Вуду

43.

Проктър спря Ролса на пустия паркинг зад бейзболното игрище в края на Инууд Хил Парк и изключи фаровете. Когато Пендъргаст и Д’Агоста излязоха от колата, Проктър отиде до багажника, отвори го и извади оттам дълга брезентова торба с инструменти, пластмасово сандъче за доказателства и метален детектор.

— И мислиш, че няма никакъв проблем просто да оставим колата? — попита със съмнение Д’Агоста.

— Проктър ще я наблюдава. — Пендъргаст взе брезентовата торба и я подаде на Д’Агоста. — Да не си губим времето тук, Винсънт.

— Няма.

Той преметна торбата през рамо и те тръгнаха напряко през празните бейзболни ромбове към гората. Погледна часовника си: два след полунощ. Какво правеше? Току-що бе обещал на Хейуърд, че няма да позволи Пендъргаст да го въвлече в някакви неразумни действия — а ето го сега, посред нощ, на експедиция за отвличане на тяло в обществен парк, без разрешение или съдебна заповед. Думите на Хейуърд още звучаха в главата му: „Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайно, че умират преди процеса.“

— Припомни ми пак, ако обичаш, защо се промъкваме като крадци на гробове? — каза той.

— Защото сме крадци на гробове.

Добре поне, помисли си Д’Агоста, че Бертен не беше с тях. Беше излязъл от колата в последната минута, оплаквайки се от сърцебиене. Дребосъкът беше напълно обзет от паника, защото Шариер бе успял да отскубне няколко негови косъма. Беше невъзможно обаче свещеникът да вземе коса от него, помисли си Д’Агоста със задоволство: едно от предимствата да си плешив. Той си помисли за малката сцена, която се бе разиграла в стаята за доказателства и се намръщи.

— Какво, по дяволите, иска приятелчето ти Бертен? — попита той. — Да сръбне сиропче?

— Един коктейл, който той предпочита, когато е… прекомерно възбуден.

— Коктейл?

— Нещо такова. Сода с лимон и лайм, водка, разтворен кодеин и бонбон за смучене.

— И какво?

— Бертен предпочита от онези с вкус на диня.

Д’Агоста поклати глава.

— Исусе. Такова нещо е възможно само в Луизиана.

— Всъщност, разбрах, че тази смес произхожда от Хюстън.

Като отминаха игрището, те се промушиха през една дупка в ниската ограда от мрежа, прекосиха някаква незасята нива и влязоха в гората. Пендъргаст включи GPS устройство и слабият син блясък на екранчето озари с призрачна светлина лицето на агента.

— Къде точно е гробът?

— Няма знак. Но благодарение на Рен знам местоположението. Изглежда, че тъй като се предполагало, че пазачът се е самоубил, останките му не могли да бъдат погребани в осветения семеен парцел. Затова бил погребан близо до мястото, където било намерено тялото му. В едно описание на погребението се казва, че се намира близо до паметника Шоракопоуч.

— Кой паметник?

— Паметникът на мястото, където Питър Минът е купил Манхатън от индианците.

Пендъргаст поведе, Д’Агоста го следваше. Насочиха се към гъстите дървета и шубраци, каменистата почва ставаше все по-неравна. Д’Агоста отново се удиви, че все още са в Манхатън. Под краката им ту ставаше стръмно, ту внезапно земята се спускаше; пресякоха малък ручей със съвсем малко вода в коритото, на места се виждаше гола скала. Гората ставаше все по-гъста, клоните закриха луната и Пендъргаст извади фенерчето си. Изминаха още километър и половина, спускайки се надолу по силно каменист терен и внезапно в светлината на фенерчето изникна един голям кръгъл камък.

— Паметникът — каза Пендъргаст, проверявайки GPS-a си. Той насочи лъча към една бронзова плоча, занитена в камъка, която описваше как на това място през 1626-та година Питър Минът е купил остров Манхатън от местните индианци за шейсет гулдена, стойността на шепа евтини дрънкулки.

— Добра инвестиция — каза Д’Агоста.

— Много лоша инвестиция — каза Пендъргаст. — Ако шейсетте гулдена са били вложени през 1626-та година при петпроцентна сложна лихва, щеше да се натрупа много по-голяма сума от стойността на земята на Манхатън в наши дни. — Пендъргаст направи пауза и освети с фенерчето си тъмнината. — По наша информация тялото е било заровено на 22 рода31 на север от магнолията, която навремето се издигала до този монумент.

— Дънерът още ли е тук?

— Не. Дървото било отсечено през 1933-та година. Но Рен ми намери една стара карта, според която местоположението на дървото е осемнадесет ярда югозападно от паметника. Вече бях записал данните в GPS устройството.

Агентът тръгна на югозапад, като следеше внимателно GPS-a.

— Тук. — Той се обърна на юг. — Двадесет и два рода по пет метра е равно на сто и десет метра. — Той натисна няколко копчета върху GPS-a. — Следвай ме, ако обичаш.

Пендъргаст тръгна отново в мрака, почти призрачен в черния си костюм. Д’Агоста закрачи след него, повдигайки тежката торба по-високо на рамото си. Можеше да подуши блатата и тинята покрай Спайтън Дайвъл и скоро различи процеждащите се между дърветата светлини на високите жилищни сгради по склоновете на Ривърдейл отвъд реката. Гората свърши внезапно и двамата се оказаха пред широко пространство, обрасло с трева, което се спускаше стръмно към застлания с дребни камъчета сърповиден бряг. Реката се пенеше във въртопи, светлините на алеята „Хенри Хъдзън“ се извиваха отгоре, а блоковете от другата страна на водата се оглеждаха в бързите вълни, отминаваха с течението на реката, за да изплуват отново сякаш от дълбините. Над водата се носеше тънка мъглица; чу се боботенето на кораб.

— Почакай за момент — промърмори Пендъргаст и спря на линията, където свършваха дърветата.

Едно полицейско корабче се приближи бавно, разпенвайки водата надолу по Спайтън Дайвъл, призрачните му очертания изникнаха от мъглата и светлината на прожектора обходи брега. Те се приведоха точно когато лъчът мина над тях и побързаха да се мушнат сред дърветата.

— Исусе — промърмори Д’Агоста. — Крия се от собствените си колеги. Не е ли лудост?

— Това е единственото решение. Имаш ли представа колко време ще отиде за получаване на съответното разрешение за ексхумация на един труп, погребан не в гробище, а на обществен терен, без смъртен акт, само с няколко вестникарски статии като поддържащи доказателства?

— Правили сме го.

Като се изправи, Пендъргаст излезе от дърветата и тръгна през тревата към брега. На изток, на половината разстояние от урвите, Д’Агоста различи голямата порутена постройка на централната църква на Вилата, издигаща се като корен на зъб над дърветата, слаба жълта светлина, надничаше от прозорците на горния етаж.

Пендъргаст спря.

— Точно тук.

Д’Агоста огледа чакълестия бряг.

— Няма начин. Кой ще тръгне да погребва мъртвец тук, на такова открито място?

— По-лесно се копае. А преди сто години никоя от тези сгради от другата страна на реката не е била построена.

— Приятничко. Как се предполага, че ще изравяме труп, като ни гледа цял свят?

— Възможно най-бързо.

Д’Агоста с въздишка свали торбата и извади лопата и кирка. Пендъргаст завинти пръчките на металния детектор, надяна чифт слушалки, които свърза към прибора, и го включи. После закрачи бавно.

— Много метал има тук — каза той.

Размаха детектора напред-назад, напред-назад, като продължи да се движи бавно. След пет-шест крачки обаче се завъртя и се върна.

— Получавам постоянен сигнал тук, две стъпки отдолу.

— Две стъпки? Вижда ми се ужасно плитко.

— Рен ми каза, че общата ерозия на почвеното ниво в този район би трябвало да е шест стъпки от времето, когато е било извършено погребението. — Той остави настрана металния детектор, съблече сакото си и го закачи на едно близко дърво, взе кирката и с изненадваща сила започна да копае земята. Д’Агоста си сложи чифт работни ръкавици и се зае да изгребва разкопаната пръст и камъчетата.

Силно боботене извести завръщането на полицейското корабче. Д’Агоста се хвърли на земята, когато лъчът на прожектора облиза брега, а Пендъргаст го последва, просвайки се по очи до него. Когато корабчето отмина, агентът се изправи.

— Колко неприятно — каза той, като изтръска праха от себе си и отново хвана кирката.

Правоъгълната дупка постепенно ставаше по-дълбока — дванайсет инча, осемнайсет. Пендъргаст хвърли кирката, коленичи и започна да работи с мистрия, изстъргвайки пластовете мръсотия, които Д’Агоста после изхвърляше. От отвора се носеше тежкият мирис на солена морска вода и изгнил хумус.

Когато изкопът достигна двайсетина инча дълбочина, Пендъргаст размаха отново металния детектор.

— Почти стигнахме.

След малко повече от пет минути работа мистрията стигна до някаква кухина. Пендъргаст бързо изхвърли настрана пръстта, разкривайки задната част на череп. След още малко стъргане се показа едната лопатка от гърба на покойника и краят на дървена дръжка.

— Нашият приятел изглежда е бил погребан с лицето надолу — каза Пендъргаст. Той разчисти около дръжката и скоро се показа ефес и ръждясало острие.

— С нож в гърба.

— Мислех, че е прободен в гърдите — каза Д’Агоста. Луната разкъса мъглата и той премести поглед от трапа към Пендъргаст. Лицето на агента беше много мрачно и бледо.

Работеха заедно, постепенно откривайки гърба на скелета. На светлината се показаха изгнили дрехи: чифт сбръчкани обувки около костите на краката, изгнил колан, стари ръкавели и тока. Разкопаха още малко отстрани и почистиха пръстта от старите потъмнели кости.

Д’Агоста се изправи, огледа реката за някакъв знак за полицейския кораб, и освети наоколо. Скелетът лежеше с лице надолу, ръцете и краката бяха спретнато прибрани, пръстите на краката — обърнати навътре. Пендъргаст посегна и вдигна няколко изгнили парчета от дрехите около скелета, като разкри горната му част; след това пусна всичко в сандъчето. Ножът стърчеше от гърба, беше забит до дръжката в лявата плешка, непосредствено над сърцето. Д’Агоста се вгледа внимателно и забеляза нещо, което приличаше на сериозна фрактура в задната част на черепа.

Пендъргаст се наведе над импровизирания гроб и направи серия снимки на скелета от различни ъгли. След това се изправи.

— Да го преместим — каза той.

Докато Д’Агоста държеше фенерчето, агентът вдигаше костите една по една с върха на лопатката, като започна от тези на краката и продължи нагоре, подавайки ги на Д’Агоста да ги прибере в сандъчето за доказателства. Когато стигна до гръдния кош, той бавно извади ножа от почвата и го вдигна нагоре.

— Виждаш ли това, Винсънт — попита той, като сочеше. Д’Агоста насочи лъча към предмет от ковано желязо, приличен на дълъг клин или лост. Единият му край беше огънат върху костите в горната част на ръката на жертвата. Дългото острие на клина беше заровено дълбоко в пръстта. — Прободен в гроба. Прикован.

Пендъргаст го измъкна и го сложи при другите останки.

— Любопитно. А това… виждаш ли това?

Сега Д’Агоста насочи фенерчето към тила на жертвата. Още можеха да се видят останките от тънка, усукана връв от коноп, здраво стегната около костите на врата.

— Задушен — каза Д’Агоста. — Това нещо направо го е обезглавило.

— Наистина. Хиоидната кост е почти раздробена. — Пендъргаст продължи зловещото си занимание.

Скоро единственото, което остана, беше черепът, забит с лице в пръстта. Пендъргаст изрови него и челюстната кост с малко джобно ножче, почисти ги и ги отдели едно от друго, след което ги обърна нагоре с острието на ножчето.

— О, боже! — Д’Агоста отстъпи назад. Устата беше затворена, но пространството зад зъбите, където е бил езикът, беше пълно със зеленикавобял прашец, размесен сред забъркани конци. Отпред се подаваше извит нагоре конец, единият му край беше прокаран между два зъба.

Пендъргаст измъкна конеца и го огледа, подуши черепа, взе малко количество от прашеца и го разтърка между палеца и показалеца си.

— Арсеник. Устата е била пълна с него, а устните — зашити.

— Исусе. Що за самоубийство да се удушиш с нож в гърба и да напълниш устата си с арсеник? Според мен хората, които са го погребали, би трябвало да забележат.

— Първоначално тялото не е било погребано така. Никой не погребва мъртвец с лицето надолу. След като близките заровили тялото, някой друг — тези, които вероятно, хм, са „реанимирали“ трупа — са се върнали, изкопали са го и са го подредили по този специален начин.

— Но защо?

— Достатъчно често срещана церемония в оби. За да го убият втори път.

— За какво, по дяволите?

— За да са сигурни, че е много, много мъртъв. — Пендъргаст се изправи. — Както ти вече забеляза, Винсънт, това не е било самоубийство. Нито пък нещастен случай. Всъщност, след като е бил убит дважди, вторият път с арсеник и нож в гърба, изобщо не може да има съмнение. След първоначалното погребение този мъж е бил изровен — изровен с определена цел — и когато тази цел е била осъществена, заровен отново с лицето надолу. Това е виновникът — „съживеният труп“ на „Ню Йорк Сън“ — за убийствата в Инууд Хил през 1901-а година.

— Казваш, че от Вилата са го отвлекли или вербували, превърнали са го в зомби, накарали са го да убие онзи архитект по дизайна и комисаря по парковете — и всичко това, за да не бъде разрушена църквата им?

Пендъргаст махна с ръка към трупа.

— Ecce signum32.