Вуду

29.

Лейтенант Д’Агоста седеше в офиса си на площад „Плаза“ и гледаше светлината на компютърния екран. Той беше писател, бе публикувал два романа. Книгите бяха получили страхотни отзиви от критиката. Тогава защо писането на този рапорт му беше толкова дяволски трудно? Още му пареше от думите на комисаря, който го бе скастрил предишния следобед. Клайн беше стигнал до него, без съмнение.

Той се извърна от екрана и разтърка очите си. Слабата утринна светлина нахлуваше от единствения прозорец, от който можеше да зърне късче небе. Отпи глътка от третата си чаша кафе и се опита да проясни съзнанието си. От един момент нататък кафето изглежда го караше да се чувства още по-уморен.

Наистина ли бе изминала само една седмица, откак Смитбак бе убит? Той поклати глава. Точно сега трябваше да бъде в Канада, на посещение при сина си, и да подписва документи за предстоящия си развод. Вместо това беше прикован към Ню Йорк и един случай, който ставаше все по-странен с всеки изминал ден.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Само това му липсваше: да се разсее още. Той го вдигна и въздъхна вътрешно.

— „Убийства“, Д’Агоста на телефона.

— Винсънт? Фред Столфутц.

Столфутц беше помощникът на прокурора, който помагаше на Д’Агоста да извади заповед за обиск за Вилата.

— Здрасти, Фред. Какво мислиш?

— Ако се опитваш да влезеш там и да търсиш доказателство за убийство, няма да извадиш късмет. Доказателството е прекалено неубедително, никой съдия няма да одобри разрешително. Особено след онова, което стори на Клайн онзи ден.

— Исусе Христе, как са разбрали за това?

— Вини, всички знаят. Да не споменавам как комисаря…

Д’Агоста го прекъсна нетърпеливо:

— Значи какви са опциите?

— Ами, ти каза, че това място е навътре в гората, нали?

— Точно така.

— Което изключва простия вариант: не можеш да се приближиш достатъчно, да видиш доказателство за престъпление на повърхността, да подушиш миризма на марихуана, образно казано. И няма да са налице някакви неотложни обстоятелства — някой да крещи за помощ или нещо подобно.

— Имало е достатъчно крясъци — от животни.

— Виж, ето какво мисля. Никога няма да проникнеш там на базата на обвинение в убийство, но вероятно мога да измъкна нещо, свързано с проявена жестокост към животни. Има закон, на който можем да се опрем. Ако отидеш там със служител по ветеринарен контрол, нищо не ти пречи да си отваряш очите и за други доказателства, каквито търсиш.

— Интересно. Мислиш ли, че това ще мине?

— Да, мисля.

— Фред, ти си гений. Звънни ми, когато научиш повече. — Д’Агоста затвори телефона и се върна към настоящия си проблем.

На повърхността не изглеждаше сложно. Добри свидетели, отлични свидетели бяха видели Фиъринг да влиза и да напуска сградата. И въпреки, че резултатите не бяха официални и не можеха да бъдат използвани в съда, ДНК-то на човека беше намерено на местопрестъплението, нещо, което официалните резултати в края на краищата биха потвърдили. Фиъринг беше преследвал Нора и отново имаше доказателство за неговата ДНК. Гробът му беше празен — вътре нямаше тяло. Това беше доказателството от една страна.

От друга страна? Един преуморен, небрежен патолог, който не би признал, че е направил грешка. Татуировка и родилен белег, всяко от които би могло да бъде подправено или сбъркано, като се има предвид времето, през което тялото е престояло във водата. Самоличността на сестрата… но фалшиви самоличности е имало и преди, когато член на семейството е бил прекалено объркан или тялото — прекалено променено. Може би това бе застрахователна измама, с участието на сестрата. Фактът, че беше изчезнала веднага, само увеличаваше подозрението.

Не: Колин Фиъринг беше жив, Д’Агоста бе сигурен. И не беше никакво зомби. Но дали Клайн стоеше зад него, или Вилата? Той би притиснал и двете.

Взе кафето си, погледна го, след което го изля в кошчето за боклук, изпращайки след него и чашата. Достатъчно от тази гадост. Замисли се за самото престъпление. Не му изглеждаше като неуспешно изнасилване. Пък и типът беше гледал в камерата, докато е влизал. Знаел е, че е сниман — и все пак не го е било грижа.

Пендъргаст беше прав. Това не беше неорганизирано убийство: тук имаше план. Но какъв? Той изруга под нос.

Телефонът отново иззвъня.

— Д’Агоста.

— Вини? Лора е. Тази сутрин виждал ли си „Уест Сайдър“?

— Не.

— По-добре иди и си купи един брой.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто иди и си го купи. И…

— И какво?

— Очаквай комисаря да те потърси. Не му казвай, че аз съм ти казала, просто бъди готов.

— По дяволите, не и отново. — Д’Агоста остави телефона на мястото му. След това стана и се насочи към най-близките асансьори. Вероятно можеше да открие един брой от вестника на етажа, но ако Лора беше права, той се нуждаеше от известно време, за да смели публикуваното, каквото и да бе то, преди комисарят да го потърси.

Звънецът на асансьора иззвъня и вратите се отвориха. Няколко минути по-късно Д’Агоста се приближи към стенда за вестници във фоайето. Видя „Уест Сайдър“ да виси на горната лява стойка, както обикновено. Той пусна на тезгяха две монети, издърпа най-горния брой от купчината и го пъхна под мишница. Влезе в „Старбъкс“ срещу фоайето, поръча си чаша еспресо, отнесе го на масата и отвори вестника. Уводната статия почти му изкрещя:

Д’Агоста се взираше в еспресото, което едва покриваше дъното на картонената чашка. Какво се беше случило с предварително затопляните порцеланови чаши, в които преди го сервираха? Той го остави, едва отпивайки, разтвори вестника и започна да чете.

Трябваше да признае, че като за жълта история, беше ефектна. Нора Кели и репортерката бяха отишли във Вилата през нощта, бяха прескочили оградата и бяха чули всичко със собствените си уши. След това някой ги беше подгонил, но кой или какво — оставаше неясно, макар репортерката да намекваше, че е изглеждало като зомби. Репортерката продължаваше да се чуди как градската управа е позволила обществен път да бъде затворен и дали проявата на жестокост към животни е в нарушение на закона. Имаше цитати от статия на Смитбак за Вилата, описания на предметите, оставени пред вратата на апартамента преди убийството му, както и странни неща, намерени на самата сцена на местопрестъпление. Имаше кратки цитати от шефа на групата за защита на животните. Макар репортерката да не правеше директни твърдения за връзка между Вилата и убийството на Смитбак, налагащият се извод от статията не можеше да бъде сбъркан: Смитбак беше започнал да пише за жертвоприношенията на животни и бе планирал да направи повече. И ето тук имаше едно изречение, което буквално го парна, типично за този вид репортажи. „Многократните опити да се свържем с лейтенант детектив Винсънт Д’Агоста се оказаха неуспешни“.

Многократни опити. Клетъчният му телефон беше включен денем и нощем, а стационарният в офиса му записваше обажданията след работно време. Сега, като се замислеше, наистина бе получил едно или две обаждания от тази журналистка, Кид, но кой ти има време да отговаря на всяко звънене? Многократни опити, да те вземат мътните. Да бяха най-много два пъти. Добре де, може би три.

Сега знаеше точно защо бе звъняла Кейтлин Кид.

Предишната статия за вуду е била шега. Но в тази имаше материал за размисъл и сърцераздирателното описание на блеещото животно, докато го колят… всичко оказваше доста силен ефект. Защитниците на животни можеха като нищо да побеснеят.

В кафенето прозвуча рефренът от „Добрият, лошият и грозният“. Д’Агоста бързо взе клетъчния си телефон, отвори го и излезе във фоайето.

Комисарят.

— Говорим отново — каза комисарят.

— Да, сър.

— Предполагам, че вече си видял статията в „Уест Сайдър“?

— Да, сър, видях я. — Той се опита да звучи почтително, сякаш вчера нищо не се беше случило.

— Изглежда, че си обвинявал не когото трябва — имам предвид Клайн — а, лейтенант? — В гласа му се усетиха студени остри нотки.

— Държа отворени всички линии в това разследване.

Изсумтяване.

— Е, и какво мислиш? Вилата или Клайн?

— Както казах, следваме двете линии.

— Статията наистина разбуни духовете. Кметът е разтревожен. Току що ми се обадиха от „Нюз“ и от „Поуст“. Тази работа около теб, че не те намират за коментар… Виж, трябва да се покажеш, да говориш с хората, да дадеш отговори.

— Ще насроча пресконференция.

— Направи го. Два часът е подходящо време. Фокусирай се върху Вилата — и остави Клайн на мира. — Чу се пропукване и връзката прекъсна.

Д’Агоста се върна в кафенето.

— Дайте ми четири чаши еспресо — каза той. — За навън.