Вуду

85.

С идването на нощта седмият етаж на Университетската болница „Норд Шор“ утихна. Скърцането на инвалидни колички и носилки, прозвънването и съобщенията от сестринския пункт напълно спряха. И все пак имаше звуци, които не престанаха да се чуват: съскането на респиратори, слабо похъркване и мърморене, хленчене, пиукане на монитори, следящи жизнените показатели на пациентите.

Д’Агоста не чуваше нищо. Той седеше там, където бе прекарал последните осемнайсет часа: край самотното легло в частната стая. Очите му бяха забити в пода и той стискаше и отпускаше здравата си ръка.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. В рамката на вратата стоеше Нора Кели. Главата й беше бинтована, а под болничния халат ребрата й бяха пристегнати и с подплънки. Тя се приближи до леглото.

— Как е той?

— Все същото. — Д’Агоста въздъхна. — А ти?

— Много по-добре. — Тя се поколеба. — Ами ти? Какво правиш?

Д’Агоста поклати наведената си глава.

— Лейтенант, искам да ти благодаря. За помощта ти през цялото това време. За това, че ми повярва. За всичко.

Д’Агоста усети, че лицето му пламва.

— Не съм направил нищо.

— Ти направи всичко. Наистина. — Той почувства ръката й на рамото си, а след миг я чу да излиза.

Когато отново вдигна очи нагоре, бяха изминали два часа. Този път на прага стоеше Лора Хейуърд. Като го видя, тя се приближи бързо, целуна го и издърпа един стол за себе си.

— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Не можеш да стоиш тук непрекъснато.

— Не съм гладен.

Лора се наведе към него.

— Вини, не обичам да те виждам такъв. Когато Пендъргаст ми се обади, каза, че си отишъл в подземието на Вилата. Аз… — Тя спря и взе ръката му. — Тогава разбрах, че не мога да те изгубя. Слушай, спри да се обвиняваш.

— Бях много ядосан. Ако бях държал гнева си под контрол, той нямаше да е прострелян. Такава е истината и ти я знаеш.

— Не, не я знам. Кой знае какво ще се случи, ако нещата тръгнат по един или друг път? Реакцията на полицията… всички ние го преживяваме. Но ти чу какво каза лекарят: кризата е преминала. Пендъргаст е изгубил много кръв, но ще се оправи.

Откъм леглото се чу леко раздвижване. Д’Агоста и Хейуърд погледнаха натам. Агент Пендъргаст ги гледаше през полузатворените си очи. Беше по-блед отвсякога — като смъртник, — и крайниците му, винаги слаби, сега бяха направо измършавели.

Агентът от ФБР ги гледаше със сребристите си очи без да мига. За един кратък и ужасен миг Д’Агоста си помисли, че е умрял. Но устните на Пендъргаст помръднаха. Двамата се наведоха, за да чуят.

— Доволен съм да ви видя, че изглеждате толкова добре — прошепна той.

— Ти също — отвърна Д’Агоста, опитвайки се да се усмихне. — Как си?

— Лежах си тук и доста мислих, освен това се наслаждавах на вашата загриженост. Какво е станало с ръката ти, Вини?

— Счупване на лакътната кост. Не е кой знае какво.

Очите на Пендъргаст потрепнаха и се затвориха. След малко се отвориха отново.

— Какво беше онова нещо вътре? — попита той.

— Къде вътре? — изгледа го Д’Агоста.

— В трезора на Естебан.

— Едно старо завещание и документ.

— Ах — прошепна Пендъргаст. — Последното завещание и завет на Илайя Естебан?

Д’Агоста се ококори.

— Откъде знаеш?

— Открих гробницата на Илайя Естебан в подземието на Вилата. Беше разбита минути по-рано и ограбена — без съмнение заради същото това завещание. Очаквам да е документ за собственост, нали?

— Точно така. Двайсет акра ферма — отвърна Д’Агоста.

Бавно кимване.

— Онази ферма, предполагам, отдавна не е вече ферма.

— Точно. Още от средата на четиридесетте години. Сега това са страхотни двайсет акра — първокласен имот в Манхатън, който се простира между Таймс Скуеър и Медисън Авеню. Завещанието е написано така, че Естебан да е единственият титуляр и наследник.

— Естествено, иначе не би се опитвал да вземе земята. Щял е да използва документа за основа на един изключително доходен съдебен процес, който — не се съмнявам, — е щял да завърши с милиарди долари обезщетение. Струва ли си убийствата, Винсънт?

— Може би, според някои хора.

Пендъргаст извади ръцете си над чаршафа, оправи го внимателно, белите му пръсти докосваха изключително финия лен. Несъмнено Проктър се беше погрижил.

— На мястото, където сега е Вилата, някога е имало религиозна общност — от съвсем различен вид — каза той. — Рен ми каза, че първият й основател е станал уважаван земеделец в Южен Манхатън след разпадането на комуната. Този фермер и Илайя Естебан са едно и също лице. При смъртта си той е бил погребан в подземието на селището, което е основал — заедно, както изглежда, със злощастните документи: документът за собственост и завещанието.

— Има смисъл — обади се Д’Агоста. — Но как Алигзандър Естебан е научил за това?

— След като се е пенсионирал от Холивуд, изглежда е бил обхванат от страст да изучи родословието си. Наел е изследовател, който да прерови старите архиви. Точно това е изследователят, който е направил откритието — и поради това е бил убит от Естебан. Негово е второто, неидентифицирано, тяло в тунела, между другото.

— Намерихме го — каза Хейуърд.

— Също много удобен труп. Бил е хвърлен от моста на река Харлем и погрешно идентифициран като Фиъринг от нашия много зает приятел, доктор Уейн Хефлър, с помощта на тъй наречената сестра на починалия.

— Значи Колин Фиъринг е бил жив? — каза Д’Агоста. — Когато е убил Смитбак, имам предвид.

Кимване.

— Забележително е какво може да направи човек с театрален грим и дегизировка. Естебан е бил отличен филмов режисьор, откъдето и да го погледнеш.

— Може би трябва да оставим агент Пендъргаст да си почива — каза Хейуърд.

Пендъргаст махна слабо с ръка.

— Глупости, капитане. Говоренето прочиства съзнанието ми.

— Аз още не схващам всички сценки в пиесата… — обади се Д’Агоста.

— Ясно е, след като веднъж хванеш нишката. — Пендъргаст затвори очи и скръсти бледите си ръце върху чаршафа. — Естебан е научил за съществуването и местонахождението на документ, който може да го направи приказно богат. За съжаление, този документ е бил запечатан в гробница и заключен в подземието на онова, което сега е Вила Жирондел: потаен култ, дълбоко подозрителен за външните хора. Толкова таен, че само сто четиридесет и четирима души могат да членуват в него; едва когато някой от тях умре, се заменя с нов. За Естебан било невъзможно да проникне. Затова се опитал да насочи общественото внимание срещу Вилата, да накара градските власти да конфискуват собствеността, да прогонят заселниците. Това е причината да се присъедини към „Хора за Други Животни“ и е убедил Смитбак да напише серия от статии за това в „Таймс“.

— Сега разбирам — кимна Д’Агоста. — От само себе си е ясно, че това не е било достатъчно. Така че действията на Естебан ескалират — като убива Смитбак и приписва деянието на Вилата, след което скалъпва всякакви истории за вуду и зомбита.

Пендъргаст едва кимна.

— Той обаче не е разбрал правилно вуду — например малката кутийка в опразнения гроб на Фиъринг — ето защо приятелят ми Бертен толкова се затрудни. Знак, който аз, за съжаление, пропуснах да забележа. — Агентът направи пауза. — Естебан е наел двама изпълнители. Колин Фиъринг… и Кейтлин Кид.

— Кейтлин Кид?! — повтори Д’Агоста невярващо. — Репортерката?

— Точно така. Тя е била част от плана. Като опитен режисьор, Естебан е направил списък с точно определени качества, след това е тръгнал да издирва хора, които ги притежават. Предполагам, случило се е нещо подобно: Фиъринг е безработен актьор, с гаден характер и лошо минало, нуждаещ се отчаяно от пари — готов на всичко. Съсед на Смитбак и приблизително със същия ръст и тегло като него. Идеален избор за Естебан. Кейтлин Кид е една по-скоро безскрупулна репортерка, нетърпелива да се издигне в кариерата. — Той погледна към Хейуърд. — Не изглеждате изненадана от това.

Хейуърд се поколеба за момент, преди да отговори.

— Изисках подробна справка за миналото на всеки един от замесените в случая. Тази за Кид получих едва преди няколко часа. Оказа се, че „смелата репортерка“ трудно би си намерила работа другаде, освен в някое безпардонно и умишлено непридирчиво жълто вестниче; дамата има затворническо досие за измама — доста добре скрито, — което изскочи при проверката. Освен това е измъквала пари от възрастни мъже.

Д’Агоста я гледаше изумен. Пендъргаст само кимна.

— Предполагам, че Естебан я е открил по криминалното й досие — информацията е достъпна в интернет, а той знае как и къде да търси. Във всеки случай, доста трябва да й е платил за звездната й роля. Естебан написва сценарий за малка драма, в която Фиъринг симулира собствената си смърт, използвайки трупа на откривателя на завещанието. Кейтлин Кид изиграва ролята на сестрата, която го идентифицира, а извънредно заетият доктор Хефлър допълва картинката. След като всички, освен Фиъринг, са мъртви, Естебан подсилва илюзията с грим — все пак е бил филмов продуцент. И ето го Фиъринг — играе себе си, само че възкръснал от мъртвите като зомби — убива Смитбак и напада Нора Кели.

Д’Агоста поклати мрачно глава.

— Сега, когато го разказваш, изглежда едва ли не очевидно.

— Спомняш ли си как Фиъринг гледа съвсем преднамерено в камерата за наблюдение, когато излиза от блока на Смитбак? Как се държи така, сякаш иска всички съседи да го видят добре? Тогава ми се стори изключително странно, но сега идеално си идва на мястото. Да бъде видян Фиъринг — както и да бъде идентифициран — е било важен елемент, може би същностният елемент в плана на Естебан.

Настъпи дълга тишина. Пендъргаст най-после отвори очи.

— След това Естебан преминава към второто действие от сценария си. Кейтлин Кид се свързва с опечалената Нора, спечелва я да участва в опита да се припише убийството на тези от Вилата. Първата й работа е да се сближи с Нора, да я накара да вярва, че идеята за Вилата е била собствена идея на Нора. Те поддържат натиска върху Нора като Фиъринг я преследва в музея и по улиците. После Естебан открадва тялото на Смитбак от моргата — за да създаде илюзията, че той е възкръснал от мъртвите и е превърнат в зомби. Но той се нуждае от тялото на Смитбак поради друга, още по-важна причина: за да направи маска на лицето му, която Фиъринг да използва. Открих следи от латекс по лицето на Смитбак, останки от талк. Фиъринг е носил маската — направена за ужасяващ ефект, — за да убие Кид пред цялата група в журналистическия клуб, и присъстващите да гарантират, че са видели именно Смитбак.

— Но защо е убил Кид? — не се сдържа Д’Агоста.

— Тя е изиграла ролята си перфектно — и е изчерпала своята полезност. Време е да бъде окачена на куката. По-лесно е да я убие, отколкото да й плаща, освен това е много по-благоразумно да се отърве от един съучастник, който винаги може да проговори. Урок, който Фиъринг би трябвало да вземе присърце. Спомняш ли си как Кид крещи името на Смитбак, преди да бъде убита? Предполагам, че Естебан й е казал, че Фиъринг, дегизиран като мъртвия Смитбак, ще дойде да убие някого на церемонията. Нейната роля — последната й роля — е била да извика името на Смитбак като се преструва на ужасена, така че у никого да не остане съмнение за кого става дума, и да продължи илюзията. Само че тя е получила много повече от договореното…

— И после Естебан кара Фиъринг да убие Уортик веднага, след като мъжът започва процедура по изселване срещу Вилата — каза Д’Агоста.

Пендъргаст кимна.

— Той отвлича Нора, като за пореден път обвинява Вилата за това престъпление.

— Да. Натискът срещу Вилата е стигнал до кулминацията си. Естебан не се е канел да чака процедурата по изселване. Темпото му е било перфектно, точно каквото трябва да се очаква от един филмов режисьор. Когато той пуска видеото с Нора, което всички смятат, че е снимано във Вилата, третото действие е в началото си. Това е моментът, когато той знае, че трябва да удари.

— Значи самият Естебан е убил Фиъринг? — попита Хейуърд.

— Така мисля. Естебан несъмнено е искал да се отърве и от втория извършител, както е направил с първия. Изхвърлянето на тялото му близо до Вилата е щяло да бъде от полза, за да се обвини за пореден път странната общност.

— Нещо, което не разбрах — каза Д’Агоста. — Онази първа демонстрация към Вилата — Естебан събра тълпата, след което я разпръсна. Защо? Защо просто не влезе с нея?

Известно време Пендъргаст мълча.

— В началото и на мен ми се стори объркващо. След това си помислих, че са достатъчно на брой, за да успеят. Било е обаче твърде рано. Един тласък — и влиза във Вилата и ограбва гробницата. Само че се е нуждаел от бунт — голям бунт, а не кратка бъркотия, — за да не бъде забелязан, да грабне плячката си и да се върне. Първата демонстрация е била по същество репетиция. Ето защо Естебан не поведе второто, главното шествие. А се престори, че се отказва. През това време е бил там, Винсънт, докато ние обикаляхме наоколо. По някаква случайност пътищата ни не са се пресекли. Но когато онова същество ни нападна, той вече е бил избягал.

Хейуърд замръзна.

— Какво е това същество, все пак?

— Човек. Или поне някога е било човек. Ритуалът го е превърнал в нещо друго.

— Какъв ритуал? — попита Д’Агоста.

— Спомняш ли си онези странни инструменти, които видяхме върху олтара във Вилата? Инструментите с костените дръжки и дългият метален връх с малко острие в единия край? Те са изпълнявали същата функция като тази на един стар медицински инструмент, познат като левкотом.

— Левкотом? — повтори Д’Агоста.

— Приспособление за извършване на лоботомия — в този случай — трансорбитална лоботомия, извършена чрез проникване в мозъка през очните кухини. Обитателите на Вилата са научили отдавна, че унищожаването на определена част от мозъка в областта, наречена „зона на Брока“, прави нещастната жертва нечувствителна към болка, лишена от всякакви морални задръжки, особено насилие, и покорна на извършителя. Нещо по-низше от човек, но повече от животно.

— И казваш, че тези от Вилата са го причинили на някого умишлено?

— Абсолютно. Избиран е от култа с цел да бъде принесен в жертва за общността, но е бил също така уважаван и почитан. Възможно е дори мнозина да са си съперничили за тази чест. Това създание всъщност заема централна част в техния религиозен ритуал: неговото създаване, отглеждане, възпитаване, хранене и освобождаването му са част от ритуалния цикъл. То трябва да защитава общността от враждебния свят и те го хранят под ред, почитат го, принасят му жертва. В някои общества се позволява на избрани индивиди да извършват действия, които обикновено се смятат за нередни. Може би във Вилата са лоботомирали човека като начин да запази той душата си, позволявали са му да убива, за да защити Вилата, без душата му да се опетни с греха.

— Но как е възможно една манипулация да превърне човек в подобно чудовище? — попита Хейуърд.

— Манипулацията не е трудна. Преди много години един лекар на име Уолтър Фрийман е можел да извършва онова, познато под името пикелова лоботомия само за няколко минути. Като вкарва вътре пикела с бързо движение напред-назад, определена част от мозъка се разрушава. Заедно с част от индивидуалността на личността, душата, усещанията. Във Вилата стигат по-далеч.

— Онези стари убийства, които Рен откри? — сбърчи вежди Д’Агоста. — Може би са били причинени от подобни зомбита.

— Точно така: създаването на живо зомби, което посредством убийство и заплахи е принудило Исидор Строт да не прибягва към изсичането на Инууд Хил Парк. Изглежда самият пазач на Строт е станал поддръжник на култа на Вилата — и след това е бил удостоен с върховна чест, като са го издигнали в статус на свещена жертва и е бил превърнат в зомби.

Хейуърд потрепери.

— Това е ужасно.

— Наистина. Иронията е почти очевидна: Естебан кара Фиъринг да действа като зомби, за да убеди обществото, че е творение на Вилата. Въпреки това обаче Вилата, тъй да се каже, е създавала зомбита — макар и с различна цел от тази, която Естебан е разбирал. Между другото, какво се случи във Вилата?

— Изглежда, че още са там. Обещават, че няма повече да принасят в жертва животни.

— И, да се надяваме, няма да създават зомбита. Не бих се изненадал, ако науча, че в бъдеще, независимо от неприязненото си поведение, Босонг може да направи нещо, за да реабилитира влиянието на Вилата. Усещам напрежение между него и висшия жрец.

— Босонг беше този, който уби зомбито — каза Д’Агоста. — В момента, когато то бе на път да ни убие.

— Наистина ли? Звучи успокоително: такава драстична постъпка, трябва да кажем, не е от нещата, които истински вярващият би направил — да убие съсъда на собствените си богове. — Пендъргаст погледна към Хейуърд. — Между другото, капитане, исках да ви кажа колко много съжалявам, че сте се разминали с повишаването ви в майор.

— Недейте. — Хейуърд отметна назад черната си коса. — Мисля дори, че е по-добре, че пропуснах възможността — напоследък се говори, че в екипите за специални задачи цари истински бюрократичен кошмар, какъвто никога досега не е имало. Което ми напомни: спомняте ли си нашия приятел Клайн, софтуерният предприемач? Изглежда ще съжалява, задето заплашвал комисаря. Току що чух, че ФБР са подслушвали телефона на Рокър и разполагат със запис на целия изнудвачески разговор. И двамата ще се сгромолясат. С Клайн е свършено.

— Жалко. Рокър не беше лош човек.

Хейуърд кимна.

— Направил го е от добри подбуди — Фондация „Дайсън“. В известен смисъл е трагедия. Но един от страничните ефекти е, че напускам комисарския офис и се връщам на предишната си работа като капитан в отдел „Убийства“.

В стаята настъпи тишина.

Д’Агоста изведнъж заговори:

— Слушай, Пендъргаст, исках да се извиня за невероятната си глупост — че те замъкнах във Вилата, че те простреляха, че едва не загубихме Нора. Правил съм такива идиотски неща, но това беше върхът.

— Скъпи ми Винсънт — промърмори Пендъргаст, — ако не бяхме отишли във Вилата, никога нямаше да открия плячкосаната гробница, никога нямаше да видя името Естебан… и къде щяхме да сме сега? Нора щеше да е мъртва, а Естебан — новият Доналд Тръмп. Така че, сам виждаш, твоята „глупост“ беше решаваща за разплитането на случая.

Д’Агоста не знаеше какво да отговори на това.

— А сега, приятели, ако не възразявате — искам да си почина.

Когато излязоха от болничната стая, Д’Агоста се обърна към Хейуърд.

— Какво беше това с подробните справки за всички, замесени в случая?

Хейуърд изглеждаше неестествено смутена.

— Не можех да стоя и просто да чакам Пендъргаст да те забърква в нещо, без да знаеш какво е. Така че… реших да поогледам случая. Съвсем мъничко.

Д’Агоста изпита странна смесица от емоции: от една страна леко раздразнение при мисълта, че може да е изглеждал като човек, който има нужда от спасяване, и от друга — огромно удовлетворение, че е била загрижена за него.

— Вечно се грижиш за мен — смънка той.

В отговор тя мушна ръка под неговата.

— Имаш ли някакви планове за вечеря?

— Да. Да отидем да вечеряме заедно.

— Къде?

— Какво ще кажеш за „Циркът“?

Тя го погледна изненадано.

— О-о! Два пъти за една година. Какъв е поводът?

— Няма повод. Просто една много специална жена.

В този момент някакъв възрастен мъж в коридора ги спря. Д’Агоста го изгледа учудено. Беше нисък и набит, облечен така, сякаш току-що е излязъл от Лондон по времето на Дикенс: черен фрак, бял карамфил в петлика, безупречно бомбе.

— Извинете ме — произнесе той. — Алойзиъс Пендъргаст ли е настанен в стаята, от която току-що излязохте?

— Да — отвърна Д’Агоста. — Защо?

— Нося писмо, което трябва да му предам. — И наистина, мъжът държеше писмо: красива, ръчно пресована кремава хартия. Отгоре беше написано името на Пендъргаст с едри ръкописни букви.

— Ще трябва да почакате с писмото — каза Д’Агоста. — Пендъргаст си почива.

— Уверявам ви, че точно това писмо би искал да види веднага. — И мъжът понечи да тръгне.

Д’Агоста го възпря, като сложи ръка на рамото му.

— Все пак кой сте вие? — поиска да знае той.

— Името ми е Огилби и съм адвокат на семейство Пендъргаст. А сега ще ме извините ли? — Той се освободи от хватката на Д’Агоста с облечената си в бежова ръкавица ръка, поклони се, повдигна шапката си към Хейуърд, и след миг влезе в стаята на Пендъргаст.