Ямайски марони

Глава XXXIБЕГЛЕЦЪТ

Докато траеше двубоят, младият англичанин не издаде присъствието си ни с движения, ни с говор. Сега обаче той се накани да слезе и да поздрави ловеца за неговия възхитителен подвиг. Но Хърбърт реши да се позабави, за да разгледа щастливеца долу при корените на дървото.

Без да се впускаме в дълги описания, трябва да отбележим, че ловецът имаше живописен вид, поне в очите на един чужденец, незапознат със западноиндийските носии. Не само дрехите, а и чертите на островитянина не можеха да не вдъхнат симпатия, макар че той не беше бял човек. Той нямаше лице на негър, нито жълтия цвят на мулат. Малко по-тъмен от мулат и все пак не толкова светъл като квартерон, той имаше румени бузи като квартероните. Тази червенина на бузите заедно с кръглия лъскав гледец придаваха на образа приятен вид.

Ловецът беше млад мъж. Хърбърт Воуан допусна, че той ще е горе-долу на неговата възраст. По ръст и телосложение не се чувствуваше разлика между двамата. Но друга прилика между тях не съществуваше. Англичанинът имаше овално, а западноиндийският момък — кръгло лице. Издадена, добре очертана брадичка не позволяваше все пак да се долови слабохарактерност в образа на тъмния младеж: напротив, от чертите му лъхаше решителност и твърда воля, а мъжествените, изпъчени гърди служеха като външен белег за храброст. Цветът на кожата му бе описан вече може само да се добави, че той издаваше смесена кръв между африканска и кавказка раса, което се потвърждаваше и от къдравите, черни като смола гъсти коси. Буйният перчем бе привързан с една кърпа, която Хърбърт Воуан би се изненадал по-малко да срещне в някоя източна страна, защото тя можеше да се вземе на пръв поглед за тюрбан. При по-внимателно вглеждане се оказваше, че това е лъскава забрадка, копринена кърпа на квадрати, увита майсторски около челото, изправена кокетно над лоба с възел, леко наклонен на една страна.

Останалите дрехи на младия ловец се състояха от горна дреха или риза от небесносиня памучна тъкан, скроена като блуза; долна риза от тънко бяло ленено хасе с надиплен нагръдник и отворена яка; панталони от същата тъкан като ризата и светложълти ботуши от грубо обработен бокс. На двете си рамена той имаше ремъци и въжета, които се кръстосваха отпред на гърдите.

На две от презрамките от дясната страна имаше закачен рог за барут и кожена ловна чанта. Откъм същата страна висеше и голяма кратуна, обвита с мрежа от някакъв горски повет, за да я пази от повреда. Под лявото рамо се виждаше гравиран, извит волски рог, явно не за пазене на барут, защото имаше отвор и на двата края. Под рога, до бедрото, се подаваше черна кожена ножница за дългия нож, по който още струеше глиганската кръв.

Това оръжие беше мачете, полусабя-полуловен нож, с право острие и дръжка от сив рог, което се среща ЕЪВ всяка колиба на Испанска Америка — от Калифорния до Огнена земя. Дори там, където испанците бяха минали, без да се задържат, както в Ямайка, вездесъщото мачете можеше да се види в ръцете на ловци и селяни — остатък от конквистадорите.

Преди глиганът да падне мъртъв на земята, момъкът с чалмоподобната кърпа беше твърде зает с разярения звяр, за да има време да се огледа. Едва след като нанесе смъртоносния удар на своя противник, той се изправи и заозърта. Очите му се впериха в пушката на младия англичанин, после в белите останки от палмовото зеле, които бе хрупкал глиганът.

— Охо! — извика той, все още запъхтян, но с поглед, издаващ изненада. — Пушка! Чия ли е? Някой беглец ще е откраднал ловната пушка на господаря си! Най-вероятно! Защо пък е оставил пушката? Какво го е накарало да се махне оттук? Crambo11! Още по-голяма награда и от свинята, стига да го пипна! Накъде ли ще е побягнал? Аха, що виждам? Беглеца? Да, да, той е! Връща се за пушката. Crambo! Какво неочаквано щастие рано-рано: да заловиш избягал роб и да получиш награда за него.

С тези думи ловецът се плъзна крадешком между двата контрафорса, скри се в ъгъла, където се съединяваха корените, и остана неподвижен, като че ли изчаква някого, който се приближава към дървото.

Хърбърт, все още на своя клон, подири с очи човека, когото ловецът бе оповестил. Англичанинът откри новодошлия с изненада — изненада не от появата му, която се очакваше, а от дивия му вид.

Беглецът беше млад момък с медночервен цвят на кожата и права черна коса, разпиляна и безредно паднала на очите, сякаш някой се бе мъчил да я скубе. Лицето му — лице с благороден израз въпреки махагоновия цвят — беше изподрано. Навред по тялото се виждаха белези от нечовешки побой. Грубата памучна риза, която покриваше плещите, носеше следи от кръв и дългите червени резки, които преминаваха през гърба, приличаха на отпечатъци от окървавен ремък. Дрехите му се състояха само от ризата. Главата, вратът, бедрата и краката бяха голи. Начинът, по който той се движеше, изненадваше не по-малко от облеклото. Когато Хърбърт го зърна за пръв път, той лазеше на ръце и колена и все пак напредваше твърде бързо. Англичанинът допусна, че този човек пълзи, за да се укрива, а не защото не може да ходи прав. Скоро истинността на предположението се потвърди. Когато беглецът излезе на полянката, той притича приведен напред към памуковото дърво. Какво щеше да търси той там? Не се ли насочваше към горския исполин като към пристанище за спасение от свирепи преследвачи? Тази възможност беше склонен да приеме Хърбърт, докато ловецът смяташе, че меднокожият младеж се връща за пушката си, защото той и не подозираше, че истинският собственик на пушката се намира точно над главата му.

Англичанинът и ловецът притаиха дъх, при все че се ръководеха от подбуди, които нямаха никаква прилика помежду си.

За няколко секунди беглецът, за какъвто го издаваха действията му, достигна до основата на дървото.

— Стой! — извика ловецът, изскачайки от скривалището си и приближавайки се до новодошлия. — Ти си беглец и мой пленник!

Робът коленичи, кръстоса ръце на гърди и произнесе няколко изречения на непознат език, от които Хърбърт различи само думата „аллах“. Ловецът изглежда също не разбра значението на думите, но позата на младежа и изражението на лицето му не можеха да бъдат погрешно изтълкувани: той молеше за милост.

— Crambo — възкликна ловецът, който се наведе и погледна гърдите на беглеца, на които бяха дълбоко отпечатани буквите „J.J.12“ — С тая татуировка на кожата не ми е чудно, че си избягал от господаря си. Сиромахът! Те са го татуирали още по-жестоко по гърба!

Своите възклицания ловецът каза по-скоро на себе си, отколкото на коленичилия пред него нещастник, чиято риза той повдигна, за да разгледа гърба му. Кожата беше покрита с червени белези от бич, които се кръстосваха като артериите в анатомически препарат.

Възклицанията на ловеца бяха прекъснати от нови молби от страна на беглеца, казани и този път на непознат език.

Сега жестикулациите означаваха зов за закрила от някакъв враг, който го преследва, понеже съчувствените погледи на ловеца бяха спечелили доверието на избягалия роб.

— Ще те гонят, не се съмнявам — рече ловецът. — Добре, да заповядат. Които и да са преследвачите, няма да успеят. Тоя път наградата ще бъде моя, а не тяхна. Клетникът! Противно ми е да го предавам обратно и ако не ме заставяше законът, бих презрял жалката им награда. Аха, ето ги! Идат! Кучета! Да, наистина! Я чуй, лай на копои! Ех, ония проклети ловци на хора от Батабано! Казаха ми, че старият Джесурън ги взел на служба при себе си. Насам, друже, насам!

Ловецът придърпа беглеца над трупа на дивата свиня и го намести между високите като контрафорси корени на памуковото дърво.

— Стой по-близо до ъгъла — продължи тон. — Аз ще пазя фронта. Ето ти пушката. Виждам, че е пълна. Надявам се, че знаеш да си служиш с нея. Не стреляй, докато не си сигурен, че ще улучиш. Налага се да се борим с пушка и с нож, за да се спасим от тия испански песове, които не ще направят разлика между тебе и мене. Пък и самите испанци не си поплюват. Crambo! Ей ги!

Ловецът не бе изрекъл проклятието, когато две едри кучета изскочиха из храстите откъм противоположния край на полянката. Те въртяха възбудено опашки и душеха следите на беглеца. Червеният цвят на муцуните им показваше, че са ги поили с кръв, която, след като бе засъхнала, имаше тъмна краска и открояваше по-ярко белите им, прилични на глигански бивни зъби.

Копоите бяха от кръстосана порода: полухрът и полумастиф, но когато преследваха прясна диря, гонеха като чисто кръвни ловни кучета. Следите от стъпките на бития роб бяха съвсем свежи и само миг след като се показаха на полянката, песовете се насочиха към памуковото дърво, в чиито корени се бяха приютили беглецът и неговият покровител.

Кучетата нямаха инстинкт за самосъхранение, а единствено инстинкт за преследване и унищожение. Без да престанат да лаят или да скимтят, без да намалят скоростта, те припнаха напред, засилиха се и се хвърлиха върху жертвите си.

Първият пес се надяна сам на голото мачете на жълтия ловец и се строполи на земята с предсмъртно хриптене.

Другото куче, скачайки върху беглеца, получи съдържанието на пушката. При все че тя беше заредена само с дребни сачми за пернат лов, от това близко разстояние изстрелът имаше силата на куршум и повали копоя безжизнен до другаря му.