Вуду

3.

Д’Агоста влезе в кабината на охраната на Уест Енд авеню 666, последван от призрачната фигура на Пендъргаст. Портиерът, закръглен джентълмен от Доминиканската република на име Енрико Москеа, седеше на метален стол, разтворил крака. Носеше тънки мустачки и прическа в стил трийсетте години. Мъжът скочи на крака с изненадваща пъргавина, когато те влязоха.

— Хванете този кучи син — произнесе той разпалено. — Хванете го. Смитбак беше добър човек. Казвам ви…

Д’Агоста внимателно сложи ръка върху спретнатата кафява униформа на портиера.

— Това е специален агент Пендъргаст от ФБР. Той ще ни помага.

Очите на мъжа се спряха на Пендъргаст.

— Добре. Много добре.

Д’Агоста си пое дълбока глътка въздух. Още не беше схванал последиците от документа, който Пендъргаст му показа. Може би си имаха работа с близнак. Може би имаше двама Колин Фиъринг. Ню Йорк беше голям град и половината британци в града сигурно се казваха Колин. А може би от Патологическия бяха направили отвратителна грешка.

— Знам, че вече сте отговорили на много въпроси, господин Москеа — продължи Д’Агоста, — но агент Пендъргаст иска да ви зададе още няколко.

— Няма проблем. Ще отговоря десет пъти още, още двайсет пъти, ако това ще помогне да заловите онзи кучи син.

Д’Агоста извади един бележник. Онова, което наистина искаше, беше Пендъргаст да чуе какво щеше да каже мъжът. Той беше един наистина заслужаващ доверие свидетел.

Пендъргаст заговори меко.

— Господин Москеа, опишете какво видяхте. От самото начало.

— Онзи мъж, Фиъринг, дойде, когато настанявах друг човек в едно такси. Видях го да влиза. Не изглеждаше много добре, сякаш се е бил. Подпухнало лице, може би с насинено око. Кожа със странен цвят, прекалено бледа. Освен това вървеше доста странно. Някак бавно.

— Кога беше последният път, когато го видяхте — преди този случай?

— Може би преди две седмици. Мислех, че е напуснал.

— Продължавайте.

— Той мина покрай мен и влезе в асансьора. Малко по-късно госпожа Кели се върна в сградата. Може би след пет минути. После той излезе. Неузнаваем. Беше покрит с кръв, държеше нож, залиташе, сякаш е бил ранен. — Москеа спря за момент. — Опитах се да го хвана, но той замахна към мен с ножа, след което се обърна и избяга. Тогава се обадих на полицията.

Пендъргаст плъзна ръката си с цвят на слонова кост по брадичката си.

— Предполагам, че когато сте настанявали човека в таксито — когато Фиъринг е дошъл — сте му хвърлили макар и кратък поглед.

— Хвърлих му даже доста дълъг поглед. Не кратък. Както казах, той вървеше бавно.

— Казахте, че лицето му е било подпухнало? Възможно ли е да е бил някой друг?

— Фиъринг живее тук от шест години. Отварял съм вратите на този кучи син по три-четири пъти на ден.

Пендъргаст направи пауза.

— А после, когато е излизал, лицето му е било покрито с кръв, предполагам.

— Лицето не. Никаква кръв по лицето, или може би съвсем малко. Кръв имаше по целите му ръце, по дрехите. По ножа.

Пендъргаст замълча за момент, после каза:

— Ами ако ви кажа, че тялото на Колин Фиъринг е намерено в река Харлем преди десет дни?

Очите на Москеа се присвиха.

— Тогава ще кажа, че грешите.

— Боя се, че не, господин Москеа. Идентифициран, аутопсиран.

Мъжът се изпъна с всичките си пет фута и три инча, гласът му придоби мрачна важност.

— Ако не вярвате, моля: погледнете записа. Мъжът на онази лента е Колин Фиъринг. — Той спря, хвърляйки на Пендъргаст предизвикателен поглед. — Не ме интересува някакво си тяло в реката. Убиецът е Колин Фиъринг. Сигурен съм.

— Благодаря ви, господин Москеа — кимна Пендъргаст.

Д’Агоста прочисти гърлото си.

— Ако се наложи да говорим отново с вас, ще ви се обадя.

Портиерът кимна, като гледаше подозрително Пендъргаст.

— Убиецът е Колин Фиъринг. Трябва да намерите този кучи син.

Те излязоха на улицата, студеният октомврийски въздух беше свеж и хрупкав след потискащото затворено пространство на апартамента. Пендъргаст посочи към Ролс Ройса „Сребрист призрак“, модел 59-а, сякаш случайно кацнал върху бордюра на тротоара, и Д’Агоста видя солидните контури на Проктър, шофьора на Пендъргаст, в седалката зад кормилото.

— Какво ще кажеш да направим една обиколка из града?

— Може. Вече е три и половина, и без това няма да мога да заспя тази нощ.

Д’Агоста се настани в тапицираното с ароматизирана кожа пространство и Пендъргаст се плъзна до него.

— Да хвърлим един поглед на записа от охранителната камера. — Агентът натисна копче върху облегалката за ръце и от тавана се спусна плосък екран.

Д’Агоста извади едно DVD от куфарчето си.

— Ето копие. Оригиналният запис е вече в управлението.

Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше — може би за десети път — как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше — странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.

Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.

— Нещастник — изръмжа Д’Агоста. — Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.

Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.

— Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?

— Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.

— Как е умрял?

— Самоубийство.

Д’Агоста изсумтя.

— Няма ли други близки?

— Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.

— А сестрата?

— Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.

— Кое?

— Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?

— Какво?

— Поглежда към камерата.

— Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.

— Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.