Ямайски марони

Глава LXXIIСРЕДНОЩНИ СТРАННИЦИ

Още веднъж под памуковото дърво, този удобен за срещи великан, се намираха маронът и неговата изгора. Не като преди в светлия обеден час, а в среднощна доба. Фулахката се бе решила да се изложи на опасностите от скитането из гората, за да се срещне с любимия си.

Този лес обаче криеше опасности, по-страшни от дивите зверове и гнусните влечуги, по-ужасни от бивните на глигана и зъбите на люспестия алигатор. Тук имаше чудовища в човешки образ, които в същия този миг се намираха не много далече от мястото, където влюбените си бяха дали среща.

Любовта презира опасностите. Кюбина не знаеше що е страх, а Йола бе уверена, че докато е с Кюбина, не я дебне никаква опасност.

Месецът бе високо в небето — объл, спокоен и ясен. Неговите лъчи изпълваха полянката със сребърно сияние. Лунният светлик съперничеше почти на дневния зрак. Цветята по земята и цветовете по дърветата бяха разтворили венчета, сякаш за да отпият от освежителната роса. Нежният тих ветрец носеше нощните горски звуци с плавно тремоло и западноиндийският славей — присмехулникът, горд със съвършенството на своите подправени ноти, последователно ги имитираше.

Влюбените бяха застанали на сянка — сянката на памуковото дърво. Но над сърцата им не тегнеше никаква сянка и ако в този миг месецът би огрял лицата им, по тях не би могъл да открие никакъв облак.

Срещата бе щастлива — една от най-щастливите, които двамата досега бяха имали. Всеки един от влюбените носеше на другия добра вест. Кюбина съобщи, че Йолиният брат е още на сигурно място под негова закрила, че се чувствува добре и че е спокоен. Йола предаде, че младата господарка й обещала да настои за нейното освобождение.

През няколкото дни, които бяха минали от последната им среща, се бяха случили много неща, които засягаха и двамата. Сега те бързаха да си ги изприкажат.

Йола разказа как историята на братовите й патила, макар и строго пазена от слугите на Гостоприемната планина, бе станала известна на нейната господарка; как госпожица Воуан, щом я бе научила, бе поискала от баща си да обещае, че ще освободи робинята, и как кустосът се бе съгласил — условно наистина, защото книжата на освобождението щяха да влязат в сила в определен срок — в деня на сватбата на младата й господарка. Ала предполагаше се, че този ден ще настъпи скоро.

Вестта зарадва марона, понеже сега той можеше да задържи своите сто фунта и с тях да обзаведе планинския си дом.

Новината впрочем можеше да порази по-силно Кюбина, ако между него и кустоса, когото той напоследък виждаше често, не бе се установила известна спогодба. Между съдията и марона имаше уговорени условия, които успокояваха момъка по отношение на бъдещето. Господин Воуан му бе обещал нещо във връзка с освобождението на Йола. Вярно бе, че и то бе условно, тъй като неговото изпълнение зависеше до голяма степен от обвинението, което се подготвяше срещу евреина. Но с обвинител като кустоса Кюбина не се съмняваше, че и тази трудност ще бъде превъзмогната.

Имаше обстоятелства, които трябваше да се запазят в тайна. Маронът нямаше право да ги съобщава дори на възлюбената си. Той само й повери, че ще бъдат направени постъпки, за да се върне на брат й имуществото му, но как, къде и кога той не можеше да разкрива до деня, в който щеше да се поведе открита борба против врага. Така бе заповядал кустосът.

Кюбина все пак не можеше да не бъде доволен от новината, която Йола му съобщи. Обещанието на госпожица Воуан зависеше само от едно условие: деня на сватбата й, нещо определено и сигурно.

— Ех — зарадва се момъкът и се обърна с щастлив поглед към любимата си, — блажен ден ще бъде за всички. Не. Не за всички — прекъсна се той и лицето му изведнъж потъмня. — Зная едного, на когото, опасявам се, тоя ден не ще донесе радост.

— И Йола знае — присъедини се момичето към забележката на любимия си. Йолиният образ доби същото мрачно изражение като у младежа.

— Аха, и ти ли знаеш! Значи госпожица Воуан ти го е казала. Надявам се, че не се гордее с това.

— Защо ще се гордее, Кюбина?

— Как! Че разкъсва сърцето му, както ти би разкъсала моето, ако се омъжиш за другиго. Горкият момък! Crambo! Ако не греша, тежък ден ще бъде за него!

Фулахката изгледа марона озадачено.

— Тежък ден за него! Не, Кюбина. Той щастие. За клета господарка ден ще бъде тъжен.

— Vayate!46 Какво искаш да кажеш, Йола?

— Искам да казвам, че господарка Кейт ще бъде много тъжна в ден, кога жени за господар Монгю. Тя сега много жална.

— Какво! — възкликна Кюбина и изведнъж погледна Йола съвсем внимателно. — Трябва ли да разбирам, че госпожица Воуан не желае да се омъжи за г. Смиджи.

— Тя не обича него, Кюбина. Защо тогава да иска да жени за него?

— Аха! — провикна се многозначително маронът и лъч на радост освети лицето му. — Какво те кара да мислиш, че не го обича? Имаш ли основание, Йола?

— Така каже На Йола господарка. Тя каже на Йола всичко.

— Уверена ли си, че ти е казала, че не го обича?

— Тя на него подиграва. Тя не иска да знае за него. Момичета не обичат мъж, щом на него подиграват. Никога!

— Vaya!47 — Тогава, надявам се, че на мене поне ти не се подиграваш. Но кажи, миличка, кажи: знаеш ли защо твоята господарка се омъжва за г. Смиджи?

— Господар кара нея насила. Господар Монгю много, много богат — той голям плантатор, затова тя жени за него.

— Охо — възкликна капитанът на мароните. — Допусках, че има някаква принуда — продължи той да говори на себе си. — Можеш ли ми каза, Йола — обърна се момъкът отново към изгората си, — дали знаеш защо твоята господарка не харесва този знатен благородник. Каза ли ти причината?

— Много добра причина, Кюбина. Тя люби друг, затова не харесва султан Монгю.

— Аа, тя е влюбена в другиго! Чувала ли си кой е той, Йола?

— Да, ти познаваш него. Той братовчед на господарка Кейт. Тя люби него.

— Братовчед й Хърбърт?

— Да, негово име Хърбърт. Той идвал само веднъж, после никога вече. Няма значение. Тя него люби от пръв поглед и остава да люби до гроб. Също как Йола: Йола люби Кюбина от първи път и остава да люби до край на живот.

— Уверена ли си във всичко, което разправяш? — запита маронът, подтикван от желанието да узнае повече подробности и устоявайки на изкушението да отвърне с нежност на любовните излияния. — Сигурна ли си, че госпожица Воуан обича братовчеда си Хърбърт?

— Сигурна. Господарка каже на мен много пъти. Тя много тъгува за него. Тя чула, че той жени за хубава, проклета господарка. Тя на стар евреин дъщеря. За нея той жени.

— И аз го чух — съгласи се Кюбина, като скри от любимата си някои сведения, които навярно му бяха известни. — И аз го чух, ама кой знае… — продължи той замислено — кой знае дали ще се осъществят и двете сватби. Чувал съм, Йола, белите хора да казват понякога: от паницата до устата път много. Дано така не излезе за тебе и за Мене. Но кой знае дали няма да се яви някаква пречка между младия господин Воуан и госпожица Джесурън. Кой знае! Има нещичко! Por Dios!48 Добри вести ми даде за едного, Йола. Ала я кажи, чула ли си кога твоята господарка и знатният дворянин ще се женят?

— Господар каже скоро. Той каже на господарка Кейт първо да отива на дълъг път. Кога връща, млади ще женят. Така той каже вчера на господарка Кейт.

— Кустосът заминава? Чу ли закъде?

— В Спаниш Таун. Така каже господарка на Йола. То много голям град — много далече оттук.

— Чудно ми е за какво отива — рече си Кюбина. — Добре, Йола — добави той с настойчив глас след кратко мълчание. — Слушай! Веднага щом г. Воуан замине, ела при мене. Може би ще има нещо да ти предам за господарката ти. Знаеш ли кога възнамерява господарят ти да потегли.

— Той тръгва утре заран.

— Нима толкова скоро! Нищо, по-добре за нас, а може и за младия г. Воуан. Ела утре вечер пак тук. Кажи на господарката си, че идваш във връзка с нещо, което се отнася до нея самата. Не! Не й го казвай — поправи се той. — Тя ще те пусне и без подобно извинение. Пък може и да се случи… Както и да е! Ела ти за всеки случай! Ще те чакам тук по същото време!

Йола с готовност се съгласи да дойде на срещата, която толкова й допадаше.

Двамата влюбени продължиха да бъбрят известно време за разни неща от всекидневието си. Сетне преминаха на любовни изповеди.

Кюбина се закле във вечна вярност: в името на окръжаващите ги дървета, в името на небето над главите им, в името на светлоликия месец и в името на златните звезди.

Африканската девойка отвърна на обетите за вярност също така непринудено и пламенно. Тя отдавна не скърбеше за своя гамбийски роден край, не тъжеше за злата участ, която я бе изтръгнала от бащиния дворец, за да я хвърли в робство.

Мрачните часове от живота й изглеждаха пред своя край. Бъдещето, както и настоящето бяха изпълнени с надежди и блаженство.

Повече от час влюбените продължиха своята сладостна беседа. Готвеха се вече да се разделят с целувка.

Маронът бе обвил силните си ръце около кръста на изгората си, която се бе отпуснала в прегръдката му. Под сянката на памуковото дърво нейната стройна снага приличаше на статуетка на египетско момиче от старинен бронз.

Повече от веднъж двамата си казваха довиждане и все пак се маеха, сякаш се мъчеха да забавят прощалната целувка. Бяха си разменили не една целувка, ала последната, която да приключи срещата, още не бяха стигнали.

Преди устните им да се слеят за раздяла, се яви пречка. До тях достигнаха гласове и в дъното на полянката изскочиха на лунната светлина две сенки, които бързо се придвижиха към памуковото дърво.

Кюбина и възлюбената му се отдръпнаха тихо назад и се сгушиха между контрафорсите на дънера. Там бе достатъчно тъмно, за да се укрият. Само око, взряло се да дири нещо определено, можеше да забележи присъствието им.

Двете сенки се приближиха. Те бяха мъж и жена. Лунният блясък падна върху тях и позволи да се различат кои са те, при все че гласовете им ги бяха издали вече. Двамата влюбени познаха мигновено неканените гости. Те бяха евреинът Джесурън и робинята Синтия.

— Crambo! — прошепна маронът, когато ги видя. — Какво търсят двамата, наедно? В тая късна доба, толкова далече от къщи? Maldito! Пак нещо гадно, обзалагам се!

В това време среднощните странници се спряха срещу дървото и евреинът заговори високо, тъй че скритите в сянката на стеблото можеха да доловят думите му.

— Е, Синти, момишето ми, не ми каза защо те прати да ме повикаш. Жнаеш ли за какво?

— Не зная, господарю Джесрон. Да не би да е…

— Да не би да е какво, момише?

— Нещо във връзка с новина, коя аз казвам на него, преди да идвам у вас, кога занесох кошница с храна.

— Аха, ти му съобщи някаква новина! Каква новина, момише?

— Че господар Вон заминава утре.

— Гошподи! — спря се търговецът на роби и се обърна развълнувано към мулатката. — Гошподи, ти не ишкаш да кажеш това, нали?

— Така казват в „Бъф“, господарю Джесрон. И аз сама зная, че заминава. Аз помагам да стяга той ризи в пътна чанта. Той тръгва на кон.

— Но закъде, момише, закъде? — подскочи чифликчията и запелтечи бързо.

— Казват за Паниш Тон — на друга страна на остров.

— Щпаниш Таун! Ай — изохка Джесурън с тон, издаващ, че вестта му е крайно неприятна. — Шпаниш Таун, гошподи! Жнаех си го, жнаех си го, въй!

И като въздъхна още веднъж, той блъсна яростно чадъра си в земята, сякаш за да подчертае още по-силно огорчението си от отговора.

— Хайде — подкани евреинът спътницата си и припряно се отдалечи от дървото, — хайде, момише. Щом работите щоят, както кажваш, няма време за губене. Ни минутка, гошподи!

С това убедително заключение той завърши краткия разговор и бързо и мълчаливо прекоси полянката, следван от жената, която подтичваше по петите му.

— Demonios!49 — промълви Кюбина, когато странниците се отдалечиха. — Май че тоя лешояд и неговата хубавица кроят нещо долно. Изглежда, че заговорничат срещу кустоса. Crambo! Чудя се какво подготвят срещу него. Какво засяга стария евреин отиването му в Спаниш Таун? Трябва да ги проследя и да се опитам да го узная. Навярно подготвят планове, които не вещаят нищо добро за г. Воуан. Накъде са се запътили посред нощ? Не отиват към Еврейския чифлик, а идват от него!

Маронът си постави поредицата въпроси мислено и обръщайки се към любимата си с движение, с което я подкани да си тръгва, каза:

— Налага се да се разделим, Йола, и то начаса, сърце. Иначе ще загубя дирите им. Довиждане, довиждане!

С кратка целувка и също така бърза прегръдка влюбените се разделиха, Йола хвана познатата пътека, която водеше за Гостоприемната планина, а момъкът се плъзна по следите на чифликчията и спътницата му.