Вуду

42.

Д’Агоста се боеше, че може да се направи нещо с новите доказателства в мазето на площад „Полиция“ №1. Мястото, както и всички процедури, свързани с него, се държаха под строг контрол заради изхвърляните от съда един след друг случаи поради грешка в поредицата от доказателства, и сега влизането в пристройката беше като получаването на достъп до Форт Нокс29.

Той подаде документите на една секретарка зад бронираното стъклено гише и след това той, Хейуърд, Пендъргаст и Бертен отидоха да охладят страстите в чакалнята — без столове, без списания, само портрет на губернатора, — докато документите се обработваха. След петнайсет минути една енергична жена, сбръчкана като мумия, но пък забележително въодушевена, се появи с радиостанция в едната ръка и ги снабди с баджове и памучни ръкавици.

— Насам — каза тя с ясен глас. — Движете се заедно. Не докосвайте нищо.

Те я последваха по празен коридор с флуоресцентни лампи от двете страни и номерирани метални врати. След дълго вървене жената спря пред една от тях, пъхна карта в слота и с невероятна прецизност набра някакъв код върху охранителното табло; вратата се отвори. В стаята покрай трите стени се редяха шкафове с доказателства, а в центъра стоеше една маса под серия от ярки лампи. Ако се работеше както едно време, доказателствата вече щяха да са сложени на масата. И до тях да лежи списъкът на фотографите, които са ги снимали. А те трябваше направят специално запитване за артикулите — не да се ровят безразборно.

— Застанете зад масата — долетя ясният глас.

Те се подчиниха — Хейуърд, Пендъргаст и дразнещият Бертен. Д’Агоста вече усещаше неодобрителните вибрации откъм Хейуърд. Тя бе възразила срещу присъствието на Бертен — фракът и бастунът от тръстика не се връзваха никак с обстановката. Дребният мъж изглеждаше разрошен, лицето му беше бледо и по слепоочията му се стичаха струйки пот.

— Така — Жената се изправи зад масата. — Правили ли сме го преди?

Д’Агоста не каза нищо. Останалите промърмориха:

— Не.

— Имате право да изискате само по един комплект доказателства наведнъж. Аз съм единствената, която позволява пипането на доказателствата, ако е необходимо да бъдат разгледани отблизо — което, да добавя, трябва да бъде препотвърдено. Тестовете можете да получите след подаване на писмена молба. На списъците тук са изредени всички доказателства, иззети при съдебното претърсване, както и други доказателства, събрани по случая. Както виждате, всичко е снимано. А сега — тя се усмихна и лицето й едва не напука като стара мазилка — какво искате да разгледате?

— Първо — започна Пендъргаст, — може ли да изнесете доказателството, което намерихме в урната на Колин Фиъринг?

След кратко забавяне малкото хартиено ковчеже и съдържанието му — наподобяваща скелет кукла — беше доставено.

— Какво е второто? — попита жената.

— Бихме искали да видим сандъка от Вилата и съдържанието му. — Д’Агоста посочи. — Тази снимка, тук.

Жената плъзна пръста си по списъка, записа си номера, после се обърна, отиде до един от шкафовете, отвори чекмедже и извади от него поднос.

— Доста тежък е за мен — каза тя.

Д’Агоста пристъпи.

— Ще ви помогна.

— Не. — Жената се обади по радиостанцията и няколко минути по-късно влезе едър мъжага, който й помогна да вдигнат сандъка върху масата, след което застана в ъгъла.

— Отворете го, ако обичате, и извадете съдържанието му — каза Д’Агоста. Той не беше видял добре нещата, когато ги взеха от Вилата.

С вбесяваща предпазливост жената отвори капака и извади увитите в кожа предмети, след което ги остави върху масата все тъй внимателно.

— Развийте ги, ако обичате — помоли Д’Агоста.

Всеки предмет беше развързан и разопакован като същински музеен експонат. Разкри се серия от ножове, един от друг по-странни, по-екзотични и с по-неясно предназначение. Остриетата им бяха сложно закривени и назъбени, костните и дървените дръжки инкрустирани със странни завъртулки и шарки. Последният разопакован предмет се оказа дебело парче тел, огънато и извито в изключително странна форма, с костна дръжка в единия край и кука в другия, като външният ръб на куката бе наточен като бръснач. Точно като този, който Пендъргаст беше открил във Вилата.

— Жертвени ножове с амулет — каза Бертен и отстъпи назад.

Д’Агоста се обърна към него с раздразнение:

— Ах, нима?

Бертен покри устата си с ръка и се изкашля.

— Върху дръжките — каза той със слаб глас — има амулет, шарките на Лоа.

— И какво, по дяволите, е „Лоа“?

— Демон или дух. Всеки нож олицетворява един от тях. Кръглите шарки представляват вътрешният танц или „гробищен танц“ на този определен демон. Когато животните или… или живите същества… се принасят в жертва на Лоа, трябва да се използва ножът на Лоа.

— С други думи вуду глупости — каза Д’Агоста.

Дребният мъж измъкна една кърпичка и попи слепоочията си с трепереща ръка.

— Не е вуду, а оби.

Френското произношение на Бертен отново подразни Д’Агоста.

— И каква е разликата?

— Оби е истинското нещо.

— „Истинското нещо“ — повтори Д’Агоста. Той погледна към Хейуърд. Лицето й беше непроницаемо.

Пендъргаст извади една кожена торбичка от сакото си, отвори я и започна да вади съдържанието й — малка стойка, епруветки, пинсети, топлийка, няколко капкомера — като постави всяко на масата.

— Какво е това? — попита остро Хейуърд.

— Тестове — дойде краткият отговор.

— Не можете да си правите лаборатория тук — каза тя. — Чухте служителката — необходимо е да се получи препотвърждение.

Една бяла ръка се мушна в черното сако и се появи отново с лист хартия. Хейуърд взе листа и го прочете, лицето й потъмня.

— Това е абсолютно незаконно — подзе мумифицираната служителка. Преди да е успяла да завърши, във въздуха пред погледа й увисна втори лист. Тя го взе, прочете го, но не направи опит да го върне.

— Много добре — произнесе служителката накрая. — С кой предмет бихте искали да започнете?

Пендъргаст посочи към огънатата в странна форма телена кука.

— Трябва да я взема.

Жената погледна отново листа, после кимна.

Пендъргаст прикрепи една лупа към окото си, взе куката с облечената си в ръкавица ръка, обърна куката, огледа я внимателно, после я остави на масата. Като използва карфицата с изключителна прецизност, той свали няколко люспици от материала, напластен близо до дръжката, и го сложи в една епруветка. Взе тампон, навлажни го в едно от шишенцата, мина с него по дължината на куката, после запечата тампона в друга епруветка. Повтори процедурата с няколко от ножовете, дръжките и остриетата, като всеки тампон се слагаше в съответна малка епруветка. После, като използва капкомер, добави реагенти към всяка. Само първата епруветка промени цвета си.

Той се изправи.

— Колко странно. — Лабораторното оборудване изчезна в кожената торбичка също така бързо, както се бе появило. Пендъргаст дръпна ципа й и я върна обратно в джоба на сакото си.

После се оправи и кръстоса ръце пред гърдите си. Всички го гледаха.

— Да? — попита той невинно.

— Господин Пендъргаст — каза Лора, — ако няма да ви затрудня много, бихте ли споделили с нас плодовете от вашия труд?

— Боя се, че предпочитам да работя по-скоро сам.

— Колко жалко — присви устни Лора.

— Чували ли сте за Уейд Дейвис, канадски етноботаник и книгата му, която излезе през 1988-а година — „Прекосяване на мрака: Етнобиологията на хаитянските зомбита“?

Хейуърд продължи да го гледа, без да казва нищо.

— Изключително интересно изследване — продължи Пендъргаст. — Препоръчвам ви го настоятелно.

— Ще го поръчам по „Амазон“ — кимна тя.

— Изследванията на Дейвис показват, че жив човек може да бъде зомбиран, като му се поставят два специални химикала, обикновено през рана. Първият прах има за основна съставка тетродотоксин — същият токсин, намиращ се в японския рибен деликатес фугу. Вторият е свързан с екстракт от подобно на татула растение. Определена комбинация от тези субстанции, вкарана в съответната доза, може да държи човек в близко до смъртта състояние дни наред, мобилен, с минимална мозъчна дейност и несамостоятелна воля. Накратко, според теорията, с определени химически съставки може да се създаде действително зомби.

— И вие открихте тези химически съставки? — попита Хейуърд с хаплив тон.

— Това е изненадата. Не ги открих — нито тук, нито в независимите тестове, които проведох във Вилата. Трябва да призная, че съм изненадан и разочарован.

Тя се обърна рязко настрана.

— Донесете следващата партида доказателства. Загубихме достатъчно време с това.

— Открих, обаче — добави Пендъргаст, — че по куката има човешка кръв.

Настъпи тишина.

Д’Агоста изсумтя, обръщайки се към сбръчканата служителка.

— Искам ДНК тест на тази кука, прекарайте я през базата данни, тест за наличие на човешка тъкан, също така. Всички тези инструменти да бъдат изследвани както за човешка, така и за животинска кръв. Уверете се, че по дръжките има отпечатъци от пръсти — трябва ми списък на всички, които са ги докосвали. — Той се обърна към Пендъргаст. — Имаш ли идея за какво може да е тази кука?

— Признавам, че съм объркан. Мосю Бертен?

Бертен изглеждаше силно развълнуван. Той направи знак на Пендъргаст да застане на една страна.

— Mon frere30, не мога да продължа — произнесе той с нисък, напрегнат шепот. — Болен съм, казвам ти — болен! Това е работа на онзи жрец, Шариер. Магията му за смърт — ти още ли не я усещаш да действа?

— Чувствам се добре.

Хейуърд премести погледа си от тях към Д’Агоста и поклати глава.

— Трябва да тръгваме — каза Бертен. — Трябва да се приберем вкъщи. Нуждая се от сироп — трябва да сръбна сироп. От онзи слабия — знам, че имаш! Нищо друго няма да ме успокои.

— Ще се успокоите, ще се успокоите, учителю. Съвсем скоро. — След това, като се обърна към групата, Пендъргаст произнесе по-високо: — А сега, ще бъдете ли така добър да изследвате тази кука, мосю?

Бертен пристъпи напред неохотно, наведе се предпазливо към предмета и подуши. Той се потеше обилно и лицето му беше подпухнало. Дишането му прозвуча като хриптенето на стара гайда в малка стая.

— Колко странно. Никога не съм виждал нещо подобно преди.

Повторно подушване.

— И миниатюрния ковчег, който взехме от урната на Фиъринг. Това е работа на една и съща секта.

Бертен се приближи с още една крачка към малкото ковчеже. Капакът му сега бе на място: направен от кремаво оцветена хартия, украсена ръчно с черепи и дълги кости в черно мастило. Беше сложно сгъната, като оригами, за да прилепва плътно върху ковчежето от папиемаше.

— Муската, нарисувана върху този хартиен капак — каза Пендъргаст. — С какъв Лоа се идентифицира?

Бертен поклати глава.

— Не ми е позната. Бих допуснал, че е тайна, известна само на някоя единична секта оби. Каквато и да е, тя е много странна. Никога не съм виждал такава. — Той протегна ръка — и я дръпна мигновено назад, когато служителката изцъка с език, — след което я протегна отново и взе капака.

— Оставете го долу — произнесе рязко жената.

Бертен завъртя внимателно капака в ръце, като се взираше в него напрегнато и си мърмореше под нос.

— Господин Бертен — каза Лора с предупредителен глас.

Бертен изглежда не я чу. Въртеше хартиената конструкция в ръцете си, първо на една страна, после на друга, и продължаваше да си мърмори. След което с внезапен удар на пръстите си я разкъса на две.

Изпод гънките отдолу се посипа сивкав прах по панталоните и обувките му.

Той се дръпна назад от потрес и ужас, а хартиените ленти се разлетяха. Възрастната служителка направи опит да ги събере и започна да сипе забележки. Едрият мъж, който досега бе стоял мълчаливо в ъгъла, хвана Бертен за яката и го повлече навън, извеждайки го от стаята за доказателства. Пендъргаст клекна със скоростта на нападаща змия, извади малка епруветка от джоба на сакото си, започна да събира сивия прах и да я пълни с него. А Хейуърд стоеше сред всичко това и гледаше Д’Агоста, сякаш казваше: Предупредих те. Предупредих те.