Вуду

12.

Келнерката донесе поръчките им; пастърма от еленско месо върху ръжено хлебче с руска салата за Д’Агоста и сандвич с бекон, маруля и домат за Лора Хейуърд.

— Още кафе? — попита тя.

— Ако обичате. — Д’Агоста погледна как келнерката допълва чашата му. След това се обърна към Хейуърд. — И ето докъде стигнахме — обобщи той.

Беше поканил капитан Хейуърд на обяд, за да я запознае с хода на разследването. Хейуърд не беше вече капитан в отдел „Убийства“ — бяха я преместили и сега работеше в полицейския комисариат, където бе на ред за голямо повишение. Ако имаше някой, който наистина да го заслужава, помисли си той мрачно, това беше Лора.

— Е — подзе той, — прочете ли го?

Тя погледна вестника, който той беше донесъл.

— Да.

Д’Агоста поклати глава.

— Можеш ли да си представиш — да публикуват това нещо? Сега всякакви идиоти ни се обаждат, че са били свидетели, получаваме анонимни писма, които трябва да бъдат проследени, телефонират ни психопати и гледачки на карти таро… Знаеш какъв става този град, когато се случи някаква такава история. Точно от това в момента никак нямахме нужда.

Лека усмивка заигра по устните на Хейуърд.

— Разбирам.

— И хората вярват на този боклук. — Той избута настрана вестника и отпи от кафето. — Е, какви изводи си правиш оттук?

— Имаш четирима очевидци, които се кълнат, че Фиъринг е убиецът?

— Петима — включително съпругата на жертвата.

— Нора Кели.

— Познаваш я, нали?

— Да. Познавах и Бил Смитбак. Малко неортодоксален в методите си, но добър репортер. Каква трагедия само!

Д’Агоста отхапа от сандвича си. Пастърмата беше жилава, дресингът — точно такъв, какъвто го обичаше. Изглежда винаги, когато някой случай го изкарваше от кожата, той започваше да преяжда.

— Ами — продължи тя, — или е Фиъринг, или е някой, дегизиран като него. Той или е мъртъв, или не е. Съвсем просто. Имате ли ДНК резултати?

— На местопрестъплението беше намерена кръв от двама души — на Смитбак и на някой, който до този момент не е идентифициран. Снабдихме се с проби от ДНК от майката на Фиъринг и ги пуснахме за сравнение с кръвта на непознатия. — Той направи пауза и се запита дали трябва да й каже за необичайния начин, по който бяха получили пробите, но се отказа. Това можеше и да не е законно, а той знаеше пословичната педантичност на Лора в работата. — Проблемът е, че ако не е Фиъринг, защо някой ще си дава труда да се опитва да изглежда като него?

Хейуърд отпи глътка вода.

— Добър въпрос. Какво мисли Пендъргаст?

— Откога някой знае този тип какво мисли? Но ще ти кажа едно: той се интересува много повече от онези вуду глупости, открити на местопрестъплението, отколкото иска да признае. Прекарва дяволски много време над тях.

— Онези неща, които се споменават в статията?

— Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.

— Амулет — промърмори Хейуърд.

— Моля?

— Вуду амулети, използвани за отблъскване на злото. Или понякога — за привличането му.

— Моля те. Имаме си работа с психопат. Престъплението не можеше да бъде по-дезорганизирано и зле планирано. На лентата на охранителната камера онзи тип изглеждаше като дрогиран.

— Искаш ли мнението ми, Вини?

— Знаеш, че да.

— Изрови трупа на Фиъринг.

— В момента се работи по въпроса.

— Освен това ще е интересно да се види дали някои от последните статии на Смитбак са вбесили наскоро някого.

— Също се работи по въпроса. Изглежда всички статии на Смитбак са вбесявали хората. Имам списък с последните му задачи от издателя му в „Таймс“ и хората ми ги проследяват.

— Добре се справяш, Вини. Нека добавя само, че престъплението може да не е чак толкова „дезорганизирано“, колкото си мислиш — може да е било дори грижливо планирано и извършено.

— Не мисля така.

— Хей, без прибързани заключения.

— Съжалявам.

— И още нещо. — Хейуърд се поколеба. — Спомняш ли си, че ти казах, че преди да приема работата в митническата полиция съм работила в полицейското управление на Ню Орлиънс осемнайсет месеца?

— Разбира се.

— Пендъргаст е от Ню Орлиънс.

— Е?

Хейуърд отпи още една глътка вода.

— Преди минута ти казах, че Фиъринг или е мъртъв, или не е. Ами, в Нюорлиънското полицейско управление има хора, които биха казали друго. Например, че съществува трета възможност.

— Лора, само не ми казвай, че се връзваш на тези глупости за зомбита.

Хейуърд изяде половината от сандвича си и отмести чинията настрана.

— Преядох. Искаш ли малко?

— Няма нужда, благодаря. Не отговори на въпроса ми.

— Не се „връзвам“ на нищо. Просто поговори с Пендъргаст за това. Той знае много повече по тази тема, отколкото ти или аз някога ще знаем. Единственото, което ти казвам, е да не избързваш със заключенията. Това е една от грешките ти, Вини. И ти го знаеш.

Д’Агоста въздъхна: беше права, както обикновено. Той огледа ресторанта: подтичващите келнерки; похапващите на останалите маси хора, които четяха вестници, говореха по клетъчните си телефони или просто си бъбреха с приятелите и колегите, които ги придружаваха. Това му напомни за един друг път, когато се бяха хранили заедно с Лора, в друг ресторант. Всъщност, спомни си как за пръв път излязоха да пийнат по едно питие заедно. Тогава той преживяваше криза — и пак тогава бе осъзнал колко много го привлича тя. Двамата работеха добре заедно. Тя го предизвикваше — по хубав начин. Иронията на ситуацията беше болезнена: той беше спечелил на дисциплинарно изслушване, беше си запазил работата, но изглежда бе загубил Лора.

Прочисти гърлото си.

— Кажи нещо за повишението, което ще получиш.

— Още не са ме повишили.

— Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.

Тя отпи вода.

— Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.

— Какви са изгледите?

— Изключително високи.

— Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.

Лора се усмихна.

— Няма такава опасност.

Д’Агоста се поколеба.

— Лора… Ти наистина ми липсваш.

Усмивката избледня.

— Ти на мен — също.

Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.

— Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?

Известно време тя не отговори, след това поклати глава.

— Още не съм готова.

— Защо не?

— Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.

— Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.

— Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.

Д’Агоста въздъхна.

— Виж… съжалявам.

В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:

— Мисля, че трябва да отговориш.

— Но…

— Давай. Вдигни.

Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.

— Да?

— Винсънт — чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. — В неподходящ момент ли те намирам?

Той преглътна.

— Не, не, няма такова нещо.

— Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.

— Тръгвам веднага.

— Добре. И още нещо — имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?

— Къде?

— Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.