Вуду

47.

Лора Хейуърд стоеше в тоалетната на трийсет и втория етаж на площад „Полиция“ №1 и се оглеждаше в огледалото. От него я гледаше умно, мрачно лице. Костюмът й беше безупречен. Нямаше и косъм от гарвановочерната й коса, който да не бе на мястото си.

Като се изключи едната година, която си бе взела да завърши магистратурата си в Нюйоркския университет, Хейуърд беше работила като полицай през цялата си кариера — първо в пътната полиция, после в НПУ. На тридесет и седем, тя все още беше най-младият капитан — и единствената жена-капитан — в службите. Знаеше, че хората говорят за нея зад гърба й. Някои я наричаха блюдолизка. Други казваха, че се е издигнала толкова високо и толкова бързо главно защото е жена, за да се изтъкне прогресивното отношение на отдела. Тя отдавна беше спряла да се интересува от тези приказки. Просто обичаше да си върши работата.

Отмествайки поглед от огледалото, тя погледна часовника си. Дванайсет без пет. Комисар Рокър беше поискал да се срещне с нея по обяд.

Усмихна се. Много често животът беше гаден. Но си имаше и своите прекрасни моменти. Този обещаваше да е един от тях.

Тя излезе от тоалетната и тръгна по коридора. Наистина, повишенията не я вълнуваха, но това бе различно. Този отряд за специални задачи беше нещо истинско, не някаква измишльотина, скалъпена за медиите. Години наред бе съществувало твърде малко доверие, твърде малко сътрудничество между кабинета на комисаря и този на кмета. Отрядът за специални задачи, уверяваха я на най-високо ниво, щеше да промени това. Можеше да означава много по-малко бюрокрация, възможност силно да се подобри ефикасността на отдела. Сигурно, разбира се, щеше да означава и силен тласък на кариерата — бърза писта към заместник инспектор, — но това не беше важно. Важна беше възможността да направи истинска промяна.

Тя пристъпи през двойната стъклена врата на офиса на комисаря и се представи на секретарката. Почти веднага се появи един помощник и я поведе по пътя обратно, покрай офиси и конферентни зали към светая светих на комисаря. Рокър седеше зад голямото си махагоново бюро и подписваше документи. Както винаги, изглеждаше изтощен: тъмните кръгове под очите му бяха още по-дълбоки от обикновено.

— Здравей, Лора — каза той. — Сядай.

Хейуърд седна на едно от креслата срещу бюрото изненадана. Педант по отношение на протокола и формалностите, Рокър почти никога не наричаше никого на първо име.

Той я погледна над бюрото си. Нещо в изражението му мигновено я накара да застане нащрек.

— Не съществува лесен начин да се каже това — започна той. — Така че ще го кажа направо. Няма да те назнача в отряда за специални задачи.

Няколко секунди Хейуърд не можеше да повярва, че е чула правилно. Тя отвори уста да заговори, но не излезе звук. Преглътна мъчително и си пое въздух.

— Аз… — понечи да каже, но спря. Беше объркана, смаяна, не бе в състояние да оформи цяло смислено изречение.

— Много съжалявам — каза Рокър. — Знам колко много очакваше тази възможност.

Хейуърд си пое отново въздух. Усети необичайна горещина да залива крайниците й. Едва сега — когато работата толкова неочаквано се бе изплъзнала от ръцете й, — осъзна колко важна е била за нея.

— Кого назначихте на моето място? — попита тя.

Рокър отмести бързо очи, преди да отговори. Изглеждаше необичайно сконфузен.

— Санчес.

— Санчес е добър човек. — Имаше чувството, че сънува и че някой друг, а не тя, чете репликите.

Рокър кимна.

Хейуърд осъзна, че ръцете я болят. Погледна надолу и видя, че стиска дръжките на стола с цялата си сила. Искаше й се да се отпусне, да възвърне хладнокръвието си.

— Сбъркала ли съм нещо? — избъбри тя.

— Не, разбира се, че не. Няма нищо такова.

— Разочаровах ви по някакъв начин? Не оправдах очакванията ви?

— Ти си образцов офицер и аз се гордея, че си в службите.

— Тогава защо? Неопитност?

— Смятам, че магистратурата ти по социология е идеална за отряда за специални задачи. Но едно такова назначение… би било изцяло политическо. Освен това се оказа, че Санчес има старшинство.

Хейуърд не отговори веднага. Тя не бе гледала на трудовия стаж като на фактор. Всъщност, това бе едно назначение, за което бе вярвала, че не е свързано с подобни глупости.

Рокър се размърда в стола си.

— Не искам да смяташ, че това решение е отражение на работата ти.

— Сигурно сте били наясно с относителността на годините трудов стаж преди да ми дадете причини да се надявам — каза тихо Хейуърд.

Рокър разпери ръце.

— Факт е, че тези формалности могат да са по-скоро тайни. Сбърках. Съжалявам.

Хейуърд не каза нищо.

— Ще има и други възможности — особено за капитан от твоя калибър. Можеш да си сигурна, че виждам колко здраво работиш и усилията ти ще бъдат възнаградени.

— Достойнството само си е награда, сър. Нали така се казва? — Хейуърд се изправи и виждайки по лицето на Рокър, че няма друго — тръгна на малко несигурните си крака към вратата.

Когато вратите на асансьора се отвориха към фоайето, тя бе възвърнала спокойствието си. Кънтящото пространство беше пълно с шумове и обедно суетене. Хейуърд отмина охранителния пункт и излезе през въртящата се врата с широки крачки. Нямаше представа къде отива: просто трябваше да върви. Да върви и да не мисли.

Унесът й беше прекъснат, когато някой се блъсна силно в нея. Тя погледна изненадано. Беше мъж: слаб и млад, с нашарено от акне лице.

— Извинете ме — каза той. После спря и се изправи. — Капитан Хейуърд?

Лора се намръщи.

— Да.

— Какво съвпадение!

Тя го изгледа. Имаше тъмни, студени очи, които контрастираха на усмивката му. Лора напрегна паметта си — познат, колега, престъпник? — и се увери, че е непознат.

— Кой сте вие? — попита го.

— Казвам се Клайн. Лукас Клайн.

— За какво съвпадение говорите?

— Тъй като в момента отивам точно там, където бяхте досега.

— О?! И къде трябва да е това място?

— Офисът на комисаря. Виждате ли, той искаше да ми благодари. Лично. — И преди Хейуърд да е успяла да каже още нещо, Клайн бръкна в джоба си, извади един плик, измъкна писмото от него и й го подаде разтворено.

Тя се пресегна към него, но Клайн го дръпна обратно.

— О, не. Не пипайте.

Хейуърд отново го погледна, присвила очи. След това върна вниманието си към писмото. То наистина беше от офиса на комисар Рокър, върху официална бланка, с дата от предишния ден и в него се изразяваха благодарности към Клайн — като шеф на „Диджитал Върасити инк.“ — за току-що обявеното от него дарение от пет милиона долара към фонда „Дайсън“. Фондът, свещен сред офицерите и служителите на НПУ, наречен на името на Грег Дайсън, таен агент, който беше убит от наркодилъри преди десет години. Той бе основан да осигурява финансова и емоционална подкрепа на семейства на нюйоркски полицаи, убити при изпълнение на служебния си дълг.

Лора погледна още веднъж Клайн. От сградата излизаха потоци хора и ги заобикаляха. Усмивката още стоеше върху лицето му.

— Радвам се за вас — каза тя. — Но какво общо има това с мен?

— О, има много общо.

Тя поклати глава.

— Обърквате ме.

— Вие сте умно ченге. Ще разберете. — И той се обърна към въртящата се врата, пристъпи и погледна назад. — Но мога да ви дам малка сламка, от която да започнете.

Хейуърд чакаше.

— Питайте гаджето си Вини. — При тези думи Клайн отново се обърна, усмивката му беше изчезнала.