Вуду

35.

Д’Агоста паркира полицейския автомобил на Ривърсайд Драйв 891, излезе и потропа на тежката дървена врата. Трийсет секунди по-късно тя беше отворена от Проктър, който го изгледа безмълвно за миг, след което се отмести встрани.

— Ще го намерите в библиотеката — промърмори той.

Д’Агоста мина покрай трапезарията, прекоси приемната и влезе в библиотеката, като през цялото време притискаше силно една кърпичка към раната на главата си. Завари Пендъргаст — и странният стар архивар на име Рен — да седят в кожени фотьойли от двете страни на запалената камина, с маса между тях, отрупана с вестници и бутилка портвайн.

— Винсънт! — Пендъргаст скочи бързо и тръгна към него. — Какво се е случило? Проктър, човекът трябва да седне.

— И сам мога да се справя, благодаря. — Д’Агоста седна, потупвайки леко главата си. Кървенето вече бе спряло. — Имах малък инцидент във Вилата — каза той с нисък глас. Не знаеше кое го е ядосало повече: мисълта, че всички онези животни ще бъдат заклани, или фактът, че е позволил да го събори някакъв пияница. Или поне се надяваше да е пияница. Не беше подготвен да размишлява над друга алтернатива.

Пендъргаст се наведе да види порязаното, но Д’Агоста му махна да се дръпне.

— Нищо сериозно, просто драскотина. Раните на главата винаги кървят силно.

— Мога ли да ти предложа нещо освежаващо? Портвайн, например?

— Бира. Бъд лайт, ако ти се намира.

Проктър излезе от стаята.

Рен седеше във фотьойла си, сякаш не се бе случило нищо неприятно. Остреше един молив с малко джобно ножче: оглеждаше върха, издухваше графитния прах, свиваше устни и продължаваше отново да остри.

Изстудената кутийка пристигна скоро на сребърен поднос, заедно с изстудена чаша. Игнорирайки чашата, Д’Агоста взе бирата и отпи дълга глътка.

— От това имах нужда — каза той и отпи още.

Пендъргаст се върна на кожения си фотьойл.

— Скъпи ми Винсънт, целите сме слух.

Д’Агоста разказа за старицата на Индиан роуд и последвалите събития. Не спомена факта, че в гнева си почти беше влязъл във Вилата сам — нещо, което смяташе, че ще е по-добре да остави за по-късно. Пендъргаст слушаше внимателно. Винсънт реши също така да отмине и факта, че е загубил клетъчния си телефон и пейджъра при нападението. Когато свърши, над библиотеката увисна тишина. Огънят пропука и се разгоря.

Най-накрая Пендъргаст се раздвижи.

— А това… с този мъж? Казваш, че се е движел нестабилно, така ли?

— Да.

— И че е бил покрит с кръв?

— На лунната светлина така изглеждаше.

Пендъргаст направи пауза.

— Имаше ли прилика с фигурата, която видяхме на видеолентата на охранителната камера?

— Да, имаше.

Още една пауза, този път по-дълга.

— Колин Фиъринг ли беше?

— Не… Да. — Д’Агоста поклати пулсиращата си глава. — Не знам. Не видях лицето достатъчно добре.

Пендъргаст мълча известно време, гладкото му чело леко се набръчка.

— И кога точно се случи това?

— Преди около час. Бях за малко в безсъзнание. След като се върнах в града, дойдох право тук.

— Странно. — Но изражението върху лицето на Пендъргаст не беше странно. Изглеждаше по-скоро тревожно.

Агентът погледна към съсухрения старец.

— Рен тъкмо се канеше да сподели плодовете от последните си проучвания на мястото, на което си бил нападнат. Рен, би ли продължил?

— С удоволствие — отвърна той. Две тежки, прорязани със сини вени ръце, се вдигнаха към купчината вестници и сръчно измъкнаха една кафява папка.

— Да прочета ли статията…?

— Можеш да повториш сбито, ако обичаш.

— Разбира се. — Рен прочисти гърлото си, подреди внимателно листите върху скута си и ги прелисти. — Хм. Да видим… — Той вдигна вежди, изсумтя и потропа с пръсти, преди да започне: — Вечерта на 11 юни 1901-а година…

— Сбито е точната дума — промърмори Пендъргаст, но тонът му не беше неодобрителен.

— Да, да! Сбито. — Рен се изкашля. — Изглежда, че Вилата е била, как да кажа — обсъждана известно време. Имам събрани редица статии от „Ню Йорк Сън“, датирани от началото на века — на двайсети век, — в които са описани оплаквания от съседите, не особено различни от днешните. Странни звуци и миризми, обезглавени животински трупове, намерени в гората, съмнително поведение. Има много непотвърдени съобщения за някаква „бродеща сянка“, която се скита из горите на Инууд Хил.

Осеяната с кафяви петна ръка измъкна пожълтяла изрезка с изключително внимание, сякаш бе лист от свещен ръкопис. Той зачете.

— Според източници, с които журналисти от този вестник са разговаряли, този призрак — описан от очевидци като тромаво, и както изглежда, лишено от разум същество — е гонело гражданите на Готам, които нямали голям късмет и били достатъчно безразсъдни да попаднат в околностите на Инууд Хил след мръкнало. Нападенията му често били смъртоносни. Оставените след него трупове са намерени да лежат в ужасни пози, осакатени по най-мъчителния възможен начин. Други пък просто са изчезнали — за да не бъдат никога видени отново.

— Как точно са били осакатени? — попита Д’Агоста.

— Изкормени, с по някой отрязан пръст — най-често средните пръсти на ръцете и краката — или поне така твърди вестникът. „Сън“, лейтенант, не се е славел с честността си. Основоположникът на „жълтата преса“. Разбирате ли, печатал се е на жълта хартия, като най-евтината достъпна по онова време. Избелването и размерът оскъпявали с още двайсет процента цената на вестникарската хартия в онези дни…

— Много интересно — прекъсна го Пендъргаст спокойно. — Моля ви, продължете, господин Рен.

Последва прехвърляне на страници, сумтене.

— Ако се вярва на тези истории, излиза, че четирима души са били убити от това лишено от разсъдък същество.

— Четирима души? Това е броят на „гражданите на Готам“?

— Както ви казах, лейтенант, „Сън“ е бил сензационен вестник. Преувеличението е било негова запазена марка. Статиите в подобен вестник трябва да се четат с едно наум.

— Кои са били убитите граждани?

— Първият обезглавен останал неидентифициран. Вторият бил архитект по озеленяване на име Фипс Гормли. Третият — член на комисията по парковете, също високоуважаван гражданин, очевидно излязъл на вечерна разходка. Корнелиъс Спраги. Убийството на двама уважавани граждани един след друг вдигнало голям шум. Четвъртото убийство, почти веднага след третото, било на един пазач на местно имение, лятната къща на семейство Строс в Инууд Хил. Странното в това последно убийство било, че мъжът изчезнал няколко месеца преди тялото му да бъде намерено. Но бил току-що убит.

Д’Агоста се размърда в стола си.

— Обезглавен? И, казвате, пръстите на ръцете и краката отрязани?

— Другите — да. Но пазачът не бил обезглавен. Намерили го плувнал в кръв, с нож в гърдите. Според вестниците, е възможно сам да се е наранил.

— Какво е било заключението? — попита Д’Агоста.

— Полицаите нахлули във Вилата и арестували няколко души, които по-късно трябвало да бъдат пуснати поради липса на доказателства. Претърсванията не показали нищо и случаите така и никога не били разрешени. Нищо определено не свързвало убийствата с Вилата, освен близостта на селището до сцените на престъпление. Историите за тромави, лишени от разум създания, с времето замрели, а съобщенията за жертвоприношения на животни се появявали сравнително рядко — Вилата сякаш се снишила с тревата. До този момент, разбира се. Но най-интересното е нещо, което успях да изровя при повторната проверка на редица други стари документи. Изглежда, че през 1901-а година семейство Строс поискало да изсече един голям северен участък от Инууд Хил, който да им открива по-добра гледка към река Хъдзън. Наели ландшафтен специалист да проектира новия парков дизайн с изискан вкус. Познайте как се е казвал! Настъпи кратка тишина.

— Да не би да е Фипс Гормли? — предположи Пендъргаст.

— Същият. А ще се опитате ли да предположите кой е служителят от отдел „Паркове“, който се е занимавал с документацията по изсичането?

— Корнелиъс Спраги. — Пендъргаст седеше във фотьойла си, приведен напред, със скръстени ръце. — И ако тези планове за изсичането на парка са се приведели в действие, нямало ли е да засегнат жителите на Вилата?

Рен кимна.

— Селището е стояло точно на пътеката. Несъмнено е щяло е да бъде разрушено.

Д’Агоста премести очи от Пендъргаст към Рен и после обратно.

— Да не би да казвате, че от Вилата са убили онези хора, за да обезкуражат семейството да осъществи по-нататъшните си планове за промяна на ландшафта?

— Или са ги убили, или са уредили да бъдат убити. Полицията така и не установила връзка. Но посланието очевидно било схванато. Защото планът за озеленяването на парка е бил изоставен.

— Нещо друго?

Рен прелисти страниците.

— В статиите се говори за „дяволски култ“ във Вилата. Членовете били безбрачни и поддържали броя си като вербували нови, обикновено бездомни и нещастни хора.

— Все по-интересно и по-интересно — промърмори Пендъргаст. Той се обърна към Д’Агоста. — Лишен от разум призрак… Не особено различен от онзи, който те е нападнал, а, Винсънт?

Д’Агоста се намръщи.

Елегантните бели ръце се разтвориха, след което отново се скръстиха, когато Пендъргаст потъна в дълбок размисъл. Някъде от дълбините на огромното имение долетя старомодното звънене на телефон.

Пендъргаст се надигна.

— Ще е полезно да се докопаме до останките на някоя от тези жертви.

Д’Агоста изсумтя.

— Гормли и Спраги по всяка вероятност са погребани в семейни парцели. Никога няма да получиш разрешение.

— Ах. Но четвъртата жертва, пазачът на семейство Строс — предполагаемото самоубийство — сигурно ще се съгласи да разкрие по-лесно своите тайни. В такъв случай ще извадим късмет. Тъй като от всички трупове, неговият най-много ни интересува.

— И защо да е така?

Пендъргаст се усмихна слабо.

— Защо ли, скъпи ми Винсънт? Ти защо мислиш?

Д’Агоста се намръщи. Беше раздразнен.

— По дяволите, Пендъргаст, главата ме боли. Не съм в настроение да си играя на Шерлок Холмс!

Изражение на обида премина за миг по лицето на агента.

— Много добре — каза той след малко. — Очебийно е. За разлика от останалите, това тяло не е било обезглавено. Било е покрито с кръв, дрехите са били разкъсани. Възможно е да е било самоубийство. И е последното намерено тяло. След като го открили, убийствата секнали. Подчертавам, че е изчезнал няколко месеца, преди да започнат убийствата — къде е бил дотогава? Живял е във Вилата, може би. — Той седна отново във фотьойла.

Д’Агоста опипа предпазливо цицината отзад на главата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Пазачът не е бил жертва — той е бил извършителят.

Въпреки всичко Д’Агоста не можа да не изпита тръпка на възбуда.

— Продължавай.

— В големи имения като това, за което говорим, е било честа практика слугите и работниците да имат свой собствен семеен парцел, където починалите били погребвани. Ако съществува такъв парцел до лятната къща на Строс, може да намерим вътре останките на пазача.

— Но ти разчиташ само на казаното във вестниците. Не съществува връзка. Никой няма да даде разрешение за ексхумация на базата на такова неубедително доказателство.

— Можем да го направим независимо.

— Моля те, не ми казвай, че се каниш да го изровиш през нощта.

Леко утвърдително кимане с глава.

— Исусе, никога ли не правиш нещо по правилата?

— Боя се, че да, не се случва често. Лош навик, с който — установявам — ми е трудно да скъсам.

Проктър се появи на прага.

— Сър? — Гласът му прозвуча преднамерено неутрално. — Обади ми се един от моите познати от града. Имало развитие.

— Сподели с нас, ако обичаш.

— Имало убийство в прес клуб „Готам“; убита е репортерка на име Кейтлин Кид. Извършителят е изчезнал, но много свидетели се кълнат, че убиецът е бил Уилям Смитбак.

— Смитбак! — Пендъргаст скочи рязко.

Проктър кимна.

— Кога?

— Преди деветдесет минути. В добавка, тялото на Смитбак е изчезнало от моргата. Съпругата му отишла да го търси там и направила сцена, когато не го намерила. Както изглежда, на негово място е оставена вуду кукла. — Проктър направи пауза, едрите му ръце бяха скръстени пред гърдите.

Д’Агоста бе обхванат от ужас. Всичко това се беше случило там — а той беше без пейджър и без клетъчен телефон.

— Разбирам — промърмори Пендъргаст. Лицето му внезапно пребледня като на мъртвец. — Какъв отвратителен обрат на събитията. — Той добави почти шепнешком, без да адресира думите си към някого: — Може би настъпи времето да се потърси помощта на мосю Бертен.