Вуду

9.

Нора Кели тихо затвори вратата към антропологичната си лаборатория на приземния етаж, облегна се на нея и стисна очи. Главата й пулсираше, а гърлото й бе грапаво и сухо.

Беше далеч по-лошо, отколкото си го бе представяла, да минава покрай колегите си с техните добронамерени съболезнования, с трагичните им погледи, предложенията да излезе за няколко дни в отпуск. Няколко дни в отпуск? И какво щеше да прави? Да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит и да седи сама единствено с мислите си. Истината беше, че след изписването от болницата тя дойде право в музея. Въпреки думите, които бе казала на Д’Агоста, се оказа, че не може да се върне и да влезе в апартамента — поне не веднага.

Тя отвори очи. Лабораторията си беше каквато я бе оставила преди два дни. И все пак изглеждаше различно. Всичко след убийството изглеждаше различно. Сякаш целият свят се беше променил напълно.

Ядосана, тя се опита да отблъсне безплодната върволица от мисли. Погледна часовника си: два часът. Единственото, което би я спасило сега, бе да потъне в работата си. Да потъне изцяло, напълно.

Тя заключи вратата и се обърна към компютъра си. След като той зареди, тя отвори базата данни на глинените си съдове. Отключи чекмеджето с таблички, отвори го и извади десетина полиетиленови торбички, пълни с безброй керамични парчета. Отвори първата торбичка, подреди съдържанието й върху покривката на масата и започна да ги класифицира по тип, дата и район. Беше досадна, безсмислена работа — но точно от каквато се нуждаеше в момента. Безсмислена работа.

След половин час тя спря. В лабораторията беше тихо като в гробница, с лекото съскане на въздушната система под налягане като неспирен шепот в тъмнината. Кошмарът в болницата я беше изплашил — сънят беше толкова реален. Повечето сънища избледняваха с времето, но този, кой знае защо, изглежда ставаше все по-ясен.

Тя поклати глава, разтревожена от склонността на ума си напоследък да превърта все едни и същи ужасяващи сцени. Като натискаше клавишите на компютъра по-силно, отколкото бе необходимо, тя записа последните данни, запази файла, след което започна да прибира керамичните парчета и да освобождава масата за следващата торба.

Откъм вратата дойде тихо почукване.

Не и поредните съболезнования. Нора погледна през малкото стъклено прозорче на вратата, но коридорът от другата страна беше толкова слабо осветен, че не можа да различи нищо. След кратко колебание сложи ръка на бравата, готова да я натисне. После отново се спря.

— Кой е?

— Праймъс Хорнби.

С известно съмнение Нора отключи вратата и пред нея застана в пълния си блясък нисичкият закръглен куратор антрополог — в едната си ръка стискаше сгънат сутрешния вестник, а с другата чешеше нервно оплешивялото си теме.

— Радвам се, че те заварвам тук. Може ли да вляза?

Нора неохотно се отмести встрани и го пусна да мине. Разрошеният мъж се обърна към нея.

— Нора, ужасно съжалявам. — Ръката му продължи нервно да разтрива плешивината. Тя не отговори — не можеше да отговори. Не знаеше какво да каже и как да го каже.

— Радвам се, че се върна на работа. Според мен работата лекува всичко.

— Благодаря ти за загрижеността. — Може би сега вече щеше да си тръгне. Но той имаше вид на човек, който има нещо наум.

— Изгубих съпругата си преди няколко години, когато бях на разкопки в Хаити. Загинала в автомобилна катастрофа в Калифорния, докато ме нямаше. Знам какво чувстваш.

— Благодаря, Праймъс.

Той влезе по-навътре.

— Керамични съдове… виждам, виждам. Колко са красиви. Пример за човешкия стремеж да създава красота дори в най-обикновените предмети.

— Да, така е.

Кога най-после ще си тръгне? Нора внезапно усети вина заради реакцията си. По свой начин този човек се опитваше да бъде мил. Но това не бе нейният начин да скърби, всички тези разговори и съчувствие, безкрайни съболезнования.

— Прощавай, Нора… — Той се поколеба. — Но трябва да попитам. Планираш ли да погребеш съпруга си, или ще го кремираш?

Въпросът беше толкова странен, че за миг Нора се обърка. Точно този въпрос отчаяно се бе опитвала да избягва, макар да знаеше, че ще се сблъска с него скоро.

— Не знам — каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Разбирам. — Хорнби изглеждаше необяснимо уплашен. Тя се зачуди какво ли следваше сега. — Както казах, тогава бях на разкопки в Хаити.

— Да?

Вълнението на Хорнби сякаш се засили.

— В Дезалайн, където живеех, понякога използват формалазен като балсамираща течност вместо обичайната смес от формалин, етанол и метанол.

Разговорът вземаше сюрреалистична насока.

— Формалазен — повтори Нора.

— Да. Далеч по-отровен и трудно се работи с него, но го предпочитат поради… ами, поради някаква причина. Понякога го правят дори по-токсичен, като разтварят в него отрова за плъхове. В някои необичайни случаи — някои видове смърт — дори молят собственика на погребалното бюро да зашие устата. — Той отново се поколеба. — И в тези случаи погребват мъртвеца с лицето надолу, с устата към пръстта, с дълъг нож в едната ръка. Понякога изстрелват куршум или забиват парче желязо в сърцето на покойника, за да… ами, за да го убият отново.

Нора гледаше втренчено странния куратор. Винаги бе знаела, че е ексцентричен, че е повлиян до известна степен от необичайния характер на проучванията си, но това бе до такава степен не на място, че тя не можеше да повярва.

— Колко интересно — едва успя да каже.

— В Дезалайн могат да проявят изключително внимание по отношение на погребението. Следват стриктни правила, но на висока цена. Едно прилично погребение може да струва две-тригодишна заплата.

— Разбирам.

— И отново, страшно много съжалявам. — С тези думи кураторът разгъна новия вестник, който носеше под мишница, и го остави на масата. Беше брой на тазсутрешния „Уест Сайдър“.

Нора впери очи в заглавието:

Хорнби потупа по вестника с късия си пръст.

— Заниманията ми бяха съсредоточени в тази област. Вуду. Магия. Зомбита. Разбира се, „Уест Сайдър“ схваща всичко погрешно. — Той подсмръкна.

— Какво…? — Нора беше останала без думи, взираше се невярващо във вестника.

— Ами, ако решиш да погребеш съпруга си, надявам се да вземеш предвид това, което ти казах. Ако имаш някакви въпроси, Нора, винаги съм на твое разположение.

С тези финални думи и тъжна усмивка тантурестият куратор си тръгна, оставяйки вестника на масата.