Ямайски марони

Глава XXXЛОВЕЦЪТ НА ГЛИГАНИ

Глиганът се спря пред останките от Хърбъртовата закуска: няколко листа планинско зеле, които момъкът бе изпуснал на земята. Животното въртеше космата опашка, издаваше къси грухтения, израз на задоволство, и лапаше пръснатите листа, хрускайки ги с огромните си зъби. Внезапно идиличната сцена взе драматичен обрат. Хърбърт забеляза как глиганът рязко трепна, вдигна високо зурла и издаде един особен звук — звук на тревога, примесен с гневна закана, ако се съди по настръхналата четина на гърба, превърнала се мигновено в бодлива грива.

Хърбърт се огледа да види неприятелят. Нямаше нищо — поне той не съзря нищо, ала глиганът беше видял или дочул нещо, защото явно се канеше да подскочи. Точно в този миг откъм полянката се чу гръм, във въздуха свирна куршумът и звярът с остро квичене се преметна. Кръв шурна от едното му бедро. Хърбърт видя, че животното не е убито, а само ранено в крака. За миг то беше отново на нозе и можеше лесно да избяга на здравите си три крака, но яростта изглежда го караше да остане на място. То само се оттегли няколко крачки назад и зае позиция между контрафорсите на памуковото дърво, на същото място, където момъкът бе пренощувал. Там, защитена от двете страни и отзад, дивата свиня, грухтейки свирепо и предизвикателно, остана да дочака врага.

Англичанинът насочи взор към посоката, откъдето дойде изстрелът, с надежда да види ловеца. Момъкът не чака дълго. След минутка се появи стрелецът и се спусна през полянката към ранения дивеч. Той тичаше със сабя в ръка, без пушка. Хърбърт допусна, че той е оставил празното оръжие на мястото, отдето беше стрелял. Чудноватият изглед на ямайския ловец порази младия англичанин, но той нямаше много време да го разглежда. С десетина бързи крачки стрелецът прекоси полянката, достигна до корените на памуковото дърво и почна смъртен двубой с ранения звяр.

Въпреки раната дивата свиня продължаваше да бъде опасен противник и се изискваше цялата сръчност на ловеца — а той изглеждаше опитен, — за да не бъде засегнат от страшните глигански бивни. Двамата противника се нападаха последователно: ловецът се мъчеше да прободе четириногото с дългия си нож, звярът, на свой ред, се хвърляше към врага, като се изправяше внезапно на задните си крака с вдигната нагоре въоръжена и квичаща зурла. Изстрелът беше засегнал единия от предните крака на животното, но раната, макар и да го омаломощаваше значително, не му пречеше да се брани продължително и отчаяно. Високите надземни корени на памуковото дърво, които се издигаха като контрафорси от двете му страни, се оказаха най-добрите му защитници, защото не позволяваха на нападателя да го нападне във фланг и да го прониже. Двубоят следователно се водеше лице в лице и сабята на ловеца неколкократно отскачаше от твърдия череп, без да нанесе поражение, или издрънчаваше с металически звън в глиганските бивни. Това необикновено сражение трая няколко минути. Младият англичанин продължаваше да наблюдава е жив интерес, без да покаже с най-лек знак, че е зрител. Сцената беше толкова възбуждаща и се бе разиграла така внезапно, че той занемя от изненада. Когато се съвзе, искаше му се да издаде присъствието си и да избърза да слезе, за да се притече на помощ на ловеца. Но Хърбърт съобрази бързо, че всяко движение от негова страна може да отвлече вниманието на стрелеца и да го постави в неизгодно положение спрямо свирепия звяр. Едно внезапно слизане от дървото щеше да отведе англичанина почти върху раменете на ловеца, който вероятно щеше да се смути, а това може би щеше да изложи живота му на опасност, защото, ако човекът се поколебаеше за миг или изоставеше нападението, глиганът беше готов да премине в контранастъпление.

Хърбърт сам бе ловец, той прецени бързо всички възможности и разумно реши да не мърда, оставайки на мястото, дето бе. В този момент двубоят между човека и звяра завърши. Ловецът, който изглежда владееше майсторски своето изкуство, прибягна до хитрост, която му позволи да нанесе на своя противник смъртоносен удар.

Ловецът извърши подвиг; той така сръчно се справи с голямата опасност, че англичанинът се смая и възхити. С хитрост стрелецът предизвика глигана да излезе непредпазливо извън закрилящите страните му контрафорси. Той подмами дивата свиня, като се престори, че се оттегля от сражението. Точно тогава, преди животното да отгатне намерението му, човекът се спусна напред и с все сила рипна във въздуха. Прескочи звяра и се озова в ъгъла, образуван от съединяващите се корени на памуковото дърво. Глиганът загуби защитната си позиция, при все че човекът изпадна сега в отчаяно положение. Ала той бе пресметнал добре шансовете си и преди побеснелият звяр, затруднен от куцащия крайник, да смогне да се обърне и да го нападне, ловецът насочи острието на сабята и я заби до дръжката между ребрата на животното. С остро квичене глиганът се просна на земята; рукна червена струя и окървави импровизирано то легло от памучен мъх, върху което Хърбърт бе прекарал нощта.