Глава CXXVIIIЗАКЛЮЧЕНИЕ

На утрото след описаните трагични събития всеки, който би минал през голямата пътна порта на Гостоприемната планина и би насочил погледа си нагоре по дългата, засенчена от палмите алея, би зърнал само грамада от черни, димящи развалини.

Но една друга утрин, дванадесет месеца по-късно, устремеше ли човек взор в същото направление, щеше да съзре съвсем друга гледка. В дъното на тази растителна панорама можеше отново да се види как се усмихва с целия си разкош гордият господарски дом на Гостоприемната планина — възроден във всяко отношение, — с каменното си стълбище, с белите си стени и прозорци със зелени жалузи, сякаш изскочил като птицата феникс от пламъците. Всяка архитектурна подробност на предишната постройка беше така сполучливо възстановена, че дори и онзи, който познаваше добре старата сграда, не би могъл да открие следите на преобразованието.

Отвън всичко изглеждаше като преди. Едва когато се влезеше в жилището, щеше да се забележи промяна, и то главно по отношение на настанените в него обитатели и по отношение на собствениците му. Вместо някогашния господар — пълен, червендалест мъж с малко простоват вид, прехвърлил четиридесетте години, се явяваше млад човек с благородно изражение на лицето, едва навлязъл в зряла възраст, но по обноски и държане очевидно подготвен за своите задължения на собственик, напълно достоен за господар на знатния дом.

До него — не би могло да бъде и другояче — се намираше другарка, върху която окото се спираше с още по-голям интерес, другарка, която бе придавала чар на стария дом и която сега разкрасяваше още повече новия: дъщерята на предишния — съпругата на сегашния собственик.

Тя дори не беше променила името си, а само гражданското си състояние. Малката Куошеба не беше вече госпожица, а госпожа Воуан.

Младите съпрузи се бяха разположили в големия хол, чийто под лъщеше и чиито мебели бяха разкошни, както и по-рано.

Беше час за закуска и в същото време, както и в миналото, час, в който можеше да се очаква пощата. Ала и двамата не се сещаха и да погледнат навън за всекидневния вестоносец, който се очаква с по-голямо нетърпение от онези, които Хименей — богът на брака — не е оковал в своите златни вериги.

И двамата не искаха и да знаят за външния свят, нито се интересуваха от новини. Тяхната любов, още под опиянението на медения месец, представляваше сама за себе си цял свят и те нехаеха за пристигането на пощата.

Пощата обаче не щади ни онези, които я посрещат с безразличие, ни онези, които я очакват с възбуда. Нея я предават както на потъналия в скръб, така и на ликуващия от радост. Тя носи веселие на сърцето, което е било подтиснато от мъка, и тъга на оногова, който само миг преди получаването й е сияел може би от блаженство.

В големия хол на господарския дом на Гостоприемната планина имаше две сърца, преизпълнени от щастие или от едно чувство, близко до него. Но защо трябва да казваме: „близко до него“, когато тези две сърца се наслаждаваха, на взаимно споделена обич. Ако това не е щастие — друго блаженство няма.

Без да правят опит да се прикриват, погледите на младоженците издаваха взаимно очарование. Впили очи един в друг със сладостен задружен възторг, те не забелязаха една тъмна фигура, грубо напомняща кентавър, която се приближаваше по дългата алея.

И да бяха я зърнали, те не биха се изненадали. Беше само пощаджийчето Куоши, яхнало рунтавото си конче, то се връщаше от града.

След това въведение читателят навярно ще очаква, че някаква злокобна вест ще изскочи от чантата за писма, увиснала на рамото на негърчето.

Нищо подобно. Имаше действително едно писмо, ала то не можеше да се счита за недобре дошло. То може би щеше да остане неразтворено, ако не беше пощенското му клеймо. Печатът беше особен. Африкански! Писмото носеше клеймото на едно пристанище, близо до устието на Гамбия. То бе отправено до г. Хърбърт Воуан, Гостоприемната планина, Ямайка.

Младият плантатор разчупи печата и набързо прегледа съдържанието на писмото.

— От брат ти Кюбина — каза той, макар и да знаеше, че с тези думи не съобщава нищо ново. — Пише ни, за да ни уведоми, че ще се върне пак в Ямайка.

— О, как се радвам! Допусках, че не ще може да живее сред диваците, въпреки че са го направили техен принц. А Йола?

— Връща се, естествено, заедно с него. Няма опасност да я остави там. Тя отново мечтае за островния си дом. Не се изненадвам, мила ми Кейт. Има едно място на земята, което е по-свято от всички други, мястото, където сърцата са се срещнали. Няма нищо чудно, че африканската девойка желае да се върне на това място. Човешката природа навред е еднаква. За мене този остров е раят, на земята.

— Ах, и за мене също.

При тази взаимна изповед младите съпрузи се наведоха един към друг и сляха пламенно устни, сякаш не бяха женени.

След нежната прегръдка Хърбърт продължи да чете.

— О — възкликна той, след като прегледа друга част от писмото, — брат ти иска да знае дали може да наеме или да купи оня къс земя, който се намира отвъд Дяволската канара. Старият крал му дал известна парична сума и той желае да си разработи кафеена плантация.

— Радвам се много, че има подобни намерения. В такъв случай той ще се засели тук и ще бъде близо до нас.

— Не трябва да му позволяваме да го купува. Ще му го подарим. Ще имаме достатъчно земя и без това парче. Какво е мнението ти, Кейт? Земята е твоя, не моя, за да я раздавам.

— Ах — отвърна младата съпруга с тон на закачлив упрек, — не ме огорчавай с тези тъжни спомени. Знаеш, че ти дадох всичко още тогава, когато можех да се считам за господарка, и…

— Спри, миличка, не ме наскърбявай с подобни слова. Ти беше законна собственица на имота и трябва да си останеш такава. Дори и да не бяхме се превърнали в задружни собственици, пак никога не бих помислил да ти отнема бащинията. Следователно си съгласна да подарим гази земя на Кюбина, нали?

Нежно повторение на сладката прегръдка изрази единодушието на двамата да се дари Кюбина с исканата нива. Хърбърт подхвана отново да чете.

— Господи — промълви той, когато свърши, — каква необикновена история! Капитанът на кораба на робите, който доведе брата на Йола в Ямайка, се върнал пак на африканския бряг. Какво жестоко възмездие!

— Какво, скъпи Хърбърт?

— Изяли го!

— О, милостиви боже!

— Колкото потресно и ужасно да е, това е самата истина, инак Кюбина не би го писал. Слушай какво съобщава:

„Джоулър, така се казваше капитанът на кораба на робите, се яви лично пред стария Фулах-Фута, за да търси нов товар роби. Кралят, вече уведомен за предателството му спрямо Сингюз, веднага заповяда да го хванат и без съд или друга формалност да го нарежат на парчета. След това той бе сготвен и изяден на голямото народно празненство, което се състоя по случай чествуването на сватбата ми с принцеса Йола. Crambo! Сцената беше мъчителна и човек би могъл да изпита състрадание към нещастника, ако беше честен моряк, а не търговец на човешко месо. При това размишление аз се въздържах от всякаква намеса в негова полза. Всъщност моят фулахски дядо беше така разярен, че едва ли бих успял да спася клетника от съдба, която в края на краищата той заслужава напълно и която би изпълнила без съмнение с радост и задоволство горките му жертви, които той е пренесъл през Атлантика.“

— Добре — рече Кейт замислено, — че Кюбина е решил да напусне една страна, където, страхувам се, подобни зрелища са твърде обичайни. Ще бъда толкова щастлива да ги видя и двамата още веднъж в нашия мил, красив остров. И ти, Хърбърт, ще се радваш на завръщането им, сигурна съм.

— Разбира се. Ах, Кейт, помисляла ли си колко много сме задължени и на двамата!

— Често, Хърбърт. Често. И ако не вярвах сляпо в съдбата, бих си въобразила, че без тях.

— Детинщини, Кейт — прекъсна закачливо младият съпруг Кейтините слова. — Това са креолски суеверия. Няма никаква съдба. Не тя ръководеше сърцето ми, за да го накара да приеме, че ти си най-красивото създание на света, а то направи своя избор, защото ти си действително такава. Бъди великодушна към Кюбина и Йола. Признай открито, любима моя, че ако не бяха те, ти щеше да станеш може би госпожа Смиджи, а аз… аз…

— О, Хърбърт, не говори за миналото. Да го погребем в забрава, щом настоящето ни предлага всичко, за каквото сме копнели.

— Съгласен съм! Но, миличка, да не забравяме признателността, която дължим на Кюбина и на тъмнокожата му невеста. И за да им го докажем, предлагам да им поднесем нещо повече от къс земя. Нека на него им построим и жилище, та когато се върнат, да намерят покрив, под който да се подслонят.

— О, то ще бъде приятна изненада за тях!

— Тогава да го сторим. Какво прелестно утро! Не намираш ли, Кейт?

При този въпрос Хърбърт погледна навън през жалузите.

Нямаше нищо изключително в утрото — поне за Ямайка, ала Кейт виждаше през Хърбъртовите очи и точно сега в погледа на двамата всичко беше в розов цвят.

— Наистина прелестна утрин — съгласи се младата жена и погледна въпросително съпруга си.

— Какво би казала тогава, ако се поразходим малко пеш?

— Ще бъда очарована, Хърбърт. Къде възнамеряваш да отидем?

— Отгатни!

— Не, ти трябва да ми кажеш.

— Забравяш, че според креолските обичаи нашият меден месец, трябва да продължи цяла година. Докато той трае, ти ще заповядваш, сладка Кейт. Къде желаеш най-много да отидем?

— Нямам предпочитания, Хърбърт. Навсякъде. С тебе навред е за мене хубаво. Реши ти.

— Добре, мила. Щом предоставяш на мене, аз предлагам да се изкачим на Дяволската канара. От върха може да се огледа и парчето земя, което възнамеряваме да подарим на нашия брат Кюбина. Докато сме горе, можем да изберем и място за жилището. Ще ти бъде ли приятно да отидем там?

— Скъпи Хърбърт — отговори младата съпруга, обвивайки ръцете си около тези на, съпруга си и гледайки го нежно в очите, — и аз си помислих за същото място.

— Защо за него? Кажи ми!

— Засрами се, Хърбърт. Нима трябва да ти го повтарям. Мисля, че ти го казах по-рано.

— Повтори ми го още веднъж. Приятно ми е да те слушам да ми говориш за оня час:

— Час! Едва ли минутка бе то, и все пак минутка толкова ценна, колкото целият ми живот! Една минутка, в която открих, че говорът на очите ти е по-истинен от този На езика ти. Ако не беше тази мисъл, Хърбърт, можех действително да се поддам на отчаянието. Споменът за този сладък миг ме придружаваше и крепеше при изпитанията. Въпреки всичко продължих да се надявам.

— И аз също, Кейт. Този спомен е толкова свиден за мене, колкото и за тебе. Нека отидем на поклонение на това свято място.

Един час по-късно двамата стояха на Дяволската канара, на онова място, което беше свято за сърцата им.

Хърбърт изглежда забрави за какво се изкачиха горе. Не помена и дума за Кюбина, ни за мястото на жилището му. Не каза ни слово за Щастливата долина и неприятните спомени, които тя беше в състояние да събуди. Забравено беше сякаш цялото минало с изключение на една сладка сцена, в която бяха съсредоточени мислите и речите на двамата.

— И ти ме обичаше тогава? — запита той само за да изпита насладата на утвърдителния отговор. — Обичаше ли ме тогава?

— О, Хърбърт, как можех да не те обичам? Очите ти бяха толкова прекрасни тогава.

— Какво! Нима сега не са?

— Колко е жестоко да ми поставяш подобен въпрос! Ах, сега те са далеч по-прекрасни! Тогава ги гледах само с очакване, сега се взирам в тях със съзнанието за собственост.

Последните думи бяха напълно уместни, не съдържаха нищо пресилено и изразяваха взаимното чувство, което свързваше Хърбърт Воуан с неговата братовчедка — съпруга.

Когато техните ръце се преплетоха и младите им сърца се притиснаха едно до друго, двамата забравиха за мароните и за всички изживени тревоги и повярваха, че дори и на този нещастен свят може да съществува щастие.

Загрузка...