Глава LXXXIТРЕВОЖНА ПОКАНА

Сега в Кюбина се поведе борба между благоразумието и желанието да изпълни първоначалното си намерение — дали да тръгне незабавно или да влезе във връзка със спящия в койката.

В първия случай той щеше да се върне на полянката, за да изчака да дойде Хърбърт Воуан, както бе уговорено. Ако постъпеше така, щяха да изгубят най-малко два часа, при това не се знаеше дали младият англичанин ще бъде точен.

Въпреки желанието си той можеше да закъснее поради непредвидени пречки, нещо съвсем вероятно с оглед на обкръжаващата го обстановка и изключителните събития в еврейския дом.

Ала дори и да не се забавеше Хърбърт, едно отлагане с два часа не бе малко. В промеждутъка Лофтъс Воуан можеше да престане да живее.

Тези мисли преминаха светкавично през ума на марона, привикнал на почти интуитивни възприятия. Той си даде сметка, че трябва или сам да отиде в Гостоприемната планина, или да събуди незабавно Хърбърт.

Вероятно Кюбина би предпочел първия ход, ако не му се налагаше да разговаря с племенника по не по-малко важни въпроси от онези, които се отнасяха до сигурността на чичото. Маронът все още нямаше основание да счита опасността, на която бе изложен плантаторът, за така непосредствена, както тя бе в действителност, защото момъкът и не допускаше, че двамата испанци бяха тръгнали с цел, различна от професионалния лов на избягали роби.

Ако бе предугадил задачата на двамата злосторници, ако знаеше поръчението за убийство, с което търговецът на роби ги изпровождаше, едва ли мисълта на Кюбина би се занимавала с нещо друго освен диренето на средства за спасение на кустоса.

В тоя момент спящият се обърна в люлката и се прозя.

— Ще се събуди — рече си наблюдателят, — сега трябва да предприема нещо.

Ала за разочарование на марона крайниците на спящия отново се отпуснаха и той пак се унесе в дълбок сън като преди.

— Жалко — прошепна Кюбина. — Само да можех да му кажа една думичка… но няма как. По-вероятно е да ме чуе оня лешояд там, от колкото тон… Трябва да му хвърля нещо в койката. Може би ще успея да го събудя.

Момъкът измъкна лулата си. Тя бе единственият предмет, за който той се сети в този час. Кюбина се прицели с ръка и я подхвърли в люлката.

Лулата падна на гърдите на спящия, но бе много лека и не го събуди.

— Crambo! Спи като сова по пладне. Какво да му хвърля, за да се сепне. Ако му хвърля мачетето, ще се лиша от оръжието, а кой знае дали няма да ми потрябва, преди да се измъкна от тая каша. Хм, май един от тия кокосови орехи ще свърши работа. Смятам, че ще бъде достатъчно тежък, за да го стресне.

Маронът се наведе и провирайки ръка през листата под себе си, откъсна един от огромните плодове на дървото.

Той полюля ореха малко, за да му даде подходящо направление и го хвърли на Хърбъртовите гърди. За щастие страните на люлката Задържаха ореха да не се търколи на пода, инак тропотът можеше да събуди и заспалия в креслото.

Младият англичанин се стресна, повдигна се и се облакъти. Той не бе от хората, които обичат да вдигат шум, и не извика, при все че видът на грамадния кафяв плод в краката му го изненада твърде много.

— Откъде, в името на Церера и Помона, ти пък падна? — прошепна той и вдигна очи нагоре, за да дири отговор на своя класически въпрос.

В сивия сумрак той видя палмата, чиято висока колона се издигаше величествено над него. Той познаваше дървото добре, всеки инч от очертанието му, но тъмният силует на върха с формата на човешко същество, което се бе сгушило там, бе нещо ново за него.

Светлината обаче не бе достатъчно силна, за да успее Хърбърт да различи лицето и чертите на своя бивш домакин, който го бе гощавал под зизифовото зелено дърво — капитана на мароните.

Преди да смогне да каже думичка, за да изрази смайването си, едно движение, последвано от шепот, го накара да замълчи.

— Пет, ни дума! Господин Воуан — пошушна маронът и направи многозначителен знак към трема, — измъкнете се от койката, вземете си шапката и ме последвайте в гората. Имам важни вести за вас. Касае се до живота и смъртта на близки хора. Излезте незабелязано и, за бога, гледайте да не ви усети оня там.

— Кой? — запита Хърбърт също шепнешком.

— Погледнете там — отвърна маронът и посочи към заспалия в креслото.

— Разбирам. Е?

— Елате да се видим на полянката. Тръгнете веднага. Не губете нито миг. Ония, за които трябва да милеете, са в опасност.

— Идвам — каза младият англичанин и понечи да излезе от люлката.

— Толкоз. Тръгвам и ще ви чакам под памуковото дърво.

При тези думи маронът напусна седалката, на която бе прекарал толкова време в неописуема досада; спусна се по стройното палмово стебло като моряк, който слиза по гротщага на своя кораб, и с бърз тръс се изгуби между подивелия гъстак на някогашната захарна плантация.

Хърбърт Воуан не закъсня да последва стъпките му. Някои скорошни, даже съвсем пресни, едва вчерашни разкрития го бяха подготвили за предстоящ чудноват завършек на лесния живот, който той напоследък водеше. Сега се надяваше, че ще получи осветление от марона. Но най-вече го подтикваха странните слова на Кюбина: „Ония, за който трябва да милеете, са в опасност!“

Имаше само едно създание, което бе достойно за тях: Кейт Воуан. Нима тя бе в опасност?

Хърбърт не се мая да мъдрува. Шапката и палтото му висяха в съседната стая. Той ги надяна за две секунди. Още една секунда му бе нужна, за да вземе и пушката си.

Той бе премного припрян и достатъчно безстрашен, за да не се побои да скочи от високата веранда. Предпазливостта не му позволяваше да слезе по стълбата, макар тя да бе пазена само от един спящ.

Младият англичанин преметна крак връз перилата, рипна на земята и улавяйки пътя, по който отмина маронът, скоро се изгуби сред дивата растителност на изоставената градина.

Загрузка...