Ямайски марони

Глава XXXIVГОРСКА ЗАКУСКА

Хърбърт се загледа с любопитство в приближаващите се хора. Те бяха около дузина, всички или почти всички — черни, само един или двама имаха по-светъл цвят на кожата. Ни един не беше хилав или недъгав. Напротив, всички се отличаваха със стройност, яки мишци, кожа, от която лъхаше здраве, и светещи очи, в които се отразяваше решителният блясък на вродено чувство за свобода и независимост.

Тяхното гордо, открито държане и напетата им смела стъпка затвърди у младия англичанин мисълта, че тия чернокожи не са никакви роби. Нямаше нищо робско ни в погледите, ни в движенията им. И ако не беше цветът на кожата, никога не би му минало през ума да свързва тези хора с представата за робство. Както бяха въоръжени с дълги ножове и пушки, някои и със здрави копия, тези мъже не можеха да бъдат роби. Снаряжението им също сочеше, че са ловци, и когато се наложи, воини. Всички носеха рогове и чанти, закачени на рамената. Всеки беше снабден с обвита в мрежа кратуна за вода като оная на жълтия ловец, която вече описахме.

Снаряжението на неколцина беше малко по-различно и представляваше малък кош от майсторски изплетена ракита или палмови влакна. Кошът бе закрепен на гърба с помощта на колани от същите палмови влакна, които преминаваха през раменете, гърдите и челото, за да се разпредели правилно тежестта. Тия кошове се наричаха „кътейку“ и представляваха „складът за провизии“ или за други припаси, необходими на четата при броденето й из дивите гори.

Що се отнася до облеклото на черните ловци, то изглеждаше чудновато и живописно. Не се срещаха двама души с еднакви дрехи и все пак се чувствуваше една своеобразна прилика, която издаваше, че всички са от една и съща дружина. Повечето бяха увили на главата си като гъжви пъстри кърпи — неколцина бяха предпочели палмовите шапки. Само малцина имаха ризи с ръкави — виждаха се няколко души с къси панталони, а един-двама бяха голи от кръста нагоре и носеха само къси гащета от бяло памучно платно, които оставяха открити голите им бедра. Краката и глезените на всички бяха защитени с цървули, за да се предпазят от каменистите и бодливи планински пътеки. Опинците бяха еднакви у всички и приличаха на плътно прилягащи ботуши от необработена кожа, без шев и клечки. Червеникавата четина, която покриваше повърхността на кожата, сочеше, че произлиза от дива свиня. Цървулите се приготовляваха от задните глигански бутове, чиято одрана кожа се надяваше прясна и топла на крака. След изсъхване тя прилягаше плътно като еластичен чорап. Един малък разрез с нож беше всичко, което се изискваше за тези готови мокасини, които веднъж обути не се сваляха никога, докато не се прояде подметката и се наложи да се подменят целите опинци. Следователно във всекидневните обязаности на ямайските ловци на диви свине не влизаше свалянето на ботушите.

Аз поменах, че Хърбърт Воуан разглеждаше новодошлите с любопитство и изненада. Няма нищо чудно! Начинът, по който те бяха призовани, ехото на ловджийските рогове, бързата, почти мигновена поява — всичко това представляваше поредица от събития, които приличаха повече на неща, видени на театралната сцена, отколкото в действителност, и ако жълтият ловец беше бял човек, а свитата му — облечена в светлозелени дрехи, младият англичанин би помислил, че е попаднал в Шеруудската гора и пред себе си вижда безстрашния Робин18, възкръснал с веселата си дружина, извикана на сбор.

Какви можеха да бъдат тия хора? Подобен въпрос си постави Хърбърт Воуан. Чернокожи разбойници? Оръжието и снаряжението им не изключваше възможността да бъдат шайка пладнешки разбойници. „Марони“ ги беше нарекъл жълтият ловец и той бе употребил същото наименование, говорейки и за себе си.

Хърбърт беше чувал често тази дума, срещал я беше в книги и по вестници, но не знаеше точното й значение. Марон: под тази дума обикновено разбираха избягал негър. Ала мъжете пред него не се включваха в това определение. Макар и негри, те нямаха вид на бегълци. Напротив, жълтият ловец току-що доказа, че те самите преследват избягали роби. Следователно те не бяха никакви бегълци.

— Тоя бял благородник не е закусвал още — каза Кюбина, когато хората му го заобиколиха. Я да видим, Куокоу, какво носят момчетата в кошовете.

Негърът, към когото се обърна жълтият ловец, беше черен като смола великан със сериозно и все пак смешно изражение на лицето. Той изглежда беше нещо като лейтенант на четата, нейният черен „Литъл Джон“19.

— Ето, капитан Кюбина — отговори той, като поздравяваше малко тромаво. — Едно на друго, мисля ще има достатъчно, ако господарят ще има добър апетит и не ще е много придирчив.

— Какво носите? Я да видя! — прекъсна го Кюбина й почна да проверява съдържанието на кошовете. — Пушен бут от дива свиня — продължи той, опразвайки кошовете. — Добре! Като за начало не е зле, макар че вие, белите господари, не харесвате нашето пушено свинско. Какво друго? Два рака пустинници. Добри са. Аха, нещо по-добро: два горски гълъба и една дива токачка. У кого е кафето и захарта?

— У мене, капитан Кюбина — провикна се един от носачите на кошове и свали товара си на земята, откъдето извади няколко торбички с необходимите продукти за приготвяне на кафето.

— Накладете огън! Бързо! — нареди Кюбина, който беше явно главатар на негърската дружина.

При тази заповед мароните зацъкаха с огниво, събраха набързо сухи листа и съчки и скоро пламна буен огън, в който почнаха да пращят клонките и да се извисяват искри. Над огъня поставиха прът, закрепен на два побити в земята чаталести кола, и над пламъците увиснаха две железни котлета.

С толкова много готвачи всичко тръгна светкавично. Гълъбите и токачките бяха опърлени толкова бързо, колкото може да гори перушината. После негрите ги изчистиха, нарязаха на късове и сложиха в по-големия котел.

Същото се повтори с раците пустинници и няколко парчета от свинския бут. Сега готвачите прибавиха шепа сол, вода, няколко резена райски банани, корени от колокасия, ксантосома и червени чушлета, които те извадиха от кошовете си.

Обхванати от буйните пламъци на разгорелия се огън, котлетата скоро завряха. Лейтенант Куокоу, който навярно беше и главен готвач, след като опитва на няколко пъти гозбата, съобщи, че лютивата яхния е готова.

Занареждаха се най-разнообразни чинии, паници, канчета и гаванки, всички направени от кратуни. Веднага, щом Хърбърт и капитанът получиха най-хубавите късове от вкусното ястие, останалото се разпредели между черните ловци, които, насядали на групи по земята, нападнаха яденето с охота, сочеща че и те не са закусвали.

Лютивата яхния не беше единственото ястие. Последваха пържоли от прясно убитата дива свиня, а в пепелта готвачите изпекоха райски банани и корени от таро, един заместител на хляба, който не бива да се подценява.

Във второто котле, което вреше на огъня, имаше кафе. То бе изпито бавно с кратунките и имаше същия изискан вкус, като че се пие в чашки от най-чист севърски порцелан.

В тази гощавка на открито не бе забравен и плененият беглец. Той получи своя дял наравно с другите, като за него се грижеше състрадателният исполин Куокоу така тромаво, че будеше смях.