Вуду

32.

Нора Кели зави зад ъгъла на Пето авеню и се насочи по Западна 53-та улица с чувство на боязън. Оттатък улицата, в градината от скулптури на Музея за модерно изкуство, се носеха вихрушки от кафяви и жълти листа. Беше привечер и в остротата на въздуха се долавяше предзнаменование за настъпващата зима. Тя бе тръгнала по обиколен път от Музея — първо с градски автобус през парка, след това с метрото — с извратената надежда за авария, претоварен трафик, каквото и да е, което би й дало извинение да избегне онова, което й предстои. Но като никога общественият транспорт беше ефективен.

И сега тя бе тук, на крачки от дестинацията си.

Стъпките й от само себе си се забавиха, след което спряха. Тя бръкна в чантата си, извади кремавия плик, адресиран на ръка до Уилям Смитбак Джуниър и гости. Издърпа отвътре картичката и я прочете може би за стотен път.

Беше посещавала достатъчно подобни събития — типични Манхатънски истории с много пиене, клюки и обичайните журналистически фукни. Така и не свикна с тях. А този път щеше да е по-лошо от обикновено: безкрайно по-лошо. Ръкостискания, прошепнати съболезнования, съчувствени погледи… направо й прилошаваше като си помисли. Беше направила всичко, което можеше, за да избегне точно такива неща в музея.

А сега се налагаше да превъзмогне себе си. Бил беше получил — щеше да получи — похвала и да бъде номиниран за една от наградите. Той обичаше тези неща, многолюдните събирания с хапване и пийване. Изглеждаше обидно за паметта му да го пропусне. Като си пое дълбоко дъх, тя натъпка поканата в чантата си и закрачи напред. Още беше разтърсена от посещението във Вилата онзи ден: ужасените звуци на животните, нещото, което ги беше преследвало с Кейтлин Кид. Фиъринг ли беше? Понеже не бе сигурна, не го бе споменала на Д’Агоста. Но споменът я преследваше, караше я да се стряска. А може би точно от това имаше нужда: да излезе, да се смеси с други хора, да го остави зад себе си.

Пресклуб „Готам“ беше тясна сграда, дразнеща с мраморната си фасада в стил рококо. Нора изкачи стъпалата и мина през излетите от бронз врати, предаде палтото си на гардеробната и получи талонче. Напред, откъм „Хорас Грийли Бенкит Хол“ можеше да чуе музиката, смеха и подрънкването на чашите. Чувството за боязън се засили. Тя нагласи дръжката на чантичката върху рамото си, изкачи плюшения червен килим и влезе в облицованата с дъбова ламперия зала.

Тържеството беше започнало преди час и всичко бе пълно. Шумът беше оглушителен, всички се надвикваха един друг, да не би да останат неоценени. Поне половин дузина барове бяха подредени покрай стените: журналистически събития като това бяха прочути вакханалии. Покрай стената отдясно беше издигната временна сцена, върху която стърчеше подиум, окичен с микрофони. Тя си проби път през тълпата, опитвайки се да стигне до отсрещния край. Ако успееше да застане в някой отдалечен ъгъл, може би щеше да изгледа церемонията спокойно, без да се налага да изтърпява…

Сякаш по знак един мъж наблизо заби лакътя си в реброто й. Той се обърна и я изгледа кратко, преди лицето му да омекне. Беше Фентън Дейвис, шефът на Бил в „Таймс“. В полукръг около него бяха застанали група колеги на Бил.

— Нора! — възкликна той. — Колко добре направихте, че дойдохте. Ние всички ужасно, ужасно много съжаляваме за загубата ви. Бил беше един от най-добрите — страхотен репортер и забележителен човек.

Хор от гласове го подкрепи.

Нора местеше поглед от едно съчувстващо лице към друго. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не избяга. Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря. Това означава много.

— Опитвах се да се свържа с вас. Получихте ли обажданията ми?

— Да, получих ги, съжалявам. Имаше толкова много подробности, които трябваше да се оправят…

— Разбира се, разбира се. Наясно съм. Не е спешно. Просто… — Тук Дейвис понижи гласа си и прилепи устни към ухото й — от полицията се свързаха с нас. Изглежда мислят, че може да е било нещо, свързано с неговата работа. Ако е така, тогава ние в „Таймс“ трябва да знаем.

— Ще си отбележа да ви се обадя, когато… когато се почувствам по-добре.

Дейвис се изправи и продължи с нормалния си глас:

— Освен това, говорихме за организирането на някакво мероприятие на името на Бил. Награда „Уилям Смитбак“, например, или нещо от този род. Ще трябва да го обсъдим с вас, когато имате възможност.

— Разбира се.

— Обещаха ни съдействие. Може дори да стане част от тази годишна церемония.

— Наистина е страхотно. Бил щеше да го оцени.

Дейвис докосна с ръка лъскавата си плешивина и кимна доволен.

— Отивам само да си взема питие — каза Нора. — Ще ви се обадя по-късно.

— Извинете, бихте ли… — започнаха няколко гласа.

— Това е всичко, благодаря. — И като се усмихна още веднъж, Нора се отдалечи и се смеси с тълпата.

Тя се опита да се върне в дъното на залата, без да влиза в разговор с някой друг. Застана близо до бара и се опита да възстанови нормалния си ритъм на дишане. Изобщо не трябваше да идва. Тъкмо се канеше да си поръча питие, когато усети, че някой я докосва по ръката. Обърна се и видя Кейтлин Кид.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш — каза репортерката.

— Съвзе ли се от преживяването?

— Разбира се. — Кейтлин не изглеждаше да се е съвзела обаче — лицето й беше бледо и измъчено.

— Аз представям първата награда от страната на „Уест Сайдър“ — каза журналистката, — така че трябва да тръгвам. Нека се уговорим сега, преди да си си тръгнала. Имам идея за следващата ни акция.

Нора кимна и като махна с ръка, репортерката изчезна в многолюдната тълпа.

Нора се обърна към бармана, взе си напитка и се върна до шкафа за книги покрай задната стена. Тук, между бюста на Уошингтън Ървинг19 и една подписана снимка на Ринг Ларднър20 тя гледаше възбудените журналисти и гости на събитието, като бавно отпиваше от коктейла си.

Насочи поглед към сцената. Беше интересно, че „Уест Сайдър“ спонсорира една от наградите. Без съмнение кавгаджийският таблоид се опитваше да си купи някакво уважение. Интересно беше също, че Кейтлин представяше…

Тя чу някой да извиква името й над врявата от гласове. Огледа тълпата и се намръщи, идентифицирайки източника. Ето го, изправен там: мъж към четиридесетте, който й махна с ръка. Известно време тя го гледа с празен поглед. След което внезапно си спомни патрицианските черти и модерния костюм на юпито Брус Хариман. Вечният отмъстител на Бил, докато Бил работеше в „Поуст“ и „Таймс“. Имаше поне десетина души между тях и щеше да му отнеме само минута-две да си проправи път и да цъфне до нея.

Можеше да изтърпи много, но това вече бе прекалено. Като остави полуизпитата си чаша на една близка маса, тя се приведе зад един едър мъж и се отдалечи, изчезвайки от погледа на Хариман.

Точно тогава лампите угаснаха и водещият излезе на сцената. Музиката утихна и шумната тълпа замря.

— Дами и господа! — извика мъжът и обгърна подиума с ръце. — Добре дошли на годишната церемония по връчване на наградите в прес клуб „Готам“. Казвам се Одън Макджордж и оглавявам тазгодишния комитет по номинациите. Радвам се да ви видя всички тук. Приготвили сме ви чудесно събитие тази вечер.

Нора се приготви да изслуша несвързаното встъпление, изпълнено със самоиронични анекдоти и нескопосани шеги.

— Беше ми приятно да стоя тук, да ви разсмивам с тъпи майтапи и да говоря за себе си — каза Одън. — Но тази вечер имаме да раздаваме много награди. Така че да се залавяме! — Той извади една картичка от джоба на сакото си и я сканира бързо. — Нашата първа награда е нова за тази година: наградата Джак Уилсън Донахю за разследваща журналистика, спонсорирана от вестник „Уест Сайдър“. И сега наградата за пет хиляди долара от страна на „Уест Сайдър“ ще връчи достойната за подражание от журналистическата общност, самата Кейтлин Кид!

Нора гледаше как Кейтлин се изкачи на сцената под хор от аплодисменти, одобрителни викове и няколко възхитени подсвирквания. Тя се ръкува с Одън, след което извади един микрофон от поставката му.

— Благодаря, господин Макджордж — каза тя. Изглеждаше малко нервна пред цялата тази възбудена тълпа, но гласът й беше силен и ясен. — „Уест Сайдър“ е толкова млад, колкото този клуб е стар — започна тя. — Някои хора казват: прекалено млад. Но фактът е, че нашият вестник не би могъл да бъде по-щастлив от това да е част от тазвечерното събитие. И с тази нова награда нашите пари отиват при тези, които имат смелост да говорят истината!

Буря от одобрителни викове.

— Има много награди за журналистически постижения — продължи тя. — Повечето от тях са съсредоточени върху качеството на отпечатаната дума. Или може би нейната навременност. Или — позволявам си да кажа — политическа коректност.

Подигравки, смях, дюдюкания.

— Но какво ще кажете за една награда за проявена смелост? За настойчивостта да направиш всичко, каквото трябва, за да напишеш историята, да я напишеш правилно, да я напишеш сега. За това да те гонят от едната врата, а ти да влизаш от другата!

Този път виковете и ръкоплясканията разтърсиха цялата зала.

— Това е, на което държи „Уест Сайдър“. Да, ние сме нов вестник, така е. Но това ни прави само още по-нахъсани.

Точно когато последните ръкопляскания заглъхнаха, в единия край на залата се надигна някаква суматоха.

— Следователно е съвсем справедливо „Уест Сайдър“ да спонсорира тази нова награда!

Странна тръпка — полуахване, полустон — премина през залата. Нора се намръщи, загледана над морето от глави. Около входа тълпата се дръпна рязко назад, опразвайки мястото. Чуха се викове, изпълнени едновременно със смут и със страх.

Какво ставаше, по дяволите?

— И така, аз… — Кейтлин спря по средата на изречението, когато забеляза смута. Тя погледна към входа. — Ъ-ъ-ъ… един момент…

Вълнението се засили, присъстващите се разцепиха на две, освобождавайки коридор по посока на сцената. В центъра й имаше нещо, фигура, от която хората явно се ужасяваха. Последваха несвързани крясъци, викове. И изведнъж залата утихна странно.

Кейтлин Кид произнесе в тишината:

— Бил? Смитбак?!

Фигурата тръгна напред и стигна до основата на сцената. Нора гледаше с широко отворени очи; усети, че й се завива свят, не можеше да повярва на очите си.

Това беше Бил. Облечен в широка зелена болнична престилка, отворена на гърба. Кожата му беше жълтеникава, а лицето и ръцете му бяха покрити със спечена кръв. Беше страшно, ужасно променен, призрак от някъде отвъд — призрак ужасно приличащ на онзи, който я беше преследвал във Вилата. И все пак не можеше да бъде сбъркано лизнатото над челото му, стърчащо от сплъстената коса; не можеше да бъдат сбъркани дългите крайници.

— Боже — чу се да простенва Нора. — О, боже…

— Смитбак! — изкрещя Кейтлин с пронизителен глас.

Нора не можеше да помръдне. Кейтлин извика — стенание, което проряза въздуха в залата като бръснач.

— Това си ти! — извика тя.

Странното същество се изкачваше на сцената. Движенията му бяха несигурни, тътреше краката си.

Ръцете висяха, отпуснати встрани. Едната държеше тежък нож, острието едва се виждаше под дебелия слой засъхнала кръв.

Кейтлин отстъпи и изкрещя вече от ужас.

Докато Нора гледаше, неспособна да се помръдне, подобието на съпруга й взе последното стъпало и се затътри по сцената.

— Бил! — каза Кейтлин и се притисна към катедрата. Гласът й почти не се чу сред надигащите се викове наоколо. — Почакай! Мили боже, не! Не и мен! Не…!

Ръката с ножа се поколеба, треперейки във въздуха. След това се спусна рязко надолу — и се заби в гръдния кош на Кейтлин; вдигна се отново и отново се спусна; плисна внезапен фонтан от кръв по покритата със струпеи ръка, която удряше надолу, вдигаше се, отново удряше. След това фигурата се обърна и избяга зад сцената, а Нора усети, че краката й омекват и я поглъща мрак, скрива всичко, залива я напълно.