Вуду

8.

Пладне. Д’Агоста натисна копчето на асансьора отново и изруга под нос. Погледна часовника си.

— Девет минути. По дяволите — девет скапани минути откак сме тук.

— Трябва да се научиш добре да оползотворяваш свободното си време, Винсънт — промърмори Пендъргаст.

— Нима? Защо ли ми се струва, че и теб вече не те свърта.

— Напротив. През последните девет минути размишлявах — с огромно удоволствие, при това — над призива на Милтън в трета книга на „Изгубения рай“; върнах се мислено на второто склонение на латинските съществителни — някои латински склонения могат да бъдат едно почти заемащо цялото време занимание — и съчиних наум едно превъзходно писмо, което възнамерявам да изпратя на инженерите, проектирали този асансьор.

Скърцащо изтрополяване извести пристигането на кабината. Вратите се отвориха шумно и претъпканата вътрешност изсипа лекари, медицински сестри и — най-накрая — един труп на носилка. Те влязоха вътре и Д’Агоста натисна бутона, отбелязан с В2.

Почакаха известно време и вратата се затвори с изтракване. Асансьорът започна да се спуска толкова бавно, че изобщо не се усещаше движение. След едно сякаш безкрайно пътуване спря, вратите се отвориха и разкриха облицован с плочки коридор в сутерена, окъпан в зеленикава флуоресцентна светлина и въздух, изпълнен с миризма на формалдехид и смърт. Един портиер зад плъзгаща се преграда охраняваше две заключени стоманени врати.

Д’Агоста се приближи и измъкна значката си.

— Лейтенант Д’Агоста, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“, специален агент Пендъргаст, ФБР. Тук сме, за да се срещнем с доктор Уейн Хефлър.

— Документите във ваничката — долетя лаконичният глас.

Те сложиха значките си в една плъзгаща се вана. Миг по-късно значките им се върнаха, придружени от два пропуска. Стоманените врати се открехнаха с метално изщракване.

— В дъното на залата, втория коридор, лявото рамо на „Т“-то със секретарката.

Жената беше заета и отне още двайсет минути, докато се срещнат с доктора. Докато вратата най-после се отвори и ги въведоха в елегантния офис, Д’Агоста вече си търсеше повод за скандал. И мига, в който видя арогантното, раздразнено лице на помощник патолога, той знаеше, че ще го има.

Патологът стана иззад бюрото си и съвършено умишлено не им предложи да седнат. Беше красив възрастен мъж, жилав и слаб, облечен с вълнена жилетка и папийонка, и колосана бяла риза. На облегалката на стола му висеше сако от туид. Оредялата му сребриста коса беше сресана назад над високото чело. Очите му бяха сини и студени като лед зад очилата с рогови рамки. На облицованите с дървена ламперия стени висяха репродукции на ловни сцени, заедно с колекция знаменца с емблеми на шампионати с яхти в голям стъклен шкаф. Студенокръвен провинциален джентълмен, помисли си Д’Агоста раздразнено.

— Какво мога да направя за вас? — попита мъжът, без да се усмихва, с ръце на бюрото.

Д’Агоста с подчертан жест придърпа за себе си един стол, печелейки време, преди да седне. Пендъргаст се отпусна на съседния стол. Д’Агоста извади един документ от служебното си куфарче и го плъзна върху огромното бюро.

Мъжът дори не го погледна.

— Лейтенант… ъ-ъ-ъ, Д’Агоста, припомнете ми подробностите, ако обичате. Нямам време да чета рапорти точно сега.

— Става въпрос за аутопсията на Колин Фиъринг. Вие сте били на смяна. Спомняте ли си?

— Разбира се. Намереното в река Харлем тяло. Самоубийство.

— Да — каза Д’Агоста. — Ами, аз разполагам с петима надеждни свидетели, които се кълнат, че той е извършителят на убийството на Уест Енд авеню миналата нощ.

— Това е напълно невъзможно.

— Кой идентифицира тялото?

— Сестра му. — Той разлисти нетърпеливо една отворена папка на бюрото си. — Кармела Фиъринг.

— Други от семейството?

Още нетърпеливо разлистване.

— Само майка. Невменяема, в частна клиника.

Д’Агоста хвърли поглед към Пендъргаст, но специалният агент изучаваше спортните репродукции с очевидно отвращение и, както изглежда, не следеше хода на разпита.

— Потвърждаващи самоличността белези? — продължи той.

— Фиъринг имаше много необичайна татуировка на хобит върху левия си делтоиден мускул и родилно петно на десния глезен. Проверихме шаблона в ателието за татуировки — беше съвсем скорошна. А родилното петно беше потвърдено от свидетелството му за раждане.

— Зъбен картон?

— Не можахме да намерим такъв.

— И защо?

— Колин Фиъринг е израснал в Англия. След това, преди да се премести в Ню Йорк сити, е живял известно време в Сан Антонио, Тексас. Сестра му посочи, че всичките му зъби са правени в Мексико.

— И вие не се обадихте в клиниката в Мексико или Лондон? Колко време отнема да се сканира и да се изпрати по имейла комплект рентгенови снимки?

Патологът изпусна дълга, раздразнена въздишка.

— Родилно петно, татуировка, идентификация от заклет свидетел и надежден кръвен роднина — направили сме дори повече, отколкото го изисква законът, лейтенант. Сигурно нямаше да успея да си свърша работата, ако тръгнехме да издирваме зъбните картони всеки път, когато някой чужденец се самоубие в Ню Йорк.

— Запазихте ли някакви тъканни или кръвни проби от Фиъринг?

— Имаме само рентгенови снимки; държим тъканни и кръвни проби само ако има въпроси около смъртта. Тук става въпрос за открит-и-закрит случай на самоубийство.

— Откъде знаете?

— Фиъринг е скочил от моста срещу Спайтън Дайвъл в река Харлем. Тялото му е било намерено в Спайтън Дайвъл от полицейска лодка. При скока белите му дробове са се разкъсали и черепът се е счупил. Освен това има оставена предсмъртна бележка. Но вие знаете всичко това, лейтенант.

— Прочетох го в папката. Което не означава, че го знам.

Докторът остана прав и с предизвикателен жест затвори папката на бюрото си.

— Благодаря ви, господа, това беше всичко, нали? — Той погледна часовника си.

При тези думи Пендъргаст се надигна.

— На кого разрешихте да вземе тялото? — Гласът му беше бавен, почти сънлив.

— На сестра му, разбира се.

— Какъв документ за самоличност представи сестрата? Паспорт?

— Доколкото си спомням, беше нюйоркска шофьорска книжка.

— Имате ли копие от нея?

— Не.

Лека въздишка долетя откъм Пендъргаст.

— Някакви очевидци на това самоубийство?

— Не знам за такива.

— Направеното съдебно проучване констатира ли, че оставената бележка е написана с почерка на Фиъринг?

Колебание. Папката отново се отвори. Патологът я погледна.

— Изглежда не.

Д’Агоста поднови задаването на въпроси.

— Кой е намерил бележката?

— Полицаят, открил тялото.

— А сестрата — разпитахте ли я?

— Не. — Хефлър се извърна от Д’Агоста, несъмнено с надеждата да го накара да млъкне.

— Господин Пендъргаст, може ли да попитам какъв е интересът на ФБР по случая?

— Не можете, доктор Хефлър.

Д’Агоста продължи:

— Вижте, докторе. Тялото на Бил Смитбак е във вашата морга, и ако трябва да продължим нашето разследване, то трябва да бъде аутопсирано бързо. Освен това са ни необходими ДНК тестове на кръвни проби и проби от косата, също бързо. И тест на ДНК от майката на Фиъринг за сравнение, тъй като не сте се погрижили да запазите никакви проби от аутопсията.

— Колко бързо ви трябват?

— Четири дни най-много.

Лека усмивка на надменен триумф мина по устните на доктора.

— Много съжалявам, лейтенант, но е невъзможно. В момента тук е доста напечено, но дори и да не беше, за четири дни и дума не може да става. Ще са готови най-рано след десет дни, може би дори три седмици за аутопсията. Колкото до ДНК резултатите, това дори не е в моята юрисдикция. Ще трябва да получите съдебна заповед за вземане на кръв от майката, което може да отнеме месеци. И като прибавите и работата на лабораторията, ще сте късметлии ако получите финалните резултати след половин година.

Пендъргаст поклати глава.

— Колко неприятно. — Той се обърна към Д’Агоста. — Предполагам, че просто ще трябва да почакаме. Освен ако доктор Хефлър не успее — как да го нарека? — да направи спешно тази аутопсия.

— Ако правех спешни аутопсии за всеки агент от ФБР или детектив от отдел „Убийства“, които ме молят — а те всички го правят, — никога нямаше да свърша нищо друго. — Той пусна документите обратно на бюрото. — Съжалявам, господа. А сега, бихте ли ме извинили?

— Разбира се — кимна Пендъргаст. — Много съжалявам, че трябваше да отнемем от ценното ви време.

Д’Агоста погледна недоверчиво към агента, който се надигна да си тръгне. И какво, щяха да приемат тези дрънканици тук и просто да си излязат?

Пендъргаст се обърна и се насочи към вратата, след което се поколеба.

— Странно, че така бързо и ефективно сте се справили с трупа на Фиъринг. Колко дни ви отне?

— Четири. Но това си беше съвършено ясно самоубийство. Освен това имахме проблем със съхранението.

— Ами хубаво, тогава! Да приемем, че имате проблем със съхранението — бихме искали аутопсията на Смитбак да бъде завършена в рамките на четири дни.

Къс смях.

— Господин Пендъргаст, май не ме слушате. Ще ви уведомя кога може да влезе в графика. А сега, ако не възразявате…

— Тогава я направете за три дни, доктор Хефлър.

Патологът го зяпна.

— Моля?

Пендъргаст се обърна към него.

— Казах: три дни.

Хефлър присви очи.

— Вие сте нахален, сър.

— А вие страдате от нечувана липса на етика.

— За какво говорите, по дяволите?

— Ще е пълен срам, ако се разчуе, че офисът ви е продавал мозъците на починали бедняци.

Настъпи дълга тишина. Когато патологът заговори отново, гласът му бе студен като лед.

— Господин Пендъргаст, заплашвате ли ме?

Пендъргаст се усмихна.

— Колко сте умен, докторе.

— Онова, за което предполагам, че говорите, е напълно разрешена и легитимна практика. И е за благородна кауза — за медицински изследвания. Ние вземаме непотърсените трупове заради органите им, не само заради мозъците. Това спасява животи и е изключително важно за медицинските изследвания.

— Оперативната дума тук е продажба. Десет хиляди долара за един мозък — такава е цената, на която върви, нали? Кой би помислил, че един мозък може да е толкова скъп?

— За бога, ние не ги продаваме, господин Пендъргаст. Просто по този начин си възстановяваме направените разходи. Отделянето и обработването на органите ни струва пари.

— Разлика, която читателите на „Ню Йорк Поуст“ може и да не оценят.

Лицето на мъжа побледня.

— „Поуст“? Да не са написали нещо?

— Още не. Но не виждате ли вече уводното заглавие?

Доктор Хефлър се зачерви и папийонката му потрепери от ярост.

— Знаете много добре, че това е дейност, която не вреди никому. Води се строга отчетност на парите — за какво и как се харчат; освен това те обезпечават работата ни тук. Предшественикът ми е правел същото, както го е правел и патологът преди него. Единствената причина да го пазим под сурдинка, е да не се чувстват хората притеснени. Наистина, господин Пендъргаст, тази заплаха е неоснователна. Напълно неоснователна.

— Наистина. Три дни, тогава?

Патологът го гледаше втренчено с твърди, блестящи очи. Кратко кимване.

— Два дни.

— Благодаря ви, доктор Хефлър. Във висша степен съм ви задължен. — И Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. — А сега наистина не бива да отнемаме повече от много натоварения ден на доктор Хефлър.

Когато двамата излязоха от сградата на Пето авеню и тръгнаха към Ролса, Д’Агоста не се сдържа и се ухили.

— Как извади този заек от шапката си?

— Не знам защо става така, Винсънт, но има някои хора на властови позиции, които изпитват удоволствие да пречат на другите. Боя се, че аз в същата степен изпитвам удоволствие да ги дразня. Лош навик, знам, но толкова трудно е на моите години да се отървеш от пороците си.

— Той беше наистина дяволски „нелюбезен“.

— Страхувам се, обаче, че доктор Хефлър беше прав за ДНК резултатите. Не е нито в неговата, нито в моята власт да ускорим този процес, особено получаването на съдебна заповед. Необходим е алтернативен подход. Така че този следобед ще направим посещение в Уилоуби Менър, в Керхонксън, за да предадем съболезнованията си на Гладис Фиъринг.

— Защо? Ами че тя е невменяема.

— О, да, скъпи ми Винсънт, но имам чувството, че госпожа Фиъринг може да се окаже изненадващо сладкодумна.