Ямайски марони

Глава XIVЛОФТЪС ВОУАН НА ПОСТ

Всеки ден, след като се получиха двете писма от Англия, и почти по всяко време през деня Лофтъс Воуан заставаше на един от отворените прозорци с далекоглед в ръка, за да обглежда пристанището и откритото море в Монтеговия залив. Със своите телескопни наблюдения плантаторът искаше да открие ветрохода „Морска нимфа“, преди той да е приближил брега, за да може знатният Смиджи да бъде посрещнат, когато слезе на сушата. По онова време още не съществуваха параходи, които прекосяват океана с определена точност на деня и часа на пристигането. Уведомителното писмо бе наистина изпратено десет дни преди да отплава „Морска нимфа“, но въпреки това не бе възможно да се изчислят със сигурност такива трудно установими величини като морските ветрове и вълни, тъй че корабът, който носеше Монтагю Смиджи, можеше да пристигне всеки час.

Че се очаква важен гост, знаеха вече всички слуги от жилището в Гостоприемната планина. Всекидневно от града се донасяше скъпа мебел и стаите в „Голямата къща“ се стягаха нарочно, за да я приемат.

Домашните прислужнички и останалите къщни слуги бяха облечени в нови дрехи, някои дори в ливреи — една необичайна проява на изтънченост за Ямайка; насила навлякоха обуща и чорапи на краката им, които никога дотогава не бяха изпитвали неудобството да носят подобни труфила, тъй че техните собственици биха се чувствували неизказано щастливи, ако можеха да се освободят от мъчението да ги носят.

Едва ли е необходимо да се пояснява, че г. Воуан правеше тия луди разходи, за да посрещне г. Монтагю Смиджи и заради него единствено. Ако плантаторът би очаквал само племенника си, положително той не би дебнал така ревностно с далекогледа, а още по-малко би вършил подобни приготовления в чест на пристигането му.

Струва ми се, че подбудите на г. Воуан не се нуждаят от обяснения; читателят сигурно ги е отгатнал вече. Плантаторът имаше дъщеря на възраст за омъжване. В неговите очи г. Монтагю Смиджи бе достоен жених и бащата силно желаеше да го направи свой зет. Момъкът притежаваше превъзходен имот, както добре знаеше почтеният плантатор, който беше не само „пазител на съдебните архиви“, но и пазител в продължение на години на Монтагювия замък. Той беше в състояние да определи цената му с точност до шилинг. Стопанството граничеше със собственото му имение. Неведнъж той бе поглеждал алчно към просторните тръстикови полета и черните роби; у него бе заседнало желанието, превърнало се в страст, да притежава и тая плантация, ако не от свое име, поне от името на дъщеря си. Обединението на двете стопанства — Гостоприемната планина и Монтагювия замък — щеше да образува едно величествено имение, едно от най-богатите на острова. Лофтъс Воуан отдавна мечтаеше да осъществи този си блян, който го бе завладявал все повече и повече, докато се бе превърнал в най-свидната цел на живота му. Нека не прикриваме и една друга, по-благородна подбуда, която караше г. Воуан да желае да се сключи този брак. Той живееше твърде отдавна на острова, за да знае точното обществено положение на дъщеря си. Колкото и красива и съвършена да беше Кейт Воуан, колкото и силна да беше бащината обич — а нека бъдем справедливи той боготвореше дъщеря си, — на него му бе известно и той бе забелязал, че между нея и ергените, които познаваше, т.е. ония, измежду които би могло да се подирят женихи, се изпречваше една обществена преграда — смесената кръв. Често бе мислил той по този въпрос и винаги го бе обхващала мъчителна тревога. Той знаеше също, че младите англичани, особено когато идваха за пръв път на острова, не се интересуваха от тази бариера, по-точно те не й обръщаха внимание, докато местното „добро общество“ не им въздействува.

В своите проекти за сватовство ямайският плантатор не беше по-голям грешник от стотици други родители както в Англия, така и в други страни; в негова защита може все пак да се изтъкне убедителният довод, че навярно обичта към рожбата и желанието да я облагороди, защото чрез брака щеше да се заличи петното на смесената кръв, бяха основните двигатели на поведението му.

За съжаление длъжни сме да припомним и други особености в характера на плантатора, чиито външни прояви единствено заслужават порицание.

Господин Воуан, въпреки мъжествената си борба за успех в живота и упоритостта, които му бяха позволили да спечели богатство и обществено признание, си беше останал човек с ограничен ум. Като мнозина други от просто потекло, добрали се до богатство и обществени отличия, той се бе превърнал в „просяк на кон“, много по-жаден за аристократични почести от ония, които се бяха родили с тях; той бе станал защитник на наследствените привилегии, винаги нащрек — готов да се бори за тях, накратко казано, „парвеню“.

В това отношение г. Воуан не представляваше някакво необикновено явление. Такива като него се срещат навсякъде и до днес; можем да ги зърнем със стотици около нас: „в горната камара“, измежду „нашите лордове законодатели“, мнозина от които, и най-вече издигналите се от низините, са най-ревностните защитници на дворянските привилегии.

Пресиленото раболепие, с което плантаторът се готвеше да посрещне господаря на Монтагювия замък, бе в пълно противоречие с приема, който се канеше да окаже на своя сродник. Подбудите за постъпката му изхождаха от долни чувства и както подбудите, така и целите бяха безкрайно жалки. Съобщението в писмото на племенника, че той ще пътува в трюма, стана за г. Воуан източник на тревога и притеснение. Той не би се загрижил никак, ако момъкът пътуваше с кой да е друг кораб освен с „Морска нимфа“ или ако неговото присъствие на борда на „Морска нимфа“ минеше незабелязано. Но онова, което смущаваше кустоса, беше страхът, г. Монтагю Смиджи да не узнае този факт и в него да се породи съмнение върху знатното достойнство на г. Воуан.

Страхът от възможно унижение така терзаеше ума на плантатора, че ако бе възможно, той изобщо би се отрекъл от всякакво родство.

Той все пак хранеше надежда, че двамата младежи не ще се сблъскат по време на пътуването, като изхождаше от характера на аристократичното конте, което беше образец на надменна гордост. Убеден, че нищо не ще позволи на г. Смиджи да се запознае с бедния сродник, г. Воуан реши да не допусне подобно сблъскване на сушата. За да се обезпечи срещу изненади, той намисли един колкото детински, толкова и жесток план: налагаше се да се отстрани племенникът.

Плантаторът разработи подробностите още преди да пристигне „Морска нимфа“. Господин Монтагю трябваше да бъде посрещнат, щом слезе от кораба, и веднага да бъде отведен в Гостоприемната планина. Хърбърт Воуан следваше също да бъде откаран веднага в плантацията. Не беше желателно момъкът да тръгне да разпитва из града; ако там се узнаеше за родството на бедния пътник от трюма с чичото, когото познаваха всички, честолюбивият кустос щеше да се почувствува болезнено унизен.

За пътниците се предвидиха различни превозни средства, които щяха да ги докарат по различно време, за да се предотврати всяка среща по пътя. Освен това, когато Хърбърт Воуан пристигнеше в стопанството, не биваше да го водят в господарския дом, а следваше да го насочат по един страничен път към жилището на управителя, което се намираше в един отдалечен край на долината, на около половин миля от „бъфа“.

Там племенникът трябваше да престои като гост на управителя, докато чичото успее да се отърве от него и му намери някаква работа в Монтего Бей или го изпрати за книговодител в някоя далечна плантация.

Изпълнението на така изготвената програма се повери на управителя на стопанството, човек, достоен във всяко отношение за подобно доверие като повечето от хората от неговото котило, които са винаги готови и за много по-малко похвални начинания.

Успокоен от хитрата си находчивост, г. Воуан зачака пристигането на гостите.

По пладне, на осмия ден от получаването на двете писма, плантаторът, зает както винаги с далекогледа, видя в отвора на Монтеговия залив един голям ветроход; с право съоръжение, който се насочи към пристанището.

Корабът можеше и да не е „Морска нимфа“, ала г. Воуан, като взе предвид времето, необходимо за презокеанско пътуваме, и някои други обстоятелства, които му бяха известни, заключи, че това е дългоочакваният платноход.

Така или иначе, плантаторът реши, че програмата, която бе съставил с такава изобретателност, не трябва да бъде осуетена поради бавно изпълнение и затова нареди начаса да почне нейното приложение.

Тревожният глас на звънците събра прислугата за сборен преглед; зовът на рога повика незабавно управителя. За по-малко от половин час каляската на имението, разкошна кола, теглена от два разточително накичени коня, се понесе към града, съпровождана от управителя, който яздеше на кон подир нея.

Зад тях потегли тежка кола, теглена от осем едри вола, а зад колата се появи един своего рода екипаж: рошаво негърче, яхнало космата, дръглива кранта — пощаджийчето, което бе вече описано и се наричаше Куоши.

Но сега Куоши не отиваше да изпълни всекидневното си задължение; на него бе възложено много по-важно поръчение.

През същото време в големия хол на Гостоприемната планина се разиграваше друго зрелище, което за странника, незапознат с обичаите в Западна Индия, би изглеждало твърде любопитно.

Пръснати по пода на известно разстояние една от друга, седем-осем млади негърки бяха коленичили и всяка беше поставила до себе си под ръка по един току-що разрязан на две портокал, малко пчелен восък и част от влакнестата обвивка на кокосови орехи.

Подът не бе застлан с никакъв килим; той не бе направен от цели дъски, а представляваше мозайка от твърдо дърво с най-различен цвят. Можеше да се различи: махагон, нотелея, хлебен орех и сапота.

Клекналите черни девойки имаха за задача да лъснат мозайковидната повърхност и за това именно им бяха необходими портокалите и външната обвивка на кокосовите орехи.

За островитяните гледката беше съвсем обичайна, просто всекидневно събитие. Всеки ямайски плантатор се гордееше с лъснатия си под в хола, както европейският стопанин би се радвал на качеството или шарките на килима в своята приемна. Всеки ден, в един и същи час, тъмнокожите слугини идваха и освежаваха блясъка на повърхността, чиято лъскавина бе потъмняла от пиршествата на предишната нощ.

Часът, отреден за този чудноват обичай, предхождаше подреждането на обедната трапеза — около 3 или 4 часа след пладне — и за да не помътнее блескавината на пода при пренасяне на блюдата, босоногите прислужнички бяха възприели една тактика, която заслужава да се опише.

Всяка негърка се беше снабдила с по два ленени или памучни парцала, които постилаше на пода и след това стъпваше на тях. Тъй като пръстите на краката на една западноиндийска домашна прислужница са почти толкова гъвкави, колкото пръстите на ръцете, момичетата не изпитваха трудност да улавят парцалите между палеца и съседния пръст и да се плъзгат с тези примитивни чехли по пода, без да накърнят ни най-малко неговия гланц или да оставят следи от стъпки по лъснатата повърхност.

Докато горната сцена се разиграваше в големия хол на Гостоприемната планина, друга, но еднакво оживена картина можеше да се наблюдава в кухнята. Помещението бе разположено малко встрани от главното жилище и бе свързано с долния кат на къщата чрез покрит коридор. По него сега сновяха непрекъснато напред и назад черни и жълти слугини, които носеха всевъзможни продукти: сърнешки бут, глигански жамбон, водна костенурка, диви гълъби и камари от раци, предназначени да бъдат печени на шиш, задушени в тенджери или подгрети на котлон.

Подобно зрелище можеше да се види в Гостоприемната планина по всяко време на годината, но не винаги храните бяха така изобилни и разнообразни и не винаги прислугата така се престараваше. Днешната припряност беше не по-малко красноречива от изобилието и разнообразието на лакомства. Тя свидетелствуваше, че за този изключителен лен се очаква княжеска гощавка от сръчните ръце на готвачките.

Кустосът не остави да минат приготовленията без личния му надзор. От момента, в който съгледа кораба, той обикаляше навред: в конюшнята, за да види какво правят конярите; в кухнята, за да даде напътствия на готвачките; в големия хол, за да провери как върви лъскането на пода, и най-подир на терасата пред къщата, за да дебне с далекогледа кога ще се зададе по дългата алея каляската със знатния гост.