присъедини към него.

Мъжът беше висок, с къса прошарена брада, дълга коса, която стигаше до под яката му и плешивина на върха на главата. Въпреки испанската фамилия, изглеждаше като англичанин — всъщност, с изключение на прическата, можеше да мине спокойно за ходеща реклама на „Лендс Енд — магазини за облекло“, стегнат в спретнато изгладен войнишки камуфлажен клин, карирана риза, с работни ръкавици — жилав и в отлична физическа форма. Той изтупа няколко дървени стърготини от ризата си, преметна брадвата на рамо и свали едната си ръкавица да се ръкува с тях.

— Какво мога да направя за вас? — попита той. В мелодичния му глас не се усещаше и следа от акцент.

Пендъргаст показа значката си.

— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване. Лейтенант Винсънт Д’Агоста, НПУ, отдел „Убийства“.

Очите се присвиха, устните се стегнаха, докато мъжът внимателно разглеждаше значката. Най-после той вдигна поглед и го плъзна по Ролса.

— Хубави коли карате там.

— Бюджетът е орязан — отвърна Пендъргаст. — Всеки прави най-доброто, каквото може.

— Така е.

— Вие ли сте Алигзандър Естебан? — попита Д’Агоста.

— Същият.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.

— Имате ли съдебна заповед?

— Търсим някой да ни помогне за убийството на Уилям Смитбак, журналиста от „Таймс“ — каза Пендъргаст. — Бих го счел за услуга, ако отговорите на въпросите ни.

Мъжът кимна, поглади брадата си.

— Познавах Смитбак. Ще направя каквото мога, за да помогна.

— Вие продуцирате филми, така ли е? — попита Пендъргаст.

— Правех го. Напоследък прекарвам повечето от времето си във филантропски занимания.

— Видях статията за вас в „Мадмоазел“. Онази, в която ви наричат „модерният Де Мил“.

— Историята е моя страст. — Естебан се засмя с фалшива скромност. Не се получи.

Д’Агоста внезапно си спомни: Естебан беше онзи тип, който направи сензационните, евтини исторически филми. Беше ходил с Лора Хейуърд да гледа последния, „Бягство“ — за прочутото бягство на трийсет и трима затворници в началото на шейсетте години. Нито той, нито Лора го бяха харесали. Имаше и един друг, който той едва си спомняше: „Последните дни на Мария Антоанета“.

— Но повече ни интересува организацията, която ръководите. „Хора за Други Животни“ — така беше, нали?

Той кимна.

— ХДЖ, точно така. Въпреки че аз съм само говорител. Едно добре познато име, отдадено на каузата. — Той се усмихна. — Рич Плок е шефът.

— Разбирам. А вие сте се свързали с господин Смитбак във връзка със серията материали, които е планирал да напише за Вила Жирондел, известна като Вилата?

— Нашата организация винаги е проявявала загриженост към оплакванията за жертвоприношения на животни там. Това се прави от дълго време насам, но не се вземат никакви мерки. Свързах се с всички вестници, включително с „Таймс“, и най-накрая господин Смитбак ме потърси.

— Кога беше това?

— Чакайте да видим… мисля, че беше около седмица или там някъде, преди той да публикува първата си статия.

Пендъргаст кимна, след това изглежда загуби интерес към задаването на въпроси. Д’Агоста се възползва.

— Разкажете ни за това.

— Смитбак ми се обади и се срещнахме в града. Бяхме събрали доста информация за Вилата — оплаквания от съседи, свидетелства на очевидци за това, че са били доставяни живи животни, фактури за продажби, такива работи — и аз му предадох копия от тях.

— Те съдържаха ли някакво доказателство?

— Много доказателства! Хората в Инууд чували, че от години там се измъчват и убиват животни. Градската управа не направила абсолютно нищо заради някои политически коректни идеи относно свободата на религиите или някакви такива глупости. Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло за свободата на религиите — но не и ако това означава да се измъчват и избиват животни.

— Дали Смитбак си е създал някакви врагове, за които да знаете, след като е публикувал първата си статия за жертвоприношенията?

— Сигурен съм, че да, точно както и аз. Тези хора във Вилата са направо фанатици.

— Разполагате ли с точна информация за това? Нещо, което му е било казано, заплашителни обаждания по телефона, или имейли към вас или към него, нещо такова?

— Получих нещо веднъж в пощенската си кутия, някакъв амулет или нещо подобно. Изхвърлих го. Не знам дали е дошло от Вилата или не — въпреки, че пратката носеше клеймо от Горен Манхатън. Тези хора се поддържат. Една много, много странна група. Със силно развито родово чувство и назадничави възгледи, казано най-меко. Винаги са живели тук, на това парче земя.

Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.

Пендъргаст внезапно заговори отново.

— Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?

— Категорично не. Не одобрявам робството на животни.

— Кучета?

— Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.

— Вегетарианец ли сте, господин Естебан?

— Естествено.

— Женен ли сте? Деца?

— Разведен, без деца. Но вижте…

— Защо сте вегетарианец?

— Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола — съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. — Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.

— Има доста хора в Ню Йорк сити, които практикуват религии, в които се допускат жертвоприношения на животни — Сантерия17, Странгити18 и други — каза агентът. — Защо се фокусирате върху Вилата?

— Защото са най-известните и от най-отдавна. Все отнякъде трябва да започнем.

— Колко хора членуват във вашата организация?

Естебан изглеждаше затруднен.

— Ами, Рич е човекът, който може да ви даде точния брой. Мисля, че сме няколкостотин души.

— Четохте ли последните статии в „Уест Сайдър“, господин Естебан?

— Да.

— Какво мислите?

— Мисля, че онази репортерка е напипала нещо. Както казах, тези хора са побъркани. Вуду, оби… Разбрах, че дори земята не е тяхна, че са един вид незаконни заселници. Градската управа трябва да ги изгони.

— И къде да отидат?

Естебан се изсмя кратко.

— Не ме интересува, да отидат по дяволите, ако искат!

— Значи смятате, че е окей да се измъчват хора, но не и животни?

Смехът секна в гърлото на Естебан. Той внимателно изгледа агента.

— Това е просто израз, господин…?

— Пендъргаст.

— Господин Пендъргаст. Свършихме ли?

— Не мисля.

Д’Агоста беше изненадан да чуе внезапната острота в гласа на Пендъргаст.

— Е, аз пък мисля.

— Вярвате ли във вуду, господин Естебан?

— Питате ме дали вярвам, че някои хора практикуват вуду, или дали вярвам, че магията наистина действа?

— И двете.

— Вярвам, че онези фанатици там, във Вилата, практикуват вуду. Дали вярвам, че съживяват мъртъвци? Кой знае? Не ме интересува. Просто искам да се махнат.

— Кой финансира организацията ви?

— Тя не е моя. Аз съм само неин член. Получаваме голям брой малки дарения, но ако трябва да кажем истината, аз съм главният поддръжник.

— Става въпрос за организация по член 501(c)(3) — освободена от данъци?

— Да.

— Откъде получавате вие парите си?

— Печелех добре във филмовия бизнес — но, честно да ви кажа, не виждам вас какво ви интересува. — Естебан свали брадвата от рамото си. — Въпросите ви изглеждат несвързани и безсмислени, господин Пендъргаст, и вече се уморих да отговарям на тях. Така че, бихте ли били така любезни да се качите обратно в скъпото си и усмърдяващо въздуха чудовище, и да се разкарате от имота ми?

— С най-голямо удоволствие. — Пендъргаст направи полупоклон и с лека усмивка на лицето се качи в Ролса, следван от Д’Агоста.

Когато тръгнаха обратно към града, Д’Агоста се размърда в седалката си и се намръщи.

— Какъв самодоволен позьор. Обзалагам се, че не се отказва от стек алангле, когато никой не го гледа.

Пендъргаст се беше загледал през прозореца, потънал в собствените си размисли. При тези думи се обърна.

— Виж ти, Винсънт! Наистина вярвам, че това е един от най-проникновените коментари, които съм те чул да правиш днес. — Той извади едно тънко контейнерче от стиропор от джоба на сакото си, свали капачката му и го подаде на Д’Агоста. Вътре имаше абсорбиращ тампон, сгънат на две, заедно с етикет, прикрепен към разкъсано парче от полиетиленова обвивка. Миришеше на гранясало месо.

Д’Агоста се дръпна и му го върна бързо.

— Какво е това, по дяволите?

— Намерих го в боклука в хамбара. Според този етикет някога е съдържало печено агнешко, по 19,99 долара за фунт.

— Не ме занасяй.

— Отлична цена за такова парче. Изкушавах се да попитам господин Естебан кой е месарят му. — И Пендъргаст затвори контейнера, сложи го на кожената седалка между тях, облегна се назад и възобнови разглеждането на отминаващия зад стъклата пейзаж.