Ямайски марони

Глава XIIIПЪТНИКЪТ ОТ КАЮТАТА

Друг един пътник от ветрохода „Морска нимфа“, с когото трябва по необходимост да се запознаят нашите читатели, беше също човек, явно на същата възраст като току-що представения момък. Само по това и по обстоятелството, че и двамата бяха англичани, те си приличаха. Във всяко друго отношение те се различаваха коренно. По цвят на кожата, косата, очите и брадата те бяха пълна противоположност. Първият младеж беше почти мургав, а вторият имаше светла можа, руси коси, които изглеждаха изкуствено накъдрени, леко потъмнели от блясъка на някакво благоуханно мазило. Бакембардите и мустаците бяха също руси; те бяха поддържани очевидно с настойчива старателност, която издаваше прекомерна загриженост от страна на собственика им. Веждите имаха съвсем светъл оттенък, но никак не беше лесно да се определи цветът на очите, защото едното око стоеше обикновено затворено, а другото не можеше да се разгледа добре от поставения пред него монокъл с рамка от костенуркова черупка. През стъклото то изглеждаше светлосиво и будеше отблъскващо чувство. Чертите на лицето бяха правилни, но не съдържаха нищо характерно и оставяха по-скоро впечатление на женственост, отколкото на простащина. В тях преобладаваше най-често надменност, достигаща понякога до язвителна подигравателност.

Облеклото на момъка съответствуваше на контешки парфюмираните къдри и монокъла. То се състоеше от ластикотинов сюртук с много светъл бежов цвят и леко наметало над раменете, бяла боброва шапка, безупречно чисти сукнени панталони и жилетка, чортови ръкавици и лъскави лачени ботуши. Дрехите бяха скроени по последна мода и младият човек ги носеше така надуто, че веднага проличаваше лондонският франт.

Пресилената провлаченост, с която той говореше, когато изобщо благоволяваше да беседва със спътниците си, подсилваше убеждението, че той е най-чиста проба конте.

Не е нужно да се добавя, че нашият герой пътуваше в каютата — той и по това се различаваше от своя по-малко честит спътник; а угодническото внимание, с което го обкръжаваше корабният домакин и прислугата на каютата, говореше, че той не се скъпи да дава почерпки. Даже и суровият корабопритежател се отнасяше твърде почтително към него, което свидетелствуваше, че този пасажер е или богаташ, или благородник, а може би и двете.

Но нека оставим настрани заобикалките и направо съобщим кой беше този пътник и какво представляваше. Наричаше се Иклепт Монтагю Смиджи. Името Смиджи вероятно се дължеше на облагородяване на фамилното име Смит6.

Момъкът произхождаше от добро семейство със завидно състояние — една прекрасна захарна плантация на остров Ямайка, оставена му в наследство от починал сродник. Той бе тръгнал да споходи имението си.

Франтът още не бе виждал стопанството и за пръв път прекосяваше океана, но нямаше основание да се съмнява в действителността на имота. Тлъстият доход, който бе получавал през годините на своето непълнолетие и който му позволяваше и сега да води охолен живот в аристократичния Западен край на Лондон, беше осезаемо доказателство, че Монтагювият замък — така се казваше стопанството — не е само въздушни кули. Той бе притежавал плантацията само по име в продължение на години, докато навърши пълнолетие, едно съвсем недавнашно събитие. Управлението на имението беше поверено на попечител, един островитянин, някой си г. Воуан, сам той собственик на захарна плантация и близък съсед на първоначалния собственик на Монтагювия замък.

Господин Смиджи не бе тръгнал на път с намерение да се установява в ямайското си стопанство. „Подообна идея — нека си послужим с неговия провлачен начин да се лигави — ниикога не ми ее идвала ии на уум. Да смееня Лоондон и наслаадите му, за да живеея сред тиия ужаасни негрии, нииикога! Не биих могъъл и да поомисля за подообно затоочение, би биило истиинско затоочение!“

Когато г. Монтагю Смиджи реши да обясни на спътниците си целта на своето пътешествие, той не пропусна да подчертае:

„Чиисто и проосто да разглеедам тропииците, за които съм чуувал небиивали истоории, да хвърляя пооглед на заахарната ми плантаация — чуудно хуубаво гнездеенце, каазват, но за съжааление неподдъържано, пъък и гореещо, ах, гореещо като в преиизподня.“

Всъщност г. Смиджи трудно би могъл да обясни защо точно бе тръгнал на път. Не бе се вслушал в зова на някакво влечение към странствувания, за да се раздели, макар и временно, с „мииличкия Лоондон“ и веселите му развлечения, нито бе изпитал любопитство да разгледа кокошката, която носеше златните яйца, щом самите яйца се изпращаха редовно на лондонския му банкер. Бе се поддал отчасти на настояванията на приятелите си, които си въобразяваха, че ако се откъсне за малко от веселата метрополия, контето ще се излекува от своята склонност да разсипничи, на която се отдаваше твърде невъздържано. Отчасти бе спомогнала и поканата на неговия ямайски попечител.

Имаше и една друга подбуда, която младежът не криеше и която също го бе накарала да потегли: „Желаанието да вииди някоое от тиия крееолски същеества“, за които бе чувал, че са „дяяволски хуубави“. Даже въздържаният пълномощник г. Воуан, отгатнал изглежда вятърничавостта на своя упълномощител, при все че никога не бе го виждал, си бе послужил с тая примамка в поканата си, макар и уж случайно и по съвсем деликатен начин. Постъпката на попечителя говореше в полза на неговата честност, защото означаваше, че не се страхува от едно лично посещение на собственика. Но може би той имаше и някакви по-малко похвални съображения!

Едно обстоятелство все пак трябва тук да се помене: г. Смиджи щеше да бъде по време на престоя си на острова гост на г. Воуан под предлог, че жилището на Монтагювия замък, необитавано от дълги години, не подхожда за знатния си собственик. Попечителят считаше, че не заслужава да се вършат ненужни разходи, за да се постави в изправност жилището, понеже гостът щеше да посети имението за кратко време. На негово разположение се предоставяше домът на г. Воуан, където можеха да се намерят пълни удобства, тъй като господарската къща в Гостоприемната планина беше една от най-големите в Ямайка, а челядта на нейния собственик — една от най-малобройните, само от едно-единствено дете — от една дъщеря.