Ямайски марони

Глава XVIДВАМА ПЪТНИКА КЪМ ЕДНА И СЪЩА ЦЕЛ

Господин Монтагю Смиджи пропътува целия път от Ливърпул до Ямайка, без да прекрачи с инч линията, която отделяше свещения сектор на квартердека от по-малко почтените части в средата на палубата и на носа на кораба. Той не стъпи отвъд гротмачтата. По този начин съвсем рядко, само когато ветроходът се намираше в бейдевинд, изпоплесканите със смола посетители от предната палуба се озоваваха между бриза и чувствителния нос на г. Смиджи.

Тъй като „Морска нимфа“ не беше редовен пощенско-пътнически платноход или „кралски рейсов кораб“, а обикновена товарна гемия, която между другото превозваше и пътници, не се спазваха много строги правила относно привилегиите на квартердека. Естествено, на обикновените моряци не се разрешаваше да нарушават това обичайно правило и те отиваха на задната палуба само когато служебни задължения, по-повелителни от най-властния капитан, налагаха тяхното присъствие. На пътниците от трюма обаче беше позволено да се разхождат из целия кораб, без да имат право да влизат в каютата; те можеха, ако пожелаят, да се качват на юта или на квартердека и да стоят там. Повечето от тях, с едно-едииствено изключение, използуваха от време на време правото, което им бе дадено, и при хубаво време прекарваха дълги часове зад компасната будка или нейде другаде около каютата. Само момъкът, когото вече описахме като художник любител, отказваше да се раздели с предната палуба.

През дългото пътуване от шест седмици той не стъпи нито веднъж на квартердека; не го виждаха много и по палубата. Най-често той оставаше долу в трюма, а при хубаво време тихо се катереше по вантите, сядаше на върха на фокмачтата и дълго мечтаеше с тетрадка в ръка.

Друго негово любимо място за отдих беше реят на шпринтовия парус; там, изтегнат на навитото платно, младежът лежеше и гледаше надолу в синята вода, където сребристосини делфини непрекъснато си играеха около ветрохода подобно на свита, пратена от бога на моретата Нептун, за да го съпровожда.

Момъкът съвсем не беше човеконенавистник и саможив, защото понякога слизаше през наподобяващия капак люк, който водеше за помещението на моряците в носа на кораба. Ясният звън на неговия глас се смесваше с шегите и смеха на безгрижните матроси и доказваше, че младежът не е нито мълчалив по природа, нито затворен по характер.

Положително той беше любимец на моряците.

Когато преминаваха „екватора“ (моряците приемаха Тропика на Рака за екватор, щом истинският екватор не се включваше в рамките на пътуването), предрешеният Нептун не настоя момъкът да бъде обръснат, при все че бедният пътник нямаше никаква възможност да даде почерпка на бръснарите на бога на моретата, за да си спести смехотворната церемония. Нептун се оказа много по-неблагосклонен към г. Монтагю Смиджи, който бе заставен да заплати шест бутилки ром и да подарява пакетчета с тютюн, за да може да запази своите гиздави бакембарди и мустаци от насмоляване и да не го окъпят заедно с дрехите. Защо младежът от трюма странеше така усърдно от квартердека и избягваше всякакъв досег с пътниците от каютата беше тайна за ония, на които се случваше да разискват върху поведението му, при все че в него нямаше нищо загадъчно. По всяка вероятност това държане на момъка се дължеше на неговото честолюбие; младежът се чувствуваше засегнат от унизителното си положение на пътник от трюма — проява, която е естествена, ако и непрепоръчителна. Бедният пасажер знаеше, че на пътниците от неговата класа се разрешава да посещават задната палуба само по благоволение, а не защото имат право. И понеже спадаше към ония независими натури, които отказват да приемат подаяния, той преднамерен не желаеше да ползува квартердека.

Младият човек не стъпи нито веднъж на задната част на кораба, а г. Монтагю Смиджи се въздържа фанатично да премине към носа, тъй че не съществуваше някаква вероятност те да завържат разговор. През целия път те не размениха дума.

Естествено, двамата младежи се виждаха често и се знаеха много добре. Смиджи даже забеляза стремежа у своя спътник да страни от другите пасажери и го нарече „ужаасен чудаак“, любезност, с която и другият най-малко мислено, ако не гласно, му отвърна.

Нещо повече, контето — независимо от ограничеността на мисловния си апарат — изпита постепенно чувство на любопитство и пожела да узнае кой е този „ужаасен чудаак“ и какво представлява той. Неведнъж франтът поставя тези въпроси на капитана и на другите, но те нямаха никакви сведения за пътника от трюма.

— Нищичко не зная за него — заяви суровият корабопритежател. — Съвсем нищо. Дойде на борда с един стар куфар един ден преди да отплаваме, заплати пътните, настани се в койката си и това е всичко, което мога да кажа.

— Ужаасен чудаак! — повтори г. Смиджи за двайсети път. — Ще тряябва да го пиитам сам, аако се яяви случай, но това живоотно ниикога не иидва насаам, а ааз не моога да отиида натаам, мириише ужаасно на смоола!

Най-после желаният случай се яви. В последните минути от пътуването, точно когато „Морска нимфа“ се насочваше към пристанището пасажерите от всички класи се струпаха на носа, за да се полюбуват на приказната панорама, която се откриваше пред тях. Контето се поддаде на общата вълна на любопитство и мина напред заедно о другите. Той се добра до едно издигнато място, върху покрива на котвения шпил, нагласи монокъла на окото си и заразглежда пейзажа, чиито подробности бяха вече достатъчно наблизо, за да бъдат различени. Господин Смиджи не остана дълго време безмълвен, защото бе по природа словоохотлив. Омайната картина го настрои поетически и той почна своя лиричен монолог:

„Ужаасно красииво! Прекраасен фон за театраална сцеена.“

— Не намиирате ли, прияятелю? — добави той, обръщайки се малко надменно към едного, застанал встрани от него.

— Наистина, прияятелю — отвърна заговореният, който се оказа младият пътник от трюма. — Мисля все пак, че всичко ще зависи от сюжета, който ще се избере за вашия „театраален фон“.

Въпреки своето закачливо съдържание отговорът не беше израз на озлобление. Напротив, добродушна усмивка заигра по лицето на момъка, който насочи малко насмешлив поглед към франта.

— Ай-ай, я глеедай! — провикна се контето, което едва сега видя с кого разговаря. — Вие, драаги! Ай, наистиина! — продължи той, без да дава вид, че забелязва подигравателното изражение на събеседника си. Ай, мноого страанна личност! Неразбиираема личност! Моога ли да запиитам, прощавайайте за свободаата, която ви нооси насаам, в Ямаййка, искам да каажа?

— Същото — отговори пътникът от трюма, леко раздразнен от твърде свободния начин на разпитване, — което ви носи и вас, добрата „Морска нимфа“.

— Ай, наистиина! Добре, мноого добре! Ноо няямах тоова предвид.

— Нямахте ли?

— Нее. Уверяявам ви. Искаах да зная кааква рабоота ви вооди тук. Може би проофесия?

— Не, нямам никаква професия, уверявам ви.

— Тогава занаяят?

— Съжалявам. Нямам и занаят.

— Никааква проофесия, никаакъв занаяят! Амии каквоо тогаава ще правиите в Ямайайка? Може би ще стаанете книиговодител или надзираател? И за двеете не се изисква умение, както мее уверяяват. Книиговодителят не вооди никакви книиги, ха-ха и положиително всееки тип, коколкото и неевеж да е, мооже да надзиирава неегри! Това ли очааквате, любеезни!

— Не очаквам изобщо нищо — рече момъкът с безгрижно безразличие. — Що се отнася пък до работата, която ще ми се възложи в Ямайка, то ще зависи, предполагам, от волята на другиго.

— Другииго! Коой?

— Чичо ми.

— Ай, имаате знаачи чиичо в Ямаайка?

— Имам, стига да е жив.

— Ааай, ниима не знаете даали е жиив? Не се е обааждал отдаавна, знаачи?

— От години — призна бедният пасажер от трюма и безнадеждните перспективи за бъдеще го накараха да смекчи подигравателния тон на гласа си. — От години, макар че му писах, за да го уведомя, че ще пристигна с тоя кораб.

— Мноого странно! А моога ли да попиитам какво рабооти чичо ви?

— Плантатор е, струва ми се.

— Плантаатор ли?

— Такъв беше поне, когато ни се обади за последен път.

— Тогаава той ще е мооже би боогат. Ако има имоот, мооже да напраави нещо поовече за вас. Вместо да надзииравате негрите, мооже да ви напраави управиител. Моога ли да запиитам за имеето ви.

— Разбира се. Казвам се Хърбърт Воуан.

— Воуан! — повтори франтът с тон, издаващ интерес. — Воуан, казаахте, нали?

— Хърбърт Воуан — повтори момъкът натъртено.

— А как се виика чиичо ви?

— Той също се нарича Воуан. Брат на баща ми или по-точно беше, защото баща ми почина.

— Не е ли госпоодин Лофтъс Воуан от Гостоприеемната планина?

— Лофтъс е малкото име на чичо ми, а Гостоприемната планина е, струва ми се, названието на стопанството му.

— Странно, неразбиираемо странно. Знаеете ли, приятеелю, че вие и аз изглеежда имааме една и съща цеел. Лофтъс Воуан от Гостоприеемната планиина е попечиител на собствената ми плантаация. У неего отиивам и аз. Колко удивиително, че вие и аз ще трябва да бъъдем гости под един и същи поокрив!

Контето придружи забележката с надменен поглед, който не убягна на пътника от трюма. Погледът издаваше точното съдържание на словата и Хърбърт Воуан ги изтълкува като обида. Той се готвеше да отговори с подходящата язвителност, когато франтът се обърна рязко и се отдалечи. За сбогом той изфъфли няколко неясни думи, че може би пак ще се срещнат.

Хърбърт Воуан остана известно време неподвижен; по лицето му се изписа израз на силно презрение. Но всичко трая кратко, сетне той си възвърна обичайното добро настроение и слезе в трюма, за да приготви скромния си багаж за разтоварване.