Вуду

38.

Чакалнята на Терминал 8 на летище „Кенеди“ се намираше в основата на широка площадка за асансьори. Пендъргаст и Д’Агоста стояха заедно с шумна група внушителни мъже в черни костюми, държащи малки табелки с изписани върху тях имена.

— Кажи ми отново — каза Д’Агоста. — Кой е този тип? И какво прави тук?

— Мосю Бертен. Беше ни домашен учител, когато бяхме малки.

— Ние? Искаш да кажеш, ти и…

— Да. На мен и на брат ми. Мосю Бертен ни преподаваше зоология и естествена история. Бях заинтригуван от него — той беше очарователен и харизматичен човек. За съжаление, трябваше да напусне семейството.

— Какво се случи?

— Пожарът.

— Пожар? Искаш да кажеш, когато къщата ви е изгоряла? Да не би да е имал нещо общо с това?

Настъпи внезапна, хладна тишина.

— Та значи специалността на този човек е… зоология? А ти го викаш да дойде във връзка със случай на убийство? Пропускам ли нещо?

— По времето, когато мосю Бертен беше нает да ни преподава естествена история, той беше изключително добре осведомен за местните обичаи и легенди: вуду, оби и правене на магии.

— Очевидно ви е научил на повече от това да правите дисекция на жаба.

— Предпочитам да не мисля за миналото. Фактът е, че мосю Бертен знае по въпроса повече от всеки друг жив човек. Ето защо го помолих да долети тук от Луизиана.

— Наистина ли мислиш, че е замесено вуду?

— А ти не мислиш ли? — Пендъргаст обърна сребристите си очи към Д’Агоста.

— Мисля, че някакъв задник се опитва да ни накара да мислим, че е замесено вуду.

— Има ли разлика? Ах. Ето го.

Д’Агоста се обърна и трепна. Към тях вървеше слаб мъж, облечен във фрак. Кожата му беше почти толкова бледа, колкото тази на Пендъргаст, и носеше увиснала широкопола бяла шапка. На тежка златна верижка около врата му се поклащаше нещо с вид на спаружена глава. В едната си ръка държеше стара пътна чанта; с другата почукваше с масивна, резбована пръчка пред себе си. Не беше подходящо да се нарече пръчка, реши Д’Агоста; повече приличаше на бастун. А тояга беше дори още по-добре. Мъжът приличаше на някакъв лечител от пътуващо медицинско шоу или на някой от лудите, които се разхождат из летището, защото вътре е по-топло, отколкото навън. Дори на място като Ню Йорк сити, където хората са виждали какво ли не, този чудак привличаше доста погледи. Беше придружен от един носач, който слезе с обезпокоителен брой куфари.

— Алойзиъс! — Мъжът изтича на подобните си на птичи крака и целуна Пендъргаст по двете бузи по френски маниер. — Qelle plaisir21! Изобщо не си остарял.

Той се обърна към Д’Агоста, като го изгледа отдолу догоре с острите си черни очи.

— Кой е този човек?

— Аз съм лейтенант Д’Агоста. — Той подаде ръка, но тя беше игнорирана.

Мъжът върна вниманието си към Пендъргаст.

— Полицай?

— Аз също съм полицай, maitre22.

— Пендъргаст изглеждаше развеселен от раздразнението на дребния си приятел.

— Пфу! — Бялата шапка се вдигна и изплющя долу с пренебрежително неодобрение. В ръката на Бертен се появи пакет малки тънки цигари, той измъкна една и я постави в седефено цигаре.

— Съжалявам, maitre, но тук не се пуши.

— Варвари. — Бертен въпреки всичко пъхна цигарето в устата си, без да запали. — Покажете ми колата.

Те излязоха и отидоха до тротоара, където Проктър ги чакаше.

— Какво е това, Ролс Ройс? Колко просташко!

Докато носачът товареше куфарите в багажника, Д’Агоста се смая, когато видя, че Пендъргаст се плъзва отпред до шофьора, оставяйки го да сподели задната седалка с Бертен. След като влезе, мъжът веднага извади златна запалка и запали цигарата.

— Извинете — имате ли нещо против? — каза Д’Агоста.

Мъжът обърна ясните си черни очи към него.

— Имам. — Той вдиша дълбоко и затвори прозореца, като хвърли подозрителен поглед на Д’Агоста, след което издиша тънка струйка дим през свитите си устни. После се наведе напред. — Алойзиъс, трябва да ти кажа, че обмислих информацията, която ми даде. Снимките, които ми изпрати на намерените амулети на сцената на престъплението — те са mal, tres mal23! Куклата от пера и испански мъх; иглите, увити в черна прежда; името, изписано върху пергамента; и онзи прах — селитра, предполагам?

— Правилно.

Бертен кимна.

— Няма съмнение. Магия за смърт.

— Магия за смърт? — повтори Д’Агоста невярващо.

— Известна също като „смъртоносна рана“ — прогърмя гласът на Бертен назидателно. — Това си е чиста магия. Която може да се купи много лесно. Но този… този призрак, този мъртвец, който върви… Това е сериозно. Това вече е вуду. Особено… — Тук той понижи глас: — … като се има предвид, че жертвата също така се е върнала. — Той погледна Пендъргаст. — Има съпруга, казваш?

— Да.

— Тя е в сериозна опасност.

— Поисках полицейска защита — каза Д’Агоста.

Бертен се изсмя:

— Ха!

— Купих й един амулет за прогонване на злите духове — каза Пендъргаст.

— Това може да е от полза срещу първия, но не за него се тревожа толкова. Подобни амулети са безполезни срещу членове на семейството или роднини — включително съпрузи.

— Освен това й подготвих една кесийка с амулети и й казах да я носи непрекъснато в чантата си.

Изражението на Бертен се разведри.

— Моджо хенд24 — Много добре. Кажи ми: какво има в нея?

— Масло за защита, ипомеа джелапа25, върбинка и пелин.

Д’Агоста не можеше да повярва на онова, което чуваше.

Той погледна от Пендъргаст към Бертен и после обратно.

Бертен се облегна назад в седалката.

— Това ще продължи, освен ако не намерим специалист по магия. Да обърне действието.

— Сега се опитваме да извадим разрешително за обиск на Вилата. Освен това говорихме с общинската служба за евентуална процедура по изселване.

Бертен промърмори нещо под нос, след това изпусна нова струя дим. Д’Агоста навремето обичаше да пуши, но от цигарите с нормален размер, каквито пушеха нормалните хора. Купето на Ролса се изпълни с отвратителен дим с мирис на карамфил.

— Чух веднъж за някакъв тип — промърмори Д’Агоста. — Пушел от тези тънки малки цигари.

Бертен му хвърли кос поглед.

— Получил рак. Наложило се да му отрежат устните.

— Че на кого са му притрябвали устни? — попита Бертен.

Лейтенантът чувстваше малките му като мъниста очи върху лицето си. Той отвори прозореца си, скръсти ръце и се облегна, затворил очи.

Точно когато се унасяше, новият му клетъчен телефон се обади. Той се наведе и прочете съобщението.

— Най-после заповедта за обиск на Вилата е минала — каза той на Пендъргаст.

— Отлично. В какви граници?

— Доста ограничени, всъщност. Публичните площи на самата църква, олтара и параклиса — предполагам, че е един, — но не и ризницата или останалите непублични пространства, или извънлежащите сгради.

— Много добре. Достатъчно е да влезем — и да ни представят на хората там. Мосю Бертен ще ни придружи.

— И как ще обясним присъствието му?

— Ангажирал съм го като специален консултант към ФБР по случая.

— Да, добре. — Д’Агоста прокара ръка през оредяващата си коса, въздъхна и се облегна в седалката, после затвори отново очи с надеждата да подремне няколко минути. Невероятно. Направо невероятно.