Вуду

11.

— Нора, много съжалявам! — Портиерът отвори вратата възбудено и й подаде ръка, облъхвайки я с мирис на тоник за коса и афтършейв.

— Всичко в апартамента ви е готово. Ключалките са сменени. Всичко е оправено. Новият ключ е у мен. Поднасям моите искрени съболезнования. Искрени.

Нора усети студения плосък ключ в ръката си.

— Ако се нуждаете от моята помощ, обадете се. — Той я погледна с искрена скръб във влажните си кафяви очи.

Нора преглътна.

— Благодаря ви за загрижеността, Енрико. — Фразата се изплъзна от устата й почти автоматично.

— Винаги. За всичко. Обаждате се и Енрико идва.

— Благодаря. — Тя се насочи към асансьора; поколеба се; погледна отново напред. Трябваше да го направи без много-много да мисли за това.

Вратата на асансьора прозвънна и кабината се издигна плавно до шестия етаж. Когато се отвори, Нора не помръдна. Едва след като тръгна отново да се затваря, тя излезе бързо в коридора.

Всичко беше тихо. Тихи звуци от цигулков квартет, изпълняващ Бетховен, се процеждаха изпод една врата, от друга долиташе заглушен разговор. Тя пристъпи, след това отново се поколеба. Напред, близо до мястото, където коридорът завиваше, се виждаше вратата към техния — към нейния — апартамент. Месинговите цифри, занитени в нея, показваха 612.

Тя тръгна бавно напред и спря пред вратата. Шпионката беше тъмна, лампите вътре бяха угасени. Патронът и ключалката бяха чисто нови. Тя разтвори дланта си и погледна ключа: блестящ, наскоро изработен. Не й изглеждаше реален. Нищо от това не изглеждаше реално. Жаме вю — противоположното на дежа вю. Сякаш виждаше всичко за първи път.

Бавно пъхна ключа и го завъртя. Ключалката изщрака и тя усети как вратата се освобождава от рамката и се залюлява на прясно смазаните си панти. Апартаментът отзад беше тъмен. Протегна ръка навътре към ключа за осветлението, заопипва, но не го намери. Къде беше? Пристъпи в мрака, все още с ръка на стената, и сърцето й внезапно започна да блъска в гърдите. Усети, че я обвива миризма — на препарати за чистене, на лак за дърво… и на още нещо.

Вратата се притвори зад нея, блокирайки светлината от коридора. Като заглуши вика в гърлото си, тя се върна назад, хвана бравата и излезе в коридора, затваряйки след себе си. Облегна глава на вратата, раменете й се затресоха силно и тя се опита да потисне риданията, които я разпъваха.

След известно време успя донякъде да се овладее. Огледа коридора в двете посоки, благодарна, че никой не минава. Беше отчасти объркана, отчасти уплашена от бурята от емоции, която продължаваше да потиска в себе си. Беше глупаво да си мисли, че може просто да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит само преди четиридесет и осем часа. Щеше да отиде при Марго Грийн, да остане при нея за няколко дни — но внезапно си спомни, че Марго си беше взела сабатична година до януари.

Трябваше да се махне. Слезе с асансьора до първия етаж и пресече коридора с омекнали крака. Портиерът й отвори вратата.

— Ако нещо ви трябва, обадете се на Енрико… — каза той, докато тя почти тичешком прелетя покрай него.

Тръгна на изток по 92-а улица към Бродуей. Беше студена, но въпреки това приятна октомврийска вечер и тротоарите бяха пълни с хора, отиващи на ресторант, хора, разхождащи кучетата си, или просто такива, които се прибираха вкъщи. Нора закрачи енергично; въздухът щеше да прочисти главата й. Тя се насочи към центъра, движеше се бързо, избягвайки хората. Тук, на улицата, сред тълпата, усети, че възвръща контрола над мислите си, и започна да вижда случилото се в истинската му светлина. Беше глупаво да реагира по такъв начин — все някога трябваше да се върне в апартамента, и колкото по-скоро — толкова по-добре. Всичките й книги, работата й, компютърът й, неговите неща — всичко беше там.

Прииска й се майка й и баща й да бяха още живи, да може да се хвърли в топлата им прегръдка. Но това бе дори още по-глупава и безплодна линия на мислене.

Тя забави крачка. Може би все пак трябваше да се върне. Това беше точно типът емоционална реакция, която се беше надявала да избегне.

Спря и се огледа. Отстрани се виеше опашка от хора, които чакаха да влязат в бара Уотъруъркс. Двама влюбени се прегръщаха на вратата. Група типове, работещи на Уолстрийт, се прибираха вкъщи, всички в тъмни костюми и служебни куфарчета. Вниманието й беше привлечено от един бездомник, който се тътреше покрай фасадите на сградите, нагаждайки крачките си към нейните; той спря също и се обърна рязко, тръгвайки в друга посока.

Нещо в крадливостта на това движение, в начина, по който мъжът прикриваше лицето си, накара инстинктите й на момиче от големия град да застанат нащрек.

Тя остана да гледа бездомника как се олюлява нататък, покрит с мръсни парцали — изглеждаше така, сякаш се опитваше да избяга. Дали току-що не бе обрал някого? Докато го следеше с поглед, той стигна до ъгъла на 88-а улица, спря, след това зави, като погледна назад веднъж точно преди да изчезне.

Сърцето на Нора спря. Това беше Фиъринг. Беше почти сигурна: същото мършаво лице, същата отпусната стойка, същите тънки устни, разбъркана коса и похотлива усмивка.

Завладя я парализиращ страх, който бързо даде път на яростен гняв.

— Хей! — изкрещя тя и се затича. — Хей, ти! — Тя започна да си пробива път през стълпените на тротоара хора, спряна от тълпата пред Уотъруъркс. Все пак успя да мине.

— Ехей, госпожо!

— Извинете ме!

Тя се освободи и хукна; препъна се; отново се изправи; след това поднови преследването си, изтичвайки зад ъгъла. Осемдесет и осма улица се простираше на изток дълга и слабо осветена, обрамчена от дървета гинко и червеникавокафяви камъни. След това пресичаше ярко осветеното авеню Амстердам с неговите претенциозни барове и места за хапване.

Една тъмна фигура изтича на Амстердам и се насочи обратно към центъра.

Нора се втурна с всички сили надолу по улицата — тичаше заради всичко, което имаше стойност за нея, проклинайки слабостта и бавните си движения след мозъчното сътресение и болничния престой. Тя зави зад ъгъла и впери очи напред към Амстердам, също така препълнен с вечерни минувачи.

Ето го там: вървеше бързо, с внезапна целеустременост, на половин пряка напред.

Като блъсна един млад мъж, тя отново затича към фигурата.

— Хей! Хей, ти!

Онзи продължи да върви.

Тя се провря между пешеходците, протягайки ръка:

— Спри!

Точно преди да стигне до 87-а улица тя го настигна, хвана го за рамото и го завъртя. Мъжът се изправи несигурно, като я гледаше с широки, уплашени очи. Нора пусна мръсната му риза и се отдръпна.

— Какъв ви е проблемът? — Определено не беше Фиъринг. Просто някакъв вехтошар.

— Съжалявам — промърмори Нора. — Взех ви за някой друг.

— Оставете ме на мира. — Той се обърна, изсъска „кучка“ и продължи, залитайки, надолу по Амстердам.

Нора се огледа уплашено, но истинският Фиъринг — ако изобщо някога е бил там — беше изчезнал. Тя спря сред прииждащата тълпа, крайниците й трепереха. С огромно усилие успя да възвърне равномерното си дишане.

Очите й се спряха на най-близкия бар, „Царството на Нептун“: шумно, ефектно място за морски деликатеси, в което никога не беше влизала. Никога не й се беше искало да влиза. Никога не беше очаквала, че ще влезе.

Прекрачи прага и се настани на един стол. Барманът се приближи веднага.

— Какво да бъде?

— Мартини Бийфийтър, много сухо, чисто, двойно.

— Веднага.

Когато отпи глътка от огромното леденостудено питие, тя се укори, че се държи като психопат. Сънят беше просто сън и бездомникът не беше Фиъринг. Нервите й бяха разклатени. Трябваше да се овладее, да се успокои и да сложи живота си в ред, доколкото може.

Допи чашата си.

— Колко?

— Заведението черпи. Освен това се надявам — каза барманът като й намигна, — че какъвто и демон да сте видели, преди да влезете, сега си е заминал.

Тя му поблагодари и стана, вече усетила успокояващото действие на напитката. Демон, беше казал барманът. Тя трябваше да се срещне лице в лице със своите демони и да го направи сега. Разпадаше се, привиждаха й се разни неща, а това не можеше да продължава.

Това не беше тя.

Няколко минути ходене и се озова отново до сградата, в която живееше. Бързо мина през вратата, понесе поредния потоп от доброжелателни коментари на портиера и влезе в асансьора. След малко вече стоеше пред нейната врата. Отключи и светна лампата.

Като превъртя ключа два пъти и плъзна новоинсталираното резе, тя се огледа. Всичко беше идеално чисто, излъскано, пребоядисано. Бързо и методично претърси целия апартамент, включително килерите и под леглото. След това като дръпна завесите на дневната и на спалнята, тя отново изгаси лампата. Светлините на града нахлуха и потопиха апартамента в сянка, придавайки мек, прозрачен фокус на повърхностите вътре.

Можеше да остане тук тази нощ; сега вече го знаеше. Можеше да се пребори с демоните си.

Стига да не се налагаше да гледа нищо.