Ямайски марони

Глава XИЗГОДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Рано-рано сутринта след деня, в който корабът на робите разтовари своята стока на сушата, г. Воуан, поглеждайки през предния прозорец на своя дом, съзря по дългата алея чудноват конник.

Когато странникът приближи повече, конят постепенно се превърна в муле, а ездачът се оказа възрастен мъж със син сюртук с метални копчета и широки външни джобове, под който се виждаха бричове и ботуши с обърнати навън краища на кончовите, всичко това омаслено от продължителна употреба. Една проскубана шапка от бобър, под която се подаваха краищата на бяло памучно кепе; зелените очила и един голям син чадър вместо камшик в дясната ръка позволиха на г. Воуан да познае начаса един от най-близките си съседи — животновъда Джесурън, за когото бе известно, че не се занимава само с отглеждането на животни, а е и едър търговец на роби.

— Евреинът? — прошепна г. Воуан, щом различи острите черти на израилтянина. — Какво ли търси толкова рано? Ще ми предложи роби, предполагам. Ветроходът, който вчера видях в открито море, приличаше на кораб за пренасяне на роби. Той положително е откупил първата партида. Май при мене няма да му потръгне. За щастие роби имам достатъчно. Добро утро, г. Джесурън — продължи той, поздравявайки госта от горната тераса на стълбището. — Както винаги рано-рано сте навън. По работа, нали?

— Ох, гошподин Вожан, работата не бива да се изощава. Сиромаси хора като мен не могат да шпят до къжно. Годините са тешки.

— Ха-ха! Вие сиромах! Нима! И таз добра, г. Джесурън! Моля, слезте от животното! Да ви поканя на закуска?

— Благодаря, гошподин Вожан. Закужвам винаги още в шеш.

— О, много рано! Тогава чаша суизъл?

— Благодаря. Ще пийна. Шаша суизъл ще бъде най-добре. Горещо е тая заран.

Суизълът — смес от ром, захар вода и лимонов сок — бе поставен в голяма купа за пунш, която се намираше на бюфета; напреко върху нея бе сложен сребърен черпак, а околовръст имаше наредени чаши. Това питие се среща по всяко време в жилището на ямайските плантатори, то представлява извор, който никога не пресъхва или който винаги се подновява, щом се изчерпи.

Домоуправителят поднесе на приближилия се до бюфета чифликчия чаша суизъл; той я изпи на един дъх и облизвайки устни, забеляза: „Добър е!“; после се върна към прозореца, където за него поставиха стол близо до креслото на домакина.

Евреинът свали бобровата си шапка, а бялото кепе — впрочем не съвсем чисто — остана на главата му.

Господин Воуан беше много учтив или поне се мъчеше да играе ролята на учтив. Той замълча във внимателно очакване гостът да поведе пръв разговора.

— Гошподин Вожан — започна търговецът на роби, — дойдох да ви видя за една малка жделка, една съвжем мънишка жделка и едва ли заслужава да ви бешпокоя за нея.

Евреинът се запъна леко, сякаш се мъчеше да оглади мисълта си.

— Предполагам, малко черна стока за продан? Нещо чух, че вчера докарали нов товар. Вероятно сте откупили част от него.

— Да-да, купих една малка чащ, съвжем малка чащ. Нямах пари за повеше. Бога ми!… Робите штават вше по-шкъпи, не мога веше да купувам. Тоя жлух, дето го пушкат, ше ще шпрат търговията ж роби, ще ни разори вжишки. Не ли е така?

— О, не виждам от какво можете да се страхувате. Дори да приемем, че британското правителство ще гласува подобен закон, той ще си остане мъртъв. Те не са в състояние да охраняват целия африкански бряг, нито пък бреговете на Ямайка. Струва ми се, г. Джесурън, че вие и тогава пак ще успеете да изкарате малко роби на сушата, нали?

— Уви, гошподин Вожан, не! Никога! Никога не бих дръжнал да нарушавам законите. Ако шпрат търговията, ще прещана да се занимавам с нея. Робите ще щанат много шкъпи за един беден евреин като мен, за да мога да търгувам с тях. Бога ми, те и сега са много шкъпи!

— Празна работа, че робите поскъпват! На вас ви изнася да говорите така, защото навярно искате да ми предложите да купя от стоката ви.

— Не, сега не, тошно сега не. Може би ще имам нещишко за продан след ден-два, но тошно сега не. Нямам ни една глава готова за продан на пазара. Тая сутрин ишкам да купя, не да продам.

— Да купите! От мене?

— Да, от ваш, гошподин Вожан. Щига да ще готов да продадете.

— Я гледай ти каква изненада, драги съседе. Знаех, че винаги сте готов да продавате, но за пръв път чувам, че Искате да купите роби от плантациите.

— Да си кажа правишката, имам един клиент, който ишка едно хубаво момише, за да му прижлужва на масата. Ижмежду моите роби няма нищо подходящо. Шпомних си, ше вие купихте от мене едно момише, та ако ми го дадете, тамам ще ми свърши работа.

— Кое момиче имате предвид?

— Оная малката фулахка, която ви продадох миналата година, тошно жлед като прибрахте тръштиката.

— Аха, Йола?

— Май ше така се казваше. Понеже я купихте страшно евтино, жмятам, ше няма да бъде неижгожна жделка, ако ви дам, да речем, десет фунта ощровни.

— Охоо! — сви презрително рамене плантаторът. — Няма да го бъде, даже и да възнамерявам да продам момичето, ала аз изобщо не смятам да се деля от него.

— Да кажем тогава двайсет?

— Нито два пъти по двайсет, съседе. В никакъв случай не бих продал Йола за по-малко от двеста фунта. Тя се оказа рядко ценна прислужница…

— Двешта фунта — подскочи евреинът от стола. — Ами ше, гошподин Вожан, на ощрова няма ни едно шерно момише, което да зажлужава такава цена. Кам да мога да продам нещо от щоката си за толкова пари. По двама души продавам за двеща фунта.

— Защо, господин Джесурън? Че нали преди малко твърдяхте, че робите поскъпнали.

— Пошкъпнаха, наищина. Ама вие ишкате двойно повеше. Божишко… нали не говорите сериозно?

— Не, говоря сериозно! Даже и за двеста фунта…

— Да не правим повече пазарлък! — избърза да го прекъсне търговецът на роби. — Да не правим повеше пазарлък! Съгласен съм. Двеща фунта, божишко! Ще се разоря!

— Няма опасност, защото не ще ги приема.

— Не ще приемете двеща фунта!

— Не. Нито два пъти повече, ако речете да ми предложите.

— Гошподи! Шуден шовек ще! Защо да не вжемете парите. Ей ги, в джоба ми са.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, съседе. Но не мога да продам момичето за каквато и да е цена без съгласието на дъщеря ми. Аз й го подарих.

— Гошпожица Вожан?

— Да, тя е нейна прислужница и зная, че дъщеря ми се привърза много към нея. Не ми се вярва да се съгласи да продадем девойката.

— Но, гошподин Вожан! Нима ще допушнете дъщеря ви да ижтърве такава ижгодна жделка. Двеща фунта са много пари, много пари, ей! Момишето не щрува и половината. Ако ощане на мене, не бих дал и половината, ама да не сърдя клиента, той не е шкъпшия.

— На вашия клиент навярно е допаднала девойката? — каза г. Воуан, взирайки се изпитателно в госта си. — Тя е хубавичка, няма нищо чудно. Но ако е такава работата, да си призная, и на мене не ми се ще да пусна момичето. Колкото до дъщеря ми, само да усети, че се гласите за такива неща, не биха стигнали всичките ви пари.

— Гошподи, грешите, гошподин Вожан. Клиентът, за когото щтава дума, никога не е виждал момичето. Шищо и прощо има нужда от прижлужница на масата и аж се сетих за това момише, защото е тошно за него. Откъде знаете, ше гошпожица Вожан няма да се съгласи да се раждели ж него. Обещавам да и намеря друго момише като Йола, даже по-ценно от нея.

— Добре — рече плантаторът, след като поразмисли малко, явно съблазнен от изгодното предложение. — Щом пък толкова настоявате да купите девойката, ще поговоря с дъщеря си, но не разчитам на успех. Зная, че тя обича тая фулахка. Чувах, че бащата на момичето бил крал в родината му, и аз съм почти сигурен, че Кейт не ще се съгласи то да бъде продадено.

— Даже ако вие нащоите, господин Вожан?

— Ех, ако настоя, разбира се, ще отстъпи, но аз вече обещах току-речи на дъщеря си, че не ще я разделя с момичета, без съгласието й, а аз никога не нарушавам думата, дадена на собственото ми дете.

С това тържествено изявление плантаторът излезе от стаята и остави търговеца на роби сам с мислите му: — Да ме повали дяволът мъртъв, ако тоя шовек не е луд! — заговори на себе си евреинът, когато остана сам. — Божишко, как може да ищърве двеща фунта за една негърка, кафява като шерупката на кокосов орех! Гошподи!

— Както очаквах, господин Джесурън — заяви домакинът, връщайки се в хола, — дъщеря ми не отстъпва. Не можем да продадем Йола.

— Довиждане, гошподин Вожан! — изфъфли търговецът на роби, като посегна към шапката и омбрелата си и се запъти към изхода. — Довиждане, за днеш нямам повеше работа ж ваш.

После той нахлузи шапката на главата си, улови чадъра с изразяваща ненавист рязкост, която не успя да прикрие, слезе бързо по каменните стъпала, яхна мулето и се отдалечи безмълвен и сърдит.

— Небивало щедър е тая сутрин! — прошепна плантаторът подир госта. — Кой знае какви гадни планове пак крои. Надявам се, че не го оставих да ги осъществи. Пък съм и доволен, че ми се удаде случай да подразня тоя дърт разбойник. Толкова мръсотии ми е правил!