Вуду

22.

— Странно, тук винаги изглежда сякаш има мъгла — каза Д’Агоста, когато големият Ролс се плъзна по еднопосочната улица, която пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд.

— Трябва да е от блатата — промърмори Пендъргаст.

Д’Агоста погледна през прозореца. В тъмнината наистина се простираха блата, отделяха миазмичните си изпарения, които се носеха сред тръстиките и стръковете папур на фона на издигащия се някак нелепо нощен силует на Манхатън. Отминаха група изсъхнали дървета и стигнаха до желязна врата с бронзова табелка.

Колата намали до малката будка на пазача и от нея изскочи униформен мъж.

— Добър вечер, господин Пендъргаст — поздрави мъжът, очевидно изобщо не беше изненадан от късния час. — Дошли сте да посетите госпожица Корнелия?

— Добър вечер и на вас, господин Гот. Да, благодаря. Имаме среща.

Кратко изтракване и вратите започнаха да се отварят.

— Лека нощ — пожела им пазачът.

Проктър прекара колата през нея и те стигнаха до главната къща: огромна сграда с възстановена готическа архитектура, построена от кафяви тухли, изправена като неумолим страж сред тъмни, тежки ели, огънати под тежестта на старите си клони.

Проктър зави към паркинга за посетители. След минута Д’Агоста вече вървеше след един лекар по дългите, облицовани с плочки болнични коридори. „Маунт Мърси“ навремето е била най-големият нюйоркски санаториум за туберкулозни. Сега беше превърната във високоохраняема болница за убийци и други буйстващи престъпници, които не бяха сметнати за виновни поради невменяемост.

— Как е тя? — попита Пендъргаст.

— Все така — дойде ясният отговор.

Към тях се присъединиха двама пазачи и те продължиха по отекващите, облицовани с плочки коридори, докато най-накрая спряха пред метална врата със зарешетен прозорец. Единият мъж отключи вратата и влязоха в малката „спокойна стая“ зад нея. Д’Агоста помнеше стаята от първото си идване тук, с Лора Хейуърд, последния януари. Изглеждаше сякаш преди векове, но помещението не се бе променило ни на йота с пластмасовите си мебели, занитени към пода, и зелените си стени, лишени от картини и каквито и да било декорации.

Двамата служители изчезнаха през една тежка врата в дъното на стаята. Минута или две по-късно Д’Агоста дочу приближаването на лек скърцащ шум и един от пазачите влезе, бутайки пред себе си инвалидна количка. Старата дама бе облечена с викторианска строгост, в дълбок траур, черната й тафтена рокля и черната дантела шумоляха при всяко движение, но Д’Агоста виждаше отдолу белите ремъци.

— Вдигнете воалетката ми — долетя недоволната команда.

Един от служителите направи каквото му бе наредено. Показа се едно невероятно сбръчкано лице, оживено от злоба. Двете малки черни очи, които по някакъв начин напомняха на Д’Агоста за мънистените очи на змия, го накараха да се вгледа в тях внимателно. Тя пусна лека сардонична усмивка, знак, че го е разпознала. След това блестящите очи се спряха върху Пендъргаст.

Агентът направи крачка напред.

— Господин Пендъргаст? — чу се раздразненият глас на доктора. — Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням да спазвате определена дистанция.

При звука на името старата дама се сепна.

— Защо? — извика тя с неочаквано висок глас. — Как си, скъпи ми Диоген? Каква очарователна изненада! — Тя се обърна към най-близкия санитар и произнесе отчетливо с пронизителен глас: — Донесете най-доброто „Амонтилядо“. Диоген ни е дошъл на посещение. — Тя се обърна и се усмихна широко, при което набръчканото й лице се разкриви гротескно. — Или може би предпочиташ чай, прескъпи ми Диоген?

— Нищо, благодаря ви — каза Пендъргаст със студен глас. — Алойзиъс е, лельо Корнелия, не Диоген.

— Глупости! Ах, ти, Диоген, ах ти лошо момче, не се опитвай да дразниш старата жена. Не мислиш ли, че познавам собствения си племенник?

Пендъргаст се поколеба за момент.

— Никога не бих се шегувал с вас, лельо. Минавахме оттук и решихме да се отбием.

— Колко мило. Да, виждам, че си довел и брат ми Амбъргрис.

Пендъргаст погледна кратко към Д’Агоста, преди да кимне.

— Имам няколко минути, преди да започна да се приготвям за вечерното парти. Знаеш как е с прислугата в наши дни. Трябваше да ги уволня всичките и да се оправям сама.

— Наистина.

Д’Агоста изчака, докато Пендъргаст въвлече леля си в нещо, което изглеждаше като безкраен незначителен разговор. Агентът бавно насочи разговора към неговото собствено детство в Ню Орлиънс.

— Питам се дали си спомняте онова… ъ-ъ-ъ… недоразумение с Мари Лебон, една от прислужничките на долния етаж — попита той накрая. — Ние, децата, й викахме мис Мари.

— Онази, която изглеждаше като дръжка на метла? Никога не съм я харесвала. Тя ме плашеше. — И леля Корнелия потръпна.

— Беше намерена мъртва един ден, нали?

— Най-неприятно е, когато слугите вдигат скандал вкъщи. А Мари беше най-лошата от всички. Освен, разбира се, онзи ужасен мосю Бертен. — Старата жена поклати глава с отвращение и промърмори нещо под нос.

— Бихте ли ми казали какво се случи с мис Мари? Тогава бях само дете.

— Мари беше от блатата, разюздана жена, като повечето от ония, които живеят там. Смесица от индианци микмак и кой знае какви други още. Започна да се навърта около един коняр, който беше женен — спомняш ли си, Диоген, онзи, с прическа помпадур, който се мислеше за джентълмен? А беше пълен боклук.

Тя се огледа.

— Къде ми е питието? Гастон!

Един от санитарите поднесе метално канче към устните й и тя отпи жадно през сламката.

— Предпочитам джин, както знаете — каза тя.

— Да, мадам — кимна санитарят, като се ухили на партньора си.

— Какво се случи? — попита Пендъргаст.

— Жената на коняря — бог да я благослови, — не даваше пет пари, че Мари Лебон се среща със съпруга й. Но добре си отмъсти. — Тя се изкикоти. — Оправи си сметките със секирата за кайма. Не мислех, че я носи със себе си.

— Името на ревнивката беше госпожа Дюшарм.

— Госпожа Дюшарм! Огромно женище с ръце като френски чукове. Знаеше как да замахне с онази секира!

— Господин Пендъргаст! — обади се докторът. — Предупреждавал съм ви за този тип разговори преди.

Пендъргаст го игнорира.

— Нямаше ли нещо странно около… трупа?

— Странно? Какво имаш предвид?

— Ами… вуду магия.

— Вуду? Диоген! Не беше вуду, а оби4. Трябва да знаеш, че има разлика. Ама, разбира се, че знаеш! Определено повече отколкото брат ти, нали? Макар че и той не си падаше по-долу. — При тези думи старицата започна да хихика неприятно.

— Говорехме за трупа… — опита се да я върне към разговора Пендъргаст.

— Сега, като го споменаваш, се сещам, че наистина имаше нещо странно. На езика й имаше забоден амулет — оанга.

— Оанга? Изглежда знаете доста за оби, лельо Корнелия.

Внезапно изражението на леля Корнелия се промени и стана предпазливо.

— Чувала съм слугите да си говорят. Приятно е, че такъв комплимент идва от твоите уста. Мислиш ли, че съм забравила твоя… как да го наречем — малък експеримент — и злощастната реакция, която той провокира у презряната тълпа.

— Разкажете ми за оанга — прекъсна я Пендъргаст, като хвърли кратък поглед към Д’Агоста.

— Много добре. Разправят, че оанга е фетиш от скелет или труп, накиснат в бульон, приготвен от пепелта на трупове изгорени на Шроув Тюсдей5; свинска жлъчка; вода от ковачница, използвана за каляване на желязо; кръв на девствена мишка; и плът на алигатор.

— А целта е?

— Да извади душата на мъртвеца и да го направи роб. Зомби. Всички го знаят, Диоген!

— И все пак, бих искал да го чуя от вас, лельо Корнелия.

— След като трупът се изгори, очаква се той да се върне като роб на човека, който е сложил оангата. И знаеш ли какво? Шест месеца по-късно това момче умря на улица „Айбървил“ — намерили го задушен до смърт в завързан чувал — и разправят, че бил зомбито на мис Мари, защото момчето било съсипало прането на госпожа Дюшарм. А после провериха гроба на мис Мари и откриха, че е празен, или поне така казаха. Едва ли е нужно да добавям, че семейство Дюшарм бяха изхвърлени. Не можеш да държиш слуги, които поставят в неудобно положение един благовъзпитан дом.

— Времето изтече, господин Пендъргаст. — Докторът стана решително. Санитарите скочиха и заеха местата си от двете страни на инвалидната количка. Докторът кимна и те я обърнаха, насочвайки я към вратата в дъното.

Внезапно леля Корнелия завъртя главата си към тях, като спря погледа си върху Д’Агоста.

— Днес беше отвратително мълчалив, Амбъргрис. Да не си си глътнал езика? Следващия път със сигурност ще ти приготвя някои от любимите ми малки сандвичи с кресон. Семейството ти винаги ги е обожавало.

Д’Агоста успя само да кимне. Докторът отвори вратата за количката.

— Беше мило, че се отби, Диоген — каза леля Корнелия през рамо. — Винаги си ми бил любимецът, знаеш го. Толкова се радвам, че най-после си направил нещо за това твое ужасно око.

Когато минаха с колата през портата и фаровете на Ролс Ройса прорязаха плътните слоеве мъгла, Д’Агоста не издържа.

— Извини ме, Пендъргаст, но се налага да попитам: наистина ли вярваш в тези врели-некипели за оанга и зомбита?

— Скъпи ми Винсънт, не вярвам в нищо. Не съм свещеник. Работя с доказателства и вероятности, не с вяра.

— Хм, знам. Но имах предвид такива неща като Нощта на живите мъртъвци? Доказани и вероятни? Няма начин.

— Това е твърде категорично изявление.

— Но…

— Но какво?

— Ясно ми е, че си имаме работа с някой, който се опитва да ни подведе с тези вуду глупости и ни праща за зелен хайвер.

— Ясно? — Пендъргаст повтори думата и дясната му вежда леко се повдигна.

Д’Агоста произнесе раздразнено:

— Виж, само искам да знам дали мислиш, че съществува дори отдалечена вероятност да си имаме работа с истинско зомби. Това е всичко.

— Предпочитам да не казвам какво мисля. Но има един стих в „Хамлет“, който може би е добре да имаш наум.

— И какъв е той?

— „Съществуват повече неща на небето и земята, Хорацио.“ — Нужно ли е да продължавам?

— Не. — Д’Агоста се облегна в луксозната кожена седалка, като си мислеше, че понякога е по-добре да остави Пендъргаст във властта на неизвестните му мисли, отколкото да се опитва да насилва нещата.