Ямайски марони

Глава XXVСЪРДИТ ПРИЕМ

Когато младата креолка се изгуби от погледа на Хърбърт, той изпадна в колебание и не знаеше какво да предприеме. Не беше необходимо да се среща с чичо си за обяснения. Новата проява на невнимание потвърди убеждението му, че е нежелан гост, и никакви извинения не можеха да оправдаят лошите обноски, с които го приемаха. Племенникът възнамеряваше да си тръгне веднага, ала, засегнат от редицата оскърбления, които му нанесоха, той се вслуша в събудилия се порив за отмъщение и реши да изчака, Поне докато се срещне със сродника си и му изкаже накипялото си възмущение от непристойното му поведение. Изходът от крамолата му беше напълно безразличен.

С тези намерения момъкът остана в павилиона; предстоящото удовлетворение го примами и залъга нетърпението му. Той знаеше добре, че чичо му не ще се трогне, каквото и да му каже. Такива хора не се засягаха от никакви укори. Въпреки това гордият младеж не можеше да устои на изкушението да даде външен израз на презрението си и така да успокои накърненото си честолюбие.

Откъм жилището долетяха неясни звуци от арфа, които проникнаха и в павилиона, но те достигнаха до ушите на Хърбърт, без да му донесат успокоение. Те по-скоро засилиха раздразнението му, защото той си въобрази, че с тази музика искат да се подиграят с нещастието му.

Но когато разсъди, убеди се, че не е прав. Положително не желаеха да го измъчват с тези нежни акорди. Той долови мелодията. Тя подхождаше както на инструмента, така и на собственото му положение. Свиреха „Ерик в изгнание“.

Сега към музиката се присъедини и един глас, женски глас, в който Момъкът позна тембъра на Кейт Воуан.

Той се вслуша внимателно. На интервали можеха да се чуят и думите. Как съответствуваха те на собствените му мисли!

Може би девойката беше избрала нарочно тази балада, за да изрази симпатията си към него. Песента го трогна и разнежи.

Но това състояние не продължи много. Когато последните тонове на арфата замряха в далечния коридор, грубите баритони на плантатора и неговия гост избухнаха в шумен смях. Навярно някаква шега по негов адрес, бедния изгнаник! Малко подир това в коридора отекнаха, тежки стъпки. Вратата се отвори И Хърбърт се изправи пред чичо си, който най-после намери време за него.

Макар и толкова весел преди мит, Лофтъс Воуан загуби цялата си приветливост, когато се яви пред племенника си. Лицето му, обикновено червено, сега пламтеше от изпитат то вино и бе добило цвят на божур. Острите бръчки над дебелите му широки вежди вещаеха нелюбезен прием за сродника.

Чичото започна пръв с язвителна студенина:

— Значи вие сте братовият ми син!

Той не подаде ръка, нито направи някакво друго движение, дори не се усмихна!

Хърбърт се овладя и отговори кратко:

— Струва ми се.

— А мога ли да зная какво ви води в Ямайка?

— Ако сте получили писмото ми, както предполагам, ще намерите отговор в него.

— Аха, да! — възкликна г. Воуан, мъчейки се да бъде жлъчен, но явно изненадан от неочаквания начин, по който му отговаряха. — И мога ли да запитам какво възнамерявате да правите тук?

— Нямам никаква представа — отвърна племенникът с предизвикателен вид на безразличие.

— Имате ли професия?

— За съжаление, не.

— А занаят? Предполагам, че не?

— Предположенията ви са съвсем правилни.

— Тогава как смятате да изкарвате хляба си?

— По най-добрия начин, който намеря.

— Вероятно ще просите, както баща ви преди вас, който цял живот проси от мене.

— В това отношение аз не ще му подражавам и вие ще бъдете последният човек, от когото бих помислил да прося.

— Стига! Вие сте нахалник. Прекрасно държане след поразията, която ми направихте.

— Поразия?

— Да, поразия! Да дойдете тук като дрипльо в трюма и отгоре на това да се хвалите с роднинството си, дрънкайки навред, че сте ми племенник!

— Да се хваля с роднинството си! — повтори Хърбърт с презрителна усмивка. — Ха-ха! Предполагам, че имате предвид отговора ми на въпросите на оная наконтена кукла, с която си играете. Да се хваля! С какво? Ако ви познавах тогава, както ви познавам сега, бих се срамувал от вас.

— Престанете! — изкрещя плантаторът, пламнал от ярост. — След тия хули няма какво да говорим повече. Напуснете дома ми.

— Възнамерявах да го сторя още преди малко. Останах, само за да мога да ви кажа какво мисля за вас.

— Какво означава това нахалство?

Възбуденият младеж бе приготвил на върха на езика си един от най-резките епитети, които му минаха през ума, и се канеше да го хвърли в лицето на чичо си, но като погледна навън, зърна нещо, което го застави да се откаже от намерението си. Той видя през полуотворените жалузи на насрещния прозорец прекрасното лице на младата креолка. Тя поглеждаше към него и към баща си и следеше с тревожен израз свадата.

„Той е неин баща — помисли си Хърбърт. — Заради нея ще премълча.“

Без да отговаря на последния въпрос, той излезе от павилиона, за да напусне Гостоприемната планина.

— Почакайте! — извика чичото, малко изненадан от обрата, който взеха нещата. — Една думичка, преди да си отидете, ако наистина сте потеглили.

Момъкът се обърна кръгом.

— С писмото си ме уведомявахте, че сте останали без средства. Не бива да се разчува, че един сродник на Лофтъс Воуан е напуснал дома му, без да получи и пени. В тая пунгия има двайсет островни фунта. Вземете я, но при условие, че не ще разправяте за случилото се и не ще поверявате на никого, че сте племенник на Лофтъс Воуан.

Без да отвърне думичка, Хърбърт взе предложената му кесия, но в следния миг я захвърли в краката на чичо си и жълтиците звъннаха по настланата с чакъл алея.

После младият англичанин се обърна към плантатора, измери го с поглед, отблъскващ всякакво покровителство, насочи се към пътеката и отмина с достойнство.

Яростното „Вън!“, което изрева чичото зад гърба му, не го засегна. Може би то и не стигна до ушите му, защото огънят, разгорял се в очите на момъка, показваше, че вниманието му е погълнато от друго.