60.

Ричард Плок стоеше срещу паркинга на метростанцията на 207-а улица и гледаше гъстите редици на влакчетата в ярката светлина на късното следобедно слънце. Дворът беше тих, почти сънлив: някакъв работник пресече релсите и изчезна в работилницата; един машинист бавно вкара редица вагони в страничния коловоз, близо до депото за инспекция.

Плок огледа улицата в двете посоки зад оградата. Западна 215-а улица също беше тиха. Той изсумтя от задоволство и погледна часовника си: шест и петнайсет.

Един от цветово кодираните клетъчни телефони в джоба на якето му започна да звъни. Той го извади и видя, че е червеният. Трябва да беше Траум, който се намираше при Манастирите.

Той го отвори.

— Дай ми последните данни.

— Започнаха да идват през последните двайсет минути.

— Колко са?

— Двеста, може би двеста и петдесет.

— Добре. Дръж ги разпилени, нека изглеждат колкото е възможно по-неорганизирани. Не искаме да ни извият ръцете преждевременно.

— Ясно.

— Дръж ме в течение. Излизаме след петнайсет минути. — Плок внимателно затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Беше почти време да се присъедини към собствената си група, която се събираше в южния край на двора на метрото.

Знаеше, че съвсем не изглежда като роден лидер. И ако го признаеше пред себе си, губеше също така и лидерската си харизма. Но той имаше страстта, убедеността — а това значеше повече. Факт беше, че хората го бяха подценявали през целия му живот. Щяха да го подценят и днес.

Рич Плок разчиташе на това.

След първия неуспешен митинг Плок бе непрестанно в действие: тайно достигна до различни организации в града, щата и дори страната, събирайки най-ревностните групи хора за вечерната акция. И сега идваше време да събира плодовете. Близо две дузини различни организации — „Хора за Други Животни“, „Вегетарианска милиция“, „Амнистия без граници“, „Зелените бригади“ — се събираха в Уест Сайд точно в този момент. А симпатизантите съвсем не бяха само вегетарианци и защитници на животните: убийствата на двамата журналисти и градския чиновник, заедно с отвличането на Нора Кели, бяха подбудили хората по забележителен начин. С подобно обществено одобрение Плок бе убедил няколко отцепнически групи с наистина сериозни искания да излязат от мълчанието си. Някои, които при други обстоятелства биха погледнали с подозрение едни на други — например „Световна артилерия“ и „Да си върнем Америка“ сега бяха привлечени, и благодарение на пламенността на Плок, всички бяха открили в лицето на Вилата общ враг.

Плок не искаше да рискува. Беше обмислил всичко перфектно. За да избегне преждевременно разпръскване или потушаване на митинга от ченгетата, различните групи се събираха на десет различни, предварително уточнени места: Виенския стадион, Дикман Хауз, Хай Бридж Парк. По този начин нямаше да привлекат вниманието на властите… докато Плок не дадеше заповед да се слеят в едно. А в този момент вече щеше да е прекалено късно да бъдат спрени. Полицаите нямаше да имат подкрепа — не и този път.

Когато си спомни първия протест, лицето на Плок доби студен израз. Погледнато ретроспективно, бе много добре, че Естебан се беше уплашил. От него вече нямаше полза. Беше направил нужното: известното му име увеличи популярността им, осигури им жизненоважното финансиране, което бе дало възможност на Плок да събере достатъчно сила за работата си. Ако Естебан бе дошъл днес, сигурно щеше да ги посъветва да бъдат внимателни, да напомни на всички, че не могат да са сигурни, че става дума за заложничество, че няма доказателства, че именно Вилата стои зад убийствата.

Заради страха на Естебан бяха прекъснали последната си акция — но, с Божията помощ, това днес нямаше да се случи. Онези от Вилата щяха да бъдат спрени — веднъж завинаги. Безпричинната жестокост, убийството на безпомощни животни, както и убийствата на журналисти, симпатизиращи на каузата им, никога повече нямаше да се случат.

Плок бе израснал във ферма в северен Ню Хемпшир. Всяка година като малко момче направо се разболяваше, когато настъпеше време да се колят агнетата и прасетата. Баща му не го разбираше, биеше го и го наричаше страхливец, мамино синче, когато Плок се опитваше да се измъкне и да не участва. Спомняше си как баща му колеше кокошки със секирата и се смееше, когато нещастната птица започнеше да се мята, рисувайки странни, неуверени татуировки в праха, с шуртяща от шията кръв. След един такъв ден Плок завинаги напусна дома. Дори не си взе багаж — само няколко книги — и потегли на юг.

Никога не се обърна назад. Не бе получил от баща си нито обич, нито подкрепа, нищо.

Това не беше съвсем вярно, помисли си той и съзнанието му се върна отново към Вилата. Баща му го бе научил на едно нещо. Беше го научил да мрази.

Сега започна да звъни друг от клетъчните му телефони. Синият. Макмолтри, до университета „Йешива“. Когато Плок го взе да отговори, видя нещо любопитно: една яркозелена тролейбусна кола, която пресичаше Десето авеню по пътя си на север и един лекар с пълно оборудване за спешни случаи на волана. Но телефонът продължаваше да звъни и след минута-две той откъсна очи от него. Като прочисти гърлото си, Плок отвори клетъчния телефон и го притисна уверено към ухото си.

Загрузка...