Вуду

65.

Д’Агоста стреля отново, но това бе безсмислено: нещото се отдръпна назад в мрака и изчезна. Той легна на земята и освети наоколо с фенерчето.

— Пендъргаст?

Специалният агент излезе приведен от тъмнината на един тунел, стиснал „Колта“ с двете си ръце.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от звука на капеща вода.

— Още е тук — промърмори Д’Агоста, надигна се и се завъртя на триста и шестдесет градуса с насочен пистолет. Напрегна се да види в тъмното.

— Наистина. Не мисля, че ще се махне, освен ако не умрем — или пък той не умре.

Секундите минаваха и се превръщаха в минути. Най-накрая Д’Агоста се изправи и отпусна пистолета си.

— Няма време да си играем на чакане, Пендъргаст. Трябваше да…

Зомбито се появи като неясна светкавица отстрани, хвърли се право срещу фенерчето му, изби го с ръка и го запрати в тъмнината с трясък. Д’Агоста стреля, но то избяга от полезрението му и се върна в относителната защита на тъмнината. Отнякъде чу „Колта“ на Пендъргаст, който стреля почти едновременно с него, но след оглушителния двоен изстрел преследвачът им се докопа и до неговото фенерче и то бе разбито в стената.

Проходът потъна в пълен мрак — и почти веднага след това той чу звук от отчаяна борба.

Приближи се нататък, прибра пистолета и извади ножа, значително по-подходящ за близка битка на тъмно и по-малко вероятно да нарани неволно Пендъргаст, който вероятно се бе вкопчил в битка на живот и смърт с отвратителното създание. Той се блъсна в зомбито и замахна към него с ножа, но то бе дяволски силно и бързо, обърна се и сграбчи Д’Агоста като пантера, обвивайки го в задушлива смрад. Ножът бе избит от ръцете му и той се хвърли с юмруци напред, търсейки слабините, корема, главата му, като парираше жилестите ръце, които го драскаха. В тъмното, омотан в ужасната мантия, той бе в неизгодна позиция; дрипавото създание, от друга страна, изглежда бе в стихията си: без значение колко се въртеше и се бореше Д’Агоста, то държеше надмощие, подпомагано от хлъзгавината на тялото си, покрито с пот, кръв и мазнина.

Какво, по дяволите, се беше случило на Пендъргаст?

Една ръка се уви около врата му и се стегна като стоманен кабел. Д’Агоста се дръпна, като едновременно се опитваше да отхвърли нападателя си и да вдигне пистолета си. Но хлъзгавото същество имаше мускули като тиково дърво: както и да се бореше Д’Агоста, желязната ръка не отпускаше хватката си, спирайки въздуха му, докато другата бе приковала ръката му с оръжието. Вик на триумф, който напомняше по-скоро стенание на банши40 изригна от зомбито.

Бели светкавици заиграха пред очите на Д’Агоста. Осъзна, че му остават броени мигове. С последно усилие се дръпна и освободи дясната си ръка, вдигна пистолета и стреля, осветявайки погребалния тунел. Изстрелът прозвуча оглушително в тясното пространство.

— Ииииииииииииии! — изпищя зомбито и в същия миг Д’Агоста усети силен удар по главата. Пред очите му заиграха още звезди. Нещото отново бе приковало ръката му и я блъскаше в пода, опитвайки се да избие оръжието от пръстите му. — Ииииииииии! — подзе то отново. Макар и замаян, Д’Агоста усети, че е улучил нападателя си — възбудата му, острите му пронизителни викове, всичко говореше за това, — но все пак онова нещо изглеждаше по-силно от всякога, изпълнено с нечовешка ярост. То настъпи с тежките си крака ръката му и той чу как костите му изпукват и се чупят. Почувства неописуема болка точно над китката; пистолетът излетя и нещото стъпи върху него още веднъж, стегнало ръце около шията му.

Д’Агоста се усукваше и въртеше в напразни опити да се освободи, но усещаше как силите му бързо се стопяват.

— Пендъргаст! — задавено извика той.

Стоманените пръсти се стегнаха още. Той се надигна, но без кислород битката беше изгубена. Усети странно трептене над себе си, придружено от бръмчащ звук. Протегна ръка, заби нокти в пода и заопипва за ножа. Вместо това докопа парче тухла; стисна го, замахна с цялата си сила и го стовари в главата на зомбито.

— Иииииааааааахххххх! — изквича то от болка и го пусна. Той отвори уста и хрипливо пое въздух, замахна с тухлата и отново удари противното създание. Последва нов остър писък и отвратителната твар отскочи от него.

Като кашляше и жадно поемаше въздух, Д’Агоста залитна и се втурна в тъмнината. След малко чу босите тежки крака да шляпат след него по хлъзгавия каменен под.