Ямайски марони

Глава XLVIIIОПАСЕН ТАНЦ

Вън от всяко съмнение, Смиджи беше стъпил на змия или по-скоро танцуваше върху змия, защото, когато усети люспестото същество да пълзи и да се вие със силен мускулен напън под краката му, би било противно на човешката природа той да остане неподвижен върху опасния пиедестал.

Известно време той танцува върху страшните deis — божества, очаквайки всеки миг да почувствува острата болка от ухапването. Всеки, който би могъл да го зърне в този критичен момент, щеше да види лицето му побеляло от ужас, очите му изскочили от орбитите и увисналите му бакембарди и коса настръхнали.

На тъмното небе на подлудяващия страх проблесна все пак светло пламъче: ловецът си спомни, че в Ямайка, както бе чувал, няма отровни змии.

Уви! — само искра на утеха! Ако влечугите не можеха да тровят, умееха да хапят. Щом покриваха с телата си целия под на цилиндричната килия, те трябваше да са огромни чудовища и ухапването им да носи гибел.

Кой знае дали на дъното лежеше само една змия. Навярно там се криеше цяла змийска челяд, която се виеше и гърчеше на фантастични осморки под нозете на франта.

В такъв случай — а той беше твърде правдоподобен — всички змии щяха да нападнат човека и да го изядат късче по късче.

Имаше ли някакво значение дали влечугите са отровни или не? Той можеше да загине от ухапване, със същия успех, както от отровните змийски зъби.

За щастие на Смиджи чудовищата, тъй като предположението му, че са повече от едно, беше правилно, бяха още полусънни, иначе опасността, от която той се боеше, щеше да се сбъдне. Сега обаче кълбото от влечуги току-що се бе събудило от своята вцепененост: банята на студения дъжд завари змиите в тяхната пещера и разкъса кълбото, в което се бяха оплели, за да спят. Те бяха още само полусъбудени и не можеха да различат приятел от враг. На това обстоятелство контето трябваше да благодари, че кожата на краката му и копринените чорапи дори останаха непокътнати.

Без да знае причината, Смиджи се отърва без никакво ухапване.

Но независимо от това, че толкова време остана незасегнат, уплахата му никак не намаля. Напротив, представата да бъде изяден жив, която замени мисълта, че ще бъде ухапан от отровните зъби, продължаваше да поддържа ужаса и тласна нещастника към нови усилия да се спаси от опасното положение.

Пред него се откриваше само един изход: да се покатери по „камината“, докъдето може да стигне, и така да се измъкне от досега на влечугите.

Веднага, щом тази мисъл го осени, той подскочи нагоре, освободи краката си от увилите се по тях чудовища и след няколко мига на драскане и катерене се добра до една височина от около десет фута над дъното на корубата.

Тук една лека издаденост предложи сносна опора за нозете му. Той вкопчи пръсти в насрещните стени и се опита да се закрепи колкото може по-добре.

Напъните бяха уморителни и не можеха да продължат много, както за свое огорчение затворникът установи.

Силите скоро щяха да му изневерят, пръстите почнаха да се схващат и да изтръпват. Не му оставаше нищо друго, освен да изостави мястото си, да се отпусне и да падне долу върху змиите, които при ново докосване едва ли щяха да се откажат от употребата на зъбите си.

Представата за потресната участ, която го очакваше, го подтикна да напрегне последни сили, за да запази равновесието и положението си, и същевременно изтръгна от гърдите му викове на смъртен страх.

Силата едва ли щеше да го избави, но виковете в този решителен час се оказаха спасителни. Точно когато издръжливостта му се изчерпа, и той се готвеше да се отпусне, пред извърнатите му нагоре очи се мярна един предмет, който го накара да се закрепи още малко, дори с риск да се откъснат пръстите му от ставите си.

Запълваща половината от отвора на дупката над ловеца се показа една огромна глава с лице, черно като Ереб — бога на вечния мрак, и две светещи посред лицето жълто-бели очи. Никакви други черти не се видяха най-напред, но после се бялна двойна редица едри лъскави зъби, които се откроиха между две току-що отворени червени устни под голям месест нос.

В своя смут Смиджи беше разположен да допусне за миг, че е попаднал между два зли духа: единия отдолу под формата на страхотна змия, другия отгоре в човешки образ, защото усмихващите се бели зъби и жълтите очни ябълки, които се въртяха в орбити с черна основа, имаха наистина сатанински вид.

От двата демона франтът все пак предпочете оня, който носеше човешки лик, и когато един черен исполин като стеблото на младо дърво с ръка на титан подаде своята великанска лапа, ловецът не я отблъсна, а я сграбчи трескаво и почувствува как се издига нагоре с лекота, сякаш е седнал на края на люлка.

Само след минутка той се намери на върха на сухия дънер със спасителя до себе си.

В очите на спасения изведнъж нахлу толкова светлина, че той, вместо да може да различава ясно наоколо си, се заслепи и само чрез пипане усети застаналия до него човек, който трябваше да има ръст на гигант и да е почти гол.

Всичко това франтът почувствува чрез опипване, защото той се зашемети при излизането си от хралупата, и спасителят му бе принуден да го крепи известно време в обятията си, за да не залитне и падне долу. При допир с гърдите на великанския си спасител Смиджи докосна разни ремъци и въжета, по които висяха рогове и торби, и по това той заключи, че човекът е ловец.

Очите на спасения скоро се успокоиха достатъчно, за да понесат дневната светлина, и тогава той видя в пълен ръст негъра, който го беше спасил от опасността. Той забеляза също, че човекът не е сам, защото, поглеждайки от високото си място надолу, контето видя дузина мъже, застанали около дървото. Те бяха всички или почти всички чернокожи и всички, с едно или две изключения, бяха еднакво въоръжени, облечени и снаряжени.

Те не можеха всички да бъдат ловци. Първото впечатление на Смиджи беше погрешно. Спасителят не беше ловец, а избягал роб от плантациите. Франтът беше попаднал сред шайка разбойници, и то черни разбойници, защото какво друго можеше да очаква той да срещне в ямайските планини.

— Разбоойници са положиително! — прошепна си господарят на Монтагювия замък.

Ако те бяха злодейци, изглежда, че съставляваха поне весела тайфа, защото, щом ловецът се изправи на върха на дънера, за да слезе, отдолу го посрещна шумен хор от смехове и към общия кикот не само се присъедини исполинският спасител, но засвири първи тромбон.

Макар и повече от сигурен, че разбойниците се смеят за негова сметка, г. Смиджи беше доволен от веселото им настроение. От тези ухилени мъже той не можеше да очаква лоши обноски, най-много щяха да задигнат кесията, оръжието и снаряжението му, защото дрехите му в сегашното си състояние едва ли биха ги съблазнили.

За да предразположи благосклонно обирниците и да превари заплахите им, франтът веднага щом здраво стъпи на terra firma — твърда земя, извади пунгията си и почна да раздава съдържанието й на своите нови познайници, заделяйки за своя спасител, под чието специално покровителство той сега се постави, двоен пай от монетите.

Доброволното предаване очевидно оказа щастливо въздействие. Злодейците престанаха да се смеят на пленника си и избързаха да му засвидетелствуват цялата учтивост, на която бяха способни. Единият от тях, един момък със светложълт цвят на лицето, който изглежда беше техен капитан, отказа дори да приеме, каквото и да е, отблъсквайки предлаганата проява на внимание с грациозно достойнство, което някак си изненада Смиджи. Последният обаче реши да не пада по-долу по учтивост и, подозирайки, че дарът се отказва, защото главатарят се кани да го вземе за заложник, замени веднага парите със своя хубав лондонски патрондаш и рога за барут, които през всичкото време на премеждията бяха останали да висят на рамената му. Тези подаръци се оказаха по-приемливи за разбойническия вожд, който при получаването им от дарителя благодари с няколко на място казани думи.

Когато се увери, че опасността да го сполети някакво друго зло премина, Смиджи си възвърна бързо своето обичайно самочувствие и по молба на главатаря на злодейците обясни как се бе хванал в капана на кухото дърво, разправяйки с подробности приключението си от момента на прицелването в „дивата пуйка“ до часа на спасението.

Неговите необикновени слушатели следяха разказа му с жив интерес; особено впечатление им направи съобщението, че в ямайските гори се срещат диви пуйки, нещо, към което те някак си се отнесоха с недоверие.

Веднага щом франтът завърши повествованието си, капитанът на разбойниците направи знак и прошепна няколко думи на един от своите хора — най-малкия от бандата.

Негърът в изпълнение на получената заповед извади чифт дълги ръкавици от козя кожа, които достигаха до лактите му, и без да се бави, изкачи дънера. Тогава завърза едно въже, което бе отнесъл със себе си, около върха на сухото дърво и безстрашно се спусна в тъмната, пълна със змии коруба, от която контето бе излязло с такава радост.

Не повече от половин минута, след като малкият човек се изгуби от погледа, от хралупата бе изхвърлена лъскава гадина, имаща змиевидна форма с ярък светложълт цвят. Гърчеща и виеща се, змията увисна за миг във въздуха, сетне подчинявайки се на законите за земното притегляне, падна с тъп звук на тревата. Нейният голям размер и чертите от черно и жълто позволяваха да се определя, че тя е от вида на ямайските „жълти змии“ (Chilabothrus inornatus).

Чудовището едва докосна земята, и от хралупата бе изхвърлен втори подобен снаряд, последван от трети, четвърти и пети, докато на тревата се проснаха не по-малко от една дузина гнусни влечуги.

Веднага, щом змиите падаха, негрите ги убиваха, но не от някаква омраза към тях. Напротив, всяка убита змия се прибираше внимателно в ракитените кошове, които артелчиците на горската чета носеха.

След като сухото дърво бе очистено от последната змия, по същия начин от него изскочи един предмет от съвсем друго естество. Той представляваше безформена маса с мръсен светложълт цвят и при разглеждане се оказа, че един от ботушите на г. Смиджи, неосвободен още от своята обвивка от еленова кожа. Излетя и вторият ботуш и сетне, за голямо забавление на бандитите, „дивата пуйка“, която бе довела ловеца до безизходно положение. Част от перушината й бе изпопадала, а останалата бе изпоцапана, тъй че дивечът не беше достатъчно угледен за една ловна торба. Но франтът беше твърде доволен, че е спасил живота си, и вече не се и сещаше за ловната чанта. Него го занимаваше само мисълта как да се прибере в Гостоприемната планина по възможния най-къс път.

Предадоха на ловеца ботушите и той не закъсня да ги обуе, оставяйки долния край от панталоните си до изгубилата своята стойност „пуйка“, за която, разбойниците, по-добре запознати с науката за птиците в Ямайка, го увериха, че не е никаква пуйка, а само пуйкоподобен лешояд, „Джон Кроу“, накратко казано, вонящ картал.

За голяма радост и не по-малко за изненада на Смиджи обирниците не се опитаха да му отнемат каквото и да е освен парите, които всъщност той доброволно раздаде, без да изчаква да му ги поискат. Дори му оставиха скъпия часовник със звънчев механизъм и не само му върнаха пушката, но внимателният войвода на разбойниците му предостави един водач, който да го отведе в Гостоприемната планина.

Унизеният господар на Монтагювия замък бе така по-къртен от милите обноски на чернокожите, но учтиви бандити, че когато се раздели с тях, се ръкува с всекиго поотделно и обеща на всички да използува цялото си влияние, за да ги отърве от въжето, щом узнае, че някой от тях го е сполетяла подобна беда.

Мароните (защото в действителност Куокоу и мароните бяха спасили франта, който погрешно ги бе взел за злодейци), макар и малко озадачени от великодушното обещание, благодариха за добрите му чувства и след повторно ръкостискане с техния капитан злополучният ловец си замина.