Ямайски марони

Глава XXIБУРЕНОСЕН ОБЛАК

Обедът мина гладко. След вкусните гозби дойде ред на десерта и върху разтребената трапеза се струпа цялото онова щедро изобилие, което могат да поднесат само страните с тропически климат, където почти всеки вид от растителния свят ражда някакъв плод е вълшебна сладост. Само в тропическите области на Новия свят може да се срещне подобно разнообразие — трапеза, на която богинята Помона е изсипала своя златен рог на плодородието.

Покривката бе вдигната от огледално лъскавата маса и отново стъклениците с искрящо вино я обсадиха. В чест на госта плантаторът не жалеше вината си, които бяха до едно от най-рядко качество. Лофтъс Воуан изживяваше най-високата степен на задоволство.

Точно в тоя час на небосклона се зададе буреносен облак. Той беше съвсем малък и още много далечен, но едно наблюдателно око можеше да забележи как неговата сянка падна над веждите на домакина. Ние всъщност си послужихме е един картинен израз, когато поставихме в небесата и нарекохме облак предмета, който стана причина за засенчването. Буквално казано — предметът имаше получовешка и полуконска фигура, която се движеше по земята; тя се показа недалече от долния край на дългата алея и почна да приближава към господарската къща.

Когато Лофтъс Воуан зърна видението, то още беше далече и все пак не толкова далече, та да не може с просто ако да се различи, че това е човек ма кон.

Тази поява предизвика мигновено въздействие върху плантатора. Челото му се помрачи и той почна да се върти на стола, като хвърляше чести неспокойни погледи към кентавровата фигура, която наедряваше, колкото повече приближаваше.

Привидно загадъчната промяна в държането на г. Воуан можеше да се обясни лесно. Той позна приближаващия се ездач или по-скоро понито. Плантаторът знаеше, че конникът е племенникът му, защото управителят го беше вече уведомил за пристигането на Хърбърт Воуан с „Морска нимфа“.

Известно време безпокойствието у домакина на масата не бе силно изразено. Погледите, които той отправяше навън, бяха бегли и можеха да останат незабелязани от един повърхностен наблюдател. Те наистина се изплъзнаха и на дъщерята, и на госта. Така продължи, докато ездачът спря в началото на отклонението от главната алея и сетне се понесе направо към голямата къща. Тогава вече вниманието й на двамата бе привлечено от странното поведение на г. Воуан. Неговата нервност и безпокойство не можеше да не ги изненада и госпожица Воуан възкликна от недоумение, а контето неволно извика: Гоооподи! — и запита:

— Каакво, нещо не ее в ред?

— Аз! Нищо! — заекна плантаторът. — Малка неприятност само, нищо повече.

— Неприятност, татко! Я погледни там долу — един конник, мъж, млад мъж. Ами че той язди нашето пони, а подире му припка Куоши. Колко забавно! Татко, кой е тоя ездач?

— Пет, седни си на мястото, дъще! — заповяда бащата възбудено и объркано. — Седни си на мястото, моля те! Като пристигне, ще узнаем кой е конникът. Кейт, не е прилично да прекъсваш десерта. Господин Смиджи, ще пийнете ли чаша мадейра с мене?

— С удооволствие — отговори франтът и се обърна към масата, за да поеме чашата.

Кейт изпълни заповедта с неохота. Тя дори малко се поуплаши, не толкова от думите на баща си, колкото от строгия поглед, с който те бяха придружени. Тя не отговори и седна, отправяйки недоумяващ поглед към г. Воуан, който зает с госта, се преструваше, че не я забелязва.

Понито и ездачът се изгубиха, защото се приближиха толкова до къщата, че первазът на прозореца ги скри, но тракането на копитата се долавяше отчетливо и звуците ставаха все по-силни и силни.

Плантаторът се мъчеше да изглежда съсредоточен и да разговаря, но неговото самообладание беше очевидно престорено и неестествено и тъй като той не беше в състояние да поддържа разговора, настъпи общо мълчание. Ударите на копитата престанаха да се чуват. Конят бе стигнал под прозорците и спрял. Тогава долетяха сериозни и настойчиви гласове. Сетне последва шум от стъпки по каменното стълбище. Някой се изкачваше по стъпалата.

Господин Воуан се отпусна унило. Всичките му прекрасни кроежи пропаднаха. Имаше несполука в програмата, Куоши не бе успял да се справи със задачата си.

— Аха! — промълви плантаторът ободрен, когато на площадката се показа загладената мазна физиономия на управителя. — Господин Тръсти иска да ми каже нещо. Извинявайте, г. Смиджи, само за минутка.

С тези слова той стана от стола и избърза да присрещне идващия, преди да е успял да влезе в хола. Но управителят застана на вратата и, ненадарен с особени дипломатически способности, съобщи без заобикалки за какво идва, с шепот наистина, ала все пак не достатъчно ниско, та да не може част от казаното да се дочуе и от другите. Между думите му и изразът „вашият племенник“ достигна до ушите на Кейт, която бе наострила слух, за да долови всеки звук.

Чу се откъслечно и отговорът, при все че бе прошептян с нисък и явно треперещ глас: — Покажи му павилиона… градината… кажи му там временно!

Господин Воуан се върна на трапезата с полудоволен вид. Той си въобразяваше, че се е измъкнал от затруднението, поне засега; изразът обаче, който се изписа по лицето на дъщерята, го накара да се усъмни дали всичко е наред.

Той няма време да прави преценки, защото почти в същия миг Кейт извика с тон на приятна изненада:

— Татко, какво чувам? Не ти ли съобщи г. Тръсти нещо за твоя племенник? Значи братовчедът пристигна? Той ли беше…

— Кейт, моето момиче — бързо я прекъсна бащата, преструвайки се, че не е чул въпросите й, — можеш да се прибереш в стаята си. Господин Смиджи и аз ще изпушим по една пура. На тебе димът ти вреди. Хайде, чедо!

Девойката стана начаса от стола и побърза да изпълни бащината заповед въпреки възраженията на г. Смиджи, които като че предпочиташе нейното общество пред пурите. Обаче баща и повтори настойчиво: — Хайде, моето момиче! — и съпроводи подканата си един от онези сурови погледи, които я бяха вече изплашили и смутили.

Но още преди тя да излезе от големия хол, мисълта й се върна към въпросите, които бяха останали без отговор, и когато прекрачи прага на стаята си, девойката промълви тихо:

— Дали наистина братовчедът пристигна?