Ямайски марони

Глава XXVIIIЛЕГЛО ОТ ДЪРВЕСЕН ПАМУК

Когато се раздели с прелестната си братовчедка, и същевременно напусна дома на негостоприемния си сродник, Хърбърт Воуан се мушна в храсталака, който се стелеше към рида вдясно.

Независимо от урагана, който бушуваше в гърдите му, той размисли и реши да не минава през главната алея. Страдащ от силно наранено честолюбие, той не желаеше да среща когото и да било от прислугата на чичо си, защото му се струваше, че и робите знаят унизителното му положение. Още по-малко му се искаше да го наблюдават от прозорците на голямата къща, докато извърви дългата алея.

Когато стигна до границите на равната площадка, момъкът прескочи ниската ограда, която отделяше парка от работните полета, и под закрилата на бахаровите горички заизкачва склона на ръта.

Известно време противоречивите чувства, които се бореха в душата на Хърбърт, му пречеха да разсъждава спокойно. Противоречиви, казвам, защото в него бяха събудили противоположни чувства двете различни лица, с които преди малко бе разговарял; противоположни, както са мракът и светлината, тъгата и радостта и може би омразата и любовта. Конфликтът навярно щеше да продължи повече, ако младежът имаше възможност да дава простор на празни вълнения, ала той нямаше подобна възможност. Той се чувствуваше твърде изоставен и самотен, за да се отдава на сърдечни блянове, и затова в него остана да вилнее по-скоро бурята. Когато се поуспокои, той се запита най-напред: „Накъде?“ — и си отговори: „Към Монтего Бей“.

Какво щеше да прави там, когато пристигне, Хърбърт не знаеше. Той нямаше право на покрив в кораба. Не се съмняваше, че сърдечните другари от моряшката каюта в предната част на ветрохода с готовност щяха да разделят с него своите легла и моряшкия си сухар. Но те не разполагаха с гостоприемството на „Морска нимфа“, пък даже и да го приберяха, това не можеше да продължи дълго.

Да се върне в Англия, и то със същия кораб, беше една от мислите му, но неосъществима. Пътят струваше двайсет фунта, а той бе похарчил и последния си шилинг, за да дойде. Трябваше му пак такава сума за обратния път, следователно тази идея засега не можеше да се изпълни. Може би мисълта за връщане не го занимаваше изобщо? Кон знае дали той би приел, ако му предложеха да го превозят безплатно назад? И двете предположения не са невероятни. Въпреки лошия прием от страна на чичото, въпреки отчайващото състояние на работите му, имаше нещо, което спираше момъка. Той не мразеше Ямайка, не мразеше дори и Гостоприемната планина, където бе понесъл най-тежкото оскърбление. Когато достигна хребета на рида, преди да потъне в гъстия лес, който се простираше по другия склон, той се осмели да погледне през една просека в гората към белите стени и зелените жалузи на господарската къща. В очите му се четеше повече скръб, отколкото ненавист. Щом Хърбърт се обърна и навлезе под тъмните сенки на леса, изражението на печал се засили и задълбочи. Да отиде в Монтего Бей, да подири в града скромно жилище, каквото смогне да намери; да изчака, докато бедняшкият му куфар, сега на път за плантацията, му бъде върнат — такива бяха простите му планове, които се мяркаха в съзнанието му. Духът му беше още твърде много измъчен, за да му позволи полет към по-далечни цели.

Младият англичанин вървеше из гората, без да обръща особено внимание на посоката, която следваше. Всеки, който би го срещнал в тоя миг, щеше да допусне, че момъкът е загубил пътя и се лута, което не беше вярно. Защото той смяташе, че като държи вляво от предишното направление, ще излезе на главния път, по който бе стигнал до портите на Гостоприемната планина. Във всеки случай той не можеше да не намери реката, която беше пребродил, и по течението й Щеше да се оправи, за да стигне навреме в града. Воден от това убеждение, колкото и погрешно да беше то, Хърбърт не се луташе, а бе се само отдал на размисъл или, казано на обикновен език: умът му беше другаде. Тази разсеяност обаче продължи толкова, че накрая той наистина загуби пътя. Дърветата не му позволяваха да вижда слънцето, вече слязло много ниско. Но дори и да се виждаше златното светило, ползата щеше да бъде нищожна, защото, когато младежът напусна Гостоприемната планина, той не огледа съотношението в посоките между слънцето и града. Той никак не се разтревожен, че се е загубил. Мисълта, че и в Монтего Бей не би му било по-добре, не го остави да скърби. Той не притежаваше средства, за да си осигури подслон в града, и вероятно нямаше да намери по-добър покрив от оня, който бе в момента над главата му: широко разтвореният чадър на едно исполинско памуково дърво.

Когато тази мисъл, мина през ума му, слънцето се беше вече скрило. Памуковото дърво се намираше на края на един отвор, през който се виждаше небето, обагрено от пурпура на залеза. Беше невъзможно за Хърбърт да намери пътя в мрака и затова той реши да приеме за тази нощ гостоприемството на памуковото дърво.

То дори беше застлало и легло за него: семенните кутийки по клоните се бяха пукнали и бледокафяви снопчета влакна покриваха земята, предлагайки му постеля, която под покрива на западноиндийското небе беше достатъчно луксозна.

А дали тук нямаше нещичко за вечеря? Хърбърт се заозърта. Беше гладен; не бе слагал от сутринта хапка в устата си: късче солено свинско месо и кафяв червив сухар, преди да напусне кораба. Той носеше със себе си пушката и докато бродеше из леса, бе се оглеждал за дивеч. Стига да се явеше нещо, той не би го изтървал, защото беше добър стрелец. Но не се мярна ни звяр, ни птица. Горите изглеждаха изоставени като него самия. Чуваха се гласове на птици, все необичайни за слуха му; виждаха се пъстрокрили същества да летят из клоните на дърветата, но твърде далече от прицела на ловната пушка. Сега, когато реши да не продължава, той, нямайки какво друго да прави, започна да дебне, наблюдавайки откритата полянка, дано се покаже някоя птица да подскача от дърво на дърво или да преследва плячката си във въздуха. Беше час за совите. Той изпитваше такъв глад, че би ял и бухал. Но не се мярна ни сова, ни козодой. Вниманието му все пак бе привлечено от друг предмет, който също можеше да се яде и който обещаваше да задоволи глада, почнал вече да го измъчва.

Близо до памуковото дърво се намираше друг горски великан, съперничещ с първия по височина, но различаващ се от него, както се различава стрелата от лъка. Право като копие, това дърво се издигаше на височина стотина фута. Дървото нямаше клони и приличаше на стълб от полиран малахит или мрамор. Едва на върха се зеленееха перести листа, които се насочваха лъчево от стеблото навън и висяха грациозно като кичур щраусови пера.

И едно дете можеше да каже, че има пред себе си палма, ала момъкът знаеше, нещо повече; той беше чувал, за ямайското „планинско зеле“, за царствената areca oredoxia. На него му беше известно, че този кичур от издаващи се навън листа — тази корона — крие един безценен камък, който понякога се е оказвал по-скъп от накитите и златото, защото е позволявал да се спаси животът на човешки същества. Как обаче можеше да се добере той до скъпоценността? Като всички корони и тя бе поставена на високо, далече над възможностите на обикновените смъртни. Хърбърт беше млад и пъргав; като ученик се беше катерил и по дървета, но да изпълзи по високото гладко стебло не беше по силите му. Без стълба, висока стотина фута, той не можеше да достигне върха. Но я гледай, та палмата не беше сама! Една голяма черна лиана, един паразит, се виеше от земята до короната и криеше своето чело между перестите листа, подобно на змей, който се готви да разкъса жертвата си.

Младият англичанин постоя малко, разглеждайки тази огромна мачтова ванта, която се спускаше от върха на палмата и предлагаше естествена стълба за изкачването й. Гладът го подтикна да се опита; той опря пушката си до дънера на памуковото дърво и започна да се катери нагоре. С много усилия той се добра до върха и провирайки се между огромните pimae — пера — на листата, всяко едно дълго по Няколко фута, той достигна най-младите от тях, свити още в обвивката на пъпка, която представляваше предмета, за който се бе покатерил. С ножа си той отряза листното кълбо и го хвърли на земята. После слезе долу и се навечеря със суровите, но сладки и сочни листа на зелевата палма. Когато свърши с вечерята, момъкът събра куп пръснат мъх от дървесния памук и го натрупа между два издадени над земята огромни корена, които приличаха на контрафорсни ребра. И ако не го вълнуваха тревожни мисли, той би могъл да спи в това легло така сладко и дълбоко, както върху дюшек от бели гъши пера или пух от гага.